41. Една от многото

41.1. Непрогледните дни и нощи

Мнозина разказват за Учителя и за своите опитности. Аз винаги съм облажавала тези, на които духовните очи са отворени и могат да видят Учителя не само като човек, но и в Неговата духовна и Божествена светлина. Но аз бих искала да ви разкажа нещо, което аз опитах в обикновения човешки свят и на което дължа живота си.

Аз бях малка, никому неизвестна жена. Моето съществувание беше такова, че дори и най-близките ми едва ли го чувствуваха. Но вътре в мен имаше едно сърце, което обичаше и страдаше ужасно. Имах една душа, която се разкъсваше постоянно от непосилни терзания. Много пъти, когато вървях из улиците, трамваят биваше твърде близко до мен и мисълта за смъртта бе станала постоянна спътница в живота ми, който беше изгубил всякакъв смисъл... Този, с когото бях свързала живота си, ме търпеше... понасяше с мъка, но не обичаше, както ми заявяваше твърде често... О, това за мен бе по-горчиво от най- ядовитата отрова и по-мъчително и страшно от самата смърт.

Аз виждах очите му да просияват в светлина, когато виждаше тази, която бе станала радост в живота му и страдах ужасно, когато той намираше думи и време само за нея...

Така минаваха дните, по-тъмни от непрогледните нощи и сърцето ми тежеше в гърдите ми като парче олово... толкова ми се виждаше тежкото. Глава та ми бе наведена надолу и очите ми виждаха само моята горчива, безпределна скръб... За мен нямаше слънце, нямаше красота, нямаше нищо друго, освен болката ми, която ме терзаеше ден и нощ... И когато исках да сложа край на всичко това, аз отидох при Учителя. Мнозина ми бяха говорили за Него, но аз не смеех да отида, разколебавана от противоречивите слухове, които се носеха за Него. Най-после, когато всичко бе за мене безразличие и пустота, моите стъпки бавно се отправиха за нагоре... за при Учителя.

Отишла бях там и стоях настрани, не смееща да се приближа, защото за всички бях винаги в най-отдалечения кът, а за там, за Горе, аз мислех, ще бъда още по-далечна и по-чужда...

Стоях така и гледах плахо през моята постоянна черна скръб, когато край мене минаваха мнозина и ми се усмихваха приветливо - сякаш ме познаваха и аз им бях близка. Дори едно момиче ме заговори и когато й казах кого търся, тя ми каза да почакам, навярно Той скоро ще слезе...

41.2. Срещата с Учителя Дънов

Край мене чакаха и други, говорещи си на малки групички, но аз бях сама... както почти през целия си живот. И тъй замислена, аз леко трепнах, когато наоколо ми се раздвижиха и после всичко утихна. Повдигнах глава и погледнах - към мен се приближаваше стар белокос човек. Чух да шепнат край мен: „Учителят, Учителят!" Аз изправих повече главата си и Го гледах непод­вижна, незнаеща какво трябва да правя и неочакваща да се приближи към мен. Но Той тихо пристъпи и ми каза едва чуто:

- Елате, сестра! - и ми кимна с глава.

Отначало не можах да разбера - толкова ми бе странно, че между много­то мен първа вика и се огледах виновно наоколо - може би погрешно съм раз­брала. Но младото момиче, което бе ме заговорило преди няколко минути, се мерна пак пред очите ми и усмихнато ме подтикна към Учителя, Който бе вече тръгнал. Тогава тръгнах след Него и влязох в стаята Му.

Кой е Той и какво е Той, аз не зная, зная само, че вървейки и влизайки в стаята Му, сетих как в душата ми се разстила някаква чудна топлинка, която кара скованата ми от напрежение и мъка фигура леко да се отпуща. Седейки на стола, аз не усещах нищо друго, освен чудна приятност, каквато не помня никога в живота си да съм усещала.

Той също беше седнал недалеч от мен, на Своя стол, и ме гледаше спо­койно и благо. И от този поглед сещах как ми стана все по-леко и товара, който ми тегнеше от толкова години, сякаш невидима ръка го бе отнела от гърдите ми.

Не помня колко време бях стояла така мълчаливо, гледайки Го, но когато най-после поисках да Му заговоря, не зная защо, стори ми се, че това, за което исках да Го моля, е толкова дребно, малко, че не заслужава да Го безпокоя. Някак ми стана стеснително, че ще Го занимавам с моя личен живот и почнах да се извинявам, препъвайки се на всяка дума. Но Той толкова внимателно ме слушаше и гледаше, щото треперящият ми от стеснение глас се превърна в равен и спокоен.

Не помня никога да съм говорила така откровено, така кротко и така без прикривание нито на една мисъл. Всичко, което ме измъчваше от години на­ред, всичко, което ми тегнеше и обезсмисляше живота ми, аз бавно и тихо Му го разказах. Той слушаше, без да ме прекъсне, без да изкаже нетърпение или неодобрение. Това спокойствие като че ли преминаваше и у мене. Когато за­върших това, което Му говорих, в моята душа всичко бе вече спокойно, светло, просторно. Аз повдигнах главата си към Него и го погледнах. Устните Му тихо проговориха:

- Не се безпокойте, всичко ще се оправи.

Аз само кимнах с глава - то беше вече оправено... в мен поне. След това Той леко ме запита с какво се занимавам и когато му казах, че с домакин­ство... а преди много години съм свирила малко на пиано, Той ми даде една малка книжка, да я прочета.

41.3. Другата, вътрешна светлина

Аз станах да си отивам, а в душата ми се бяха сякаш пробудили птици, които запяха и ми беше така хубаво. На вратите Той ми каза да отида пак при Него след една седмица. Но и да не бе ми казал, аз пак бих отишла, за да Му благодаря за мира, който бе оставил в моята душа...

Оттогава в мене се събуди желание да чета, да работя, дори да свиря на затвореното от години пиано. Аз не бях вече онази начумерената, вечно тъж­ната и песимистичната. На устните ми често просияваше усмивка, а очите ми излъчваха светлина, защото бе светло на душата ми.

Как стана това, аз не зная, зная само, че думите на Учителя, колкото и кратки да биваха, внасяха в мене тих мир и безгранична радост. А Той ми гово­реше за търпение, за обич, безкористна, и да виждам навсякъде и във всичко доброто и красивото.

Спътникът в живота ми, като виждаше промяната в мене, зачудваше се, а после ставаше ласкав и приветлив.

Оттогава се изминаха много години, през които слънцето не грееше не­престанно, но и когато имаше нощи на тъга, мъка и скръб, в мене, там негде в душата ми, грееше друга светлина, която ме крепеше и насочваше във верния път на живота. Тази светлина идваше от думите на Учителя, от Неговите очи, които ме гледаха благо, и от Неговото присъствие, което винаги събуждаше в мене импулс за творческа работа.

Сега, когато слушам някои сестри да ми говорят за Учителя, виждащи Го с духовните си очи, понякога и аз въздъхвам, загдето и аз не мога да Го виждам така, но когато се обърна и погледна моя живот, аз Го виждам там като осно­вен стълб, който ме е крепил и помагал през всичките дни. Тогава се усмихвам на себе си и казвам: Нима мога да искам да видя Учителя в по-голямо величие от това, че Той е носител на живота и че днес мога да кажа, че живея, защото Учителят ми възвърна живота...

Амин.

Сурдулица, 29.IX.1941 г.