44. Болното дете на полковника

44.1.

Петър Камбуров от Казанлък разказва следното:

Както Паскалев, така и аз бяхме студенти и се връщахме от ваканция. Той идваше от Бургас и се събрахме случайно в едно купе на влака. И двамата носехме дълги коси до раменете, както беше модата за учениците на братството.

Освен нас, в купето пътуваха няколко студенти, две студентки и един офи­цер, доколкото си спомням - полковник. Никак не ми е ясно как и защо беше попаднал в третокласно купе, когато тогава [офицерите] обикновено пътуваха в първа или втора класа.

Нашата младежка група тогава подготвяше цикъл от доклади, за които и двамата се готвехме. Колкото и тихо да говорехме, без да искаме, ние станах­ме обект на вниманието на студентите. Започнаха изказвания, които ни нака­раха да занемеем. Като поток от нечистотия беше изречено всичко, което се приказваше тогава и за Учителя, и за учениците Му, и за самото Учение. Това бяха поредици от гадости, цинизми, примесени с най-долен, язвителен сарка­зъм. Пороят беше толкова силен и за нас - така невероятен, че ние не знаехме как да реагираме, усмихвахме се глупаво и нищо не отвръщахме.

Тук се случи нещо неочаквано. Заговори полковникът:

- Господа - рече той, - спрете с тия гадости, защото ще изхвърля всички ви из прозореца навън! Как можете да приказвате такива мръсотии за един свят човек, когото не познавате?

Зацарува мълчание, в което отекваше рязкото тракане на колелата вър­ху релсите.

- Вие да не сте дъновист? - рече една от студентките, която първа се съвзе от неочаквания удар.

- Не, аз не съм дъновист - рече полковникът. - И защото не съм дъно­вист, имам право да защитя обективно една истина.

Той се обърна към нас.

- Това ще кажа на вас - онези все едно, че ги няма! Преди всичко - осъждам ви, че не защитихте достойно своя Учител и Неговото име! Как мо­жахте да мълчите, когато чувахте да се сипе тая нечистотия по Негов адрес?

А ето и моята история.

Ние имахме единствено дете, наша обична, мила дъщеря. Привързаността между мене, майката и дъщеря ни беше прераснала в дълбока обич, далече надхвърляща обикновената привързаност на семейството. Това беше обич на живот и смърт, обич, която изпълваше всеки наш ден - години наред, с много радост, но и с много тревоги.

И точно тая наша скъпа, любима дъщеря заболя от туберкулоза. Завехна, избледня, стопи се, като че беше лоена свещ. Косите ми настръхват само като си помисля за онова време.

Тръгнахме, естествено, по лекари, професори, санаториуми, прилагахме всякакво лечение, каквото ни казваха. Отидохме и при прочутите на времето Виенски професори, които ни отправиха в най-известни швейцарски курорти. А оттам ни казаха:

- Не тук, а в България! Роден въздух й трябва!

А детето от ден на ден гаснеше. Един ден, цяла пламтяща в огън, тя се отпусна. Рекохме си: идва краят, умира детето! А с нея заедно - ще умрем и ние двамата с майка й. Така си бяхме и решили - ще застрелям и майката, и мене си - нека ни погребат в един общ гроб.

Съвсем случайно ми попадна пред очите вестник „Зора" и в него - един мръсен пасквил по адрес на Дънов. Озари ме една мисъл да отида и при него.

Намерих го в стаичката му на Изгрева. Щом ме видя, той излезе и ме посрещна в антрето. Аз коленичих, прегърнах му краката и казах:

- Учителю, моля, помогни! Дъщеря ми е на смъртно легло, тя ще умре и с нея заедно - и майка й, и аз!

Вие знаете историята с оня римски офицер, чието дете е било болно и как то оздравяло в същата минута, когато Христос пожелал това!

Дънов ме хвана за раменете и ме дърпаше да стана.

- Стани, рекох, детето ви е добре!

Аз целунах ръката му и се втурнах към къщи. Знаете ли какво заварих?

Дъщеря ми седеше на кревата и везеше отдавна започната възглавнич­ка. За мене я готвеше. Лицето й беше бодро, освежено, погледът - ясен и спо­коен. Аз не вярвах на очите си - като знаех как я бях оставил.

- Къде е майка ти? - запитах аз.

- В кухнята. Помолих я да ми опържи пирожки, че страшно съм огладня- ла. Такъв глад отдавна не съм усещала.

Подскочих от радост. Прегьрнах детето и го целувах с всичка сила.

Когато отидох в кухнята, запитах жена си:

- В колко часа стана добре на детето и поиска да яде?

- Преди половин час.

А точно тогава аз бях при Дънов и той ме вдигна за раменете, като ми каза с усмивка:

- Стани, рекох, детето ви е добре!

Детето ми наистина тръгна на добре. Възвърна й се апетитът и сънят, доброто настроение, от ден на ден бузите й започнаха да пълнеят и да черве­неят, започна да става, да ходи, да излиза, с една дума - оздравя.

Камбуров завърши:

- Ето нашето лекомислие! Ние не взехме името и не знаем адреса на тоя полковник - изобщо нищо в повече не знаем за него. Лоши ученици бяхме ние!

(Офицерът е Тодор Божков. - бел. на съставителя Вергилий Кръстев)

44.2. Защита на Учителя Дънов - един случай с Тодор Божков

Д-р Паскалев и Петър Камбуров пътували във влака за някъде. В същото купе пътували и няколко души младежи. Нашите двама приятели по онова вре­ме били с дълги коси, което било очебиющо и издавало, че са хора от братство­то. Младежите се отнасяли подигравателно с братята, като казвали какви ра­боти се говори по техен адрес.

По едно време в купето влязъл брат Тодор Божков в офицерска унифор­ма. Като приятели, той се ръкувал с д-р Паскалев и Петър Камбуров и седнал в купето при тях.

Младежите продължили да се подиграват и да говорят нелепости по ад­рес на братството и Учителя. Като чул това нещо, брат Тодор Божков се обър­нал към тях и казал:

- Вие не знаете какво говорите. Вие не познавате кой е Учителят. Знаете ли, че аз имам дъщеря, която беше болна психически. Обиколих какви ли не лекари у нас, водил съм я и в чужбина при известни лекари и професори, но никаква полза. Не можаха да й помогнат. Обаче Учителят й помогна. Тя оздра­вя и дори завърши консерватория. Тя е пианистка. Това го дължим само на Учителя. Ако продължавате да говорите още такива глупости, да знаете, ще ви изхвърля през прозореца!

Младежите млъкнали след тия думи. Думите на брат Божков като че ги попарили с вряла вода.

Разказал: Георги Йорданов, 6.Х1.1988 г .

Преразказала: М. Марашлиева