Мара Белчева

IV.

Из сборника „Сонети"

КЪМ МУСАЛА*

XX

С чело открито спре на планината
нощта. И там лице зад Мусала
закри, все още сребрена пола
повлякла в стръмний път и езерата.
Към върха все - към изгрева сърцата
туптят. Ей таз, ей другата скала
да минем, сякаше не е била...
Дано да изпревариме зората!
И ето върха. Спираме вцепени:
грамадна кървава глава се гурна
на запада във черните вълни.
Отсреща, изпод вежди разведрени,
засмя се на площадката лазурна
зората със рубинови страни.

XXII

Олтар свещен издигнали скалите, -
с вълните си там езерото пее
и от гредите виси полилея
и буди на олтаря по стените
изваяните образи на дните:
отшелници, царе, архиереи,
като в сърца, които спомен грее,
през тиха вечер гледат се в вълните.
И мълком в устието се подели,
нахлуват свилената плащ прозирна
молитви от кадилницата стара
подета и от върховете бели...
И във море молитствена измирна
угасва полилея над олтаря.

XXIIІ

Ей, първий снег на Мусала блести.
Издигат, снемат се завеси бели
и снежни кораби се там повели...
Към върха бързо ястреба лети.
Небото в Мусала се въплъти:
из неговите мисли ясночели
и из недра му в бури потъмнели,
обилно слънцето сега цъфти.
И светят диамантни къдреците
на първожреца свили на гърдите, -
застанал там с ръце с свещен потир.
Той пътника-поклонник причастява
и тихите молитви просветлява
широкий взор на неговия мир.

XXIV

Ветреца къдри тихите води
на езерото, във полите бели
на Мусала. Скалите снежночели
оглеждат се във златните бразди.
Там има ледено сърце в беди
сковано, сълзите са го проели...
и около му рибите оплели
венци - от пъстри спомени следи.
Вълните пеят. Тих ветреца свири.
Самотен глас тук ехото си дири,
и черний сфинкс на бялата скала,
като съдба застанал над вълните,
и ден и нощ им слуша все песните,
загледан в святий лик на Мусала.

XXV

През борите вековни се провира
змия-планинский път, и в тих завой
над устието бързо слязъл той,
широко пред чешмата се простира.
Тя блика струйна, ден и нощ не спира.
Разхлажда пътника през летний зной;
за нея вече няма чужд и свой,
на камъка мълчанието раздира; -
през маската на стар светец говори,
във храма на заслушаните бори
излива се легендата света.
И в папрати играе със ветреца,
като че ли косите на светеца
закриват и откриват му света.

XXVI

...И всякак аз обичам планината!
Кога се смей, когато сълзи лей, -
когато лиха чорли си косата
и топлий дъжд на злато се пилей.
Когато спи безмълвна във мъглата
и пурпурния бряст - синът й - грей
до приказката златна на брезата,
а старий бор за техний сън копней...
Кога до нея се сниши небето
И само тих на кравата звонът
Старинна песен рони й в сърцето.
Кога ехтят под брадва боровете, -
и розовите трупи ги влекат
за стрехи и ковчези в градовете.