5.8. Конфликт с полицията

Правителствата преди девети септември 1944 година съвсем не бяха раз­положени към Учителя и неговото дело. Цар Борис усещаше силата на негово­то дело и правеше всичко възможно, за да го впрегне в своята колесница. Учителят никога не промени своето отношение към политическата линия в стра­ната ни, като никога не забравяше, че е българин, че България трябва да върви с Русия, че това са предните постове на Славянството, всред единното хармо­нично човечество.

Полицията на Ляпчевият сговор[2] не преставаше да подозира Учителя в комунизъм и никак не насърчаваше „културното" дело на Бялото Братство, ко­ето все повече печелеше почва всред нашата общественост.

Брат Начо Петров беше по партийна принадлежност демократ. Като та­къв, той беше заемал видни постове в държавата ни и имаше авторитет пред властите, особено пред правителството на министър-председателя Андрей Ляпчев. Но това не намаляваше подозрителността на полицията. Всяко искане на разрешение за съборите беше голям въпрос за хората на братството.

През време на събора през 1927 г., при посещението на повече от хиляда съборяни, се чу слух, че пристига полицейска конница, за да ни разгони. Оче­видно работата не е била добре уговорена официално или разрешението не се е подразбирало за такова масово посещение. И наистина, една заран рано откъм гората се зачу тропот на конница. Кавалерийските конни ескадрони оби­колиха бързо Изгрева от всички страни, по всички правила на бойния устав. През клоните на боровете се виждаха блестящите саби, извадени за сеч.

- Ще ударят на сеч - изохка някой подплашен глас.

Всички молитви, гимнастики бяха свършени, Учителят се беше негде приб­рал, останалите братя и сестри, натрупани около стълба в центъра на поляна­та, продължаваха да пеят. Песента бързо се превърна в несвързан глъч. Бояз­ливата тръпка, която полази отначало по гърбовете на всички, се превърна в спокойна увереност: не сме ли ние последователи на Христа? Не знаеха ли християните да понасят мъчения и да умират с песен на уста?

Размътеното настроение постепенно се избистри и направи място на дръзка самоувереност. Песните продължиха така, като че нищо не беше се случило. След „Напред да ходим смело" идваше „Братство, единство", после - „Ний сме славейчета горски". Редиците на ескадроните стояха с извадени са­би, като че отдаваха почит. Конете потропваха нетърпеливо, докато полицей­ският началник, дошел лично между нас, слушаше, говореше с някого, мисле­ше и съобразяваше. Скоро той се почувствува ограден от добродушни, усмих­нати, светещи образи, прилично облечени - а не голи, както му бяха говорили, - граждани и селяни, мъже и жени, видимо интелигентни. Постепенно към по­лицейския началник наклони дружелюбно настроение, изразено и в кратки въп­роси и отговори. Разговорите между него и представителите на братството - Начо Петров, Тодор Стоименов са се водили някъде по-настрани и завършиха със следните думи на полицейския началник:

- Аз се убедих, че вие сте мирни, кротки граждани и ще ходатайствувам повече да не ви се пречи на събора! Довиждане!

Радостна тръпка пробегна по ентусиазираното мнозинство. То се изра­зи в наистина мощен хорал на „Братство, единство", който сякаш стресна ко­нете и учуди полицаите. Блокадата беше наскоро вдигната - тропотите на кон­ските копита бяха погълнати от безмълвието на гората и от спокойните страни­ци на историята.

Работата на събора наистина продължи. Учителят продължаваше да из­нася своите две беседи дневно, продължаваха целодневните програми на съ­борите. На събора през 1927 г. Учителят даде „Пътят на ученика".

Тук се направиха опити за обзавеждане на „Самопродавница". Излагаха се книги, беседи, до тях - панички за събиране на парите. Всеки можеше да си купи каквото иска - разчиташе се на неговата добросъвестност.


--------------------
[2] Андрей Ляпчев е бил министър-председател и едновременно министър на вътрешните работи от януари 1926 до май 1932 г. (бел. на съставителя Вергилий Кръстев)