II.

Към моето сърце

Из брошурата „Път" от Е. К. Бездомник

(Елена Казанлъклиева)

Що е това, що става с тебе, сърце? Ти вече престана да скърбиш, преста­на да живееш в онова върховно блаженство, което е най-скъпо. Но аз не раз­бирам що искаш сега. От що с\/ недоволно? Защо туптиш? Какво искаш? - Кажи!

Аз имам в моя живот дни на страдания, които високо ценя, и през най- тежките дни на изпитания, аз никога не оставих мъглата дълго да стои пред мен. Когато някога за миг ме завлечеш в суета и искаш да бъда роб на това, що умира и обещаваш ми суетна радост, тъкмо тогава моята радост престава и жаля горчиво за предишната тъга. Тя буди в душата ми свежестта и нивга не съм била тъй спокойна и весела, освен когато сълзите сладко текат и го про­низват болно. Когато преминат през него, то става чисто като кристал.

О, има дни, сърце, които са скъпи за мен. Когато си пропито от висши желания, които като огън парят и ден, и нощ в моята душа, в тези дни аз виж­дам всичката човешка неволя, горчивите страдания и страшните беди. Те като траур обгръщат младата девойка, в която за миг угасва пламъкът на нейните светли бъднини. Горяща за живот, отворила обятия за работа, тя навеся загас­нали очи към земята и замира нейното сърце. Обичам те, о сърце, в тези дни. Скъпи са те за мен. И търся ги ден и нощ, искам да ги намеря, да се свия при тях като страдалец, който простенва отдън душа. Аз искам да съм в тази ужасна болка, да дълбая със своята ръка тази рана до кръв, за да изчистя и изхвърля всичката гнилота, която вони, докато стане безчувствено моето сърце.

Обичам тия дни на мъки и страдания. Те са най-чистият човешки разумен живот, който възражда душата.

О, скъпи са тия дни за мен, мило сърце! И когато ти издържиш мъченията и превиваш се като смъртник в последен час, аз привет ти пращам! Херой си в подвига, върви напред! Там на върха на лобната Голгота ще те разпънат на кръст и горчивата чаша ще изпиеш докрай и ще кажеш: „Свърши се!"
О, тогава ще приемеш пламък за вечни дни и ще носиш мир и добрини.

Ти сега, сърце, в тъга си за целий свят. И като непразно се мъчиш да възродиш света. Ти донесе този ужас на адски злини и ти ще изкупиш със страдания, скръб и беди. Скърби за тези млади момци, що леят кръв! Сдробените им на части тела огрява ги силното слънце и лунната вечер за позор на земята.

Изплащай скъпо, о сърце, превивай се по-дълбоко! Малка е тази мъка. По-голяма има, която облива не с пот челото, а с кръв, защото ти за своята алчност безсрамно продаде млади деца за пари.

И в миг сърце ми се сви и престана да тупти. Умря ли то сега - не зная, но в миг трепет го обхвана и от страшен вик се порази.

Огън, буря, дим, лава - всичко кипи на бойното поле, обхванато от пламъ­ците на хвърлените гранати, които като светкавици падат по изгорялата земя. За миг се представи пред мен страшната сцена. Пюф, пиюф, пюф, прелитат непрес­танно, кат пороен дъжд гранати и разстила се огънят по черната огоряла земя. Големи пропасти се отваряха и жадно обгръщаха хвърчащите млади сили.

О, тежък ден е днес, ден на ужасна смърт, която простираше своя безжа­лостен сърп из света. Виждам страшна картина: човеци горят, пламтят като факли, подпалени от силен взрив, бягат по полето и с вик искат помощ. Горят долини, горят дървета, горят камъни и треви, птичките лудо хвърчат, а животни бягат и реват.

Жалки човече, ти пръв обрече на жертва своя брат! Ти сътвори това ад­ско оръдие, което в миг изгаря всичко по земята и оставяш следи на скръб и печал.

Превива колене, пречупва врат на неправдата нечестна, а продава бра­та си в тегло.

Всичко в света се омърси и обезсрами. Окото привикна на зрелища най- низки и най-долни!

Ето, идат майки обезумели, със сила кат същи вихър, изсъхнали, почер­нели, опрашени, побелели от прах, тичат по стръмен път, викат отчаяно, чупят ръце към небото, викат за помощ... Боже!... Стига! Спри!... О, Боже святи и прави, повели и спри!...

Не си ли Ти Бог на любовта?...

Не си ли Бог на милостта?...

Не страда ли за тез, що съдиш сега?...

Ти понесе тежкия Си кръст към Голгота с радост и изранен от тежки уда­ри и прости на тези, които викаха след Тебе: „разпни го, разпни!..."

Но и за тази кръв Ти тогава предрече и за тия страшни дни каза. „Горко на тия майки, които ще раждат в тия дни и които ще кърмят чадата си."

Но колкото и да е оскърбено Твоето Божествено сърце, то пак е пълно с любов. Покажи, о Боже Велики, че Ти си силен, че любиш чадата Си, даже и вероломните, които вършат престъпления. Напомни им, че се забравят в своя­та гордост и като хала се въртят по земята и трошат без жал всичко, що си създал.

Кажи им сладки думи на живот, да чуят отново сега, че мир Ти пожела.

Земята изсъхна, изгоря. Пресъхнаха реки и извори без капка вода, а тез трупове, що лежат безброй, задавят - не се живей.

Човешкото сърце се озвери, изпълни се с кръв, защото пусна в сърцето си оня лукав дух, който жадно е отворил своето алчно жило и смуче кръвта на толкова млади сили...

Покърти се дълбоко душата ми. Спрях дъх от жал, защото сърцето е сла­бо, не може да издържи, а духът ми се отнесе далек от моето тяло.

Тъгата ми се сля със скръбните сърца на отчаяните майки, а духът сво­бодно излезе на високия връх, като че не искаше да чува скръбта. Но отчаяни­ят вик на тези оскърбени майки се носеше чак до мен. Аз виках от върха, но ехото глухо оставаше и сякаш губеше се безследно. Господи, Господи, виках аз към небето, послушай не мен, а гласа на тия майки, които викат с последни сили. Моята молба е студена, не можеш да я чуеш, но чуй горещата молба със сълзи и смили се!... Ти благ си - аз зная. Ти любиш всички на земята - недей оставя в мъка тез майки сега, когато толкова страдат техните сърца.

И плаках аз горко, тъй както плаче дете, оставено сред страшните ужаси и не знае що трябва да стори.

И отново пак виковете на отчаяните майки долитаха до мен и будеха ду­шата ми. Отново почувствувах болката на моето морно сърце.

Ето пред мен старец с блага усмивка, с посъх в ръка слиза от планината, доближава се до мен и кротко ми шепне: „Ти плачеш, чадо? И защо?... За безу­мието човешко? Стани! Безумните безумие раждат и когато го родят, още по- тежко става за тях. В безумието човек се учи и когато сам в страдания се къпе, той става чист.

Бог е любов, но що е отговорен за тези страдания? Ще плаща всеки за своя дял и ще вземе награда за вечна отплата. Та не знаеш ли, че Бог е спра­ведлив? Скръб, чадо, скръб по-голяма иде, каквато още не си видяла.

Но в таз велика скръб светите и чисти люде ще се родят и с нови сърца ще обновят света."

]