16. Писмо

Уважаеми Г-н Д-р Димчев,

На 27и август т. г., при откриването на конгреса на Ордена на добрите храмовници в България присъствувах и аз, даже ний се видяхме в салона. През време на поздравленията стана един малък инцидент, обект на който бяхте Вие. Този случай ми даде повод да се замисля по някои въпроси и да ги разменя с Вас и то не толкова за самия инцидент, колкото за някои важни положения в живота, които човек, особено общественик, в наше време трябва да ги знае и съблюдава.

Познавам Ви като един общественик, напоен с идеализъм, самопожертвувателен за делото, на което служите, и неуморен и верен работник за изгражда­нето на новия живот. Всичко това имах случая да видя с очите си и неведнъж си казвах: „Ето един човек в наше време, който всичко е дал за своите идеи - и сън, и спокойствие, и материални изгоди, и сили, и нерви, за да ходи по села и градове, да говори, да буди душите и да им носи светлина. И всичко това Вий правехте без шум и без корист - обстоятелство, на което просто съм се удивлявала. Не мога да забравя също и съветите Ви, които винаги отправяхте към мене, за които често съм си спомняла и съм Ви била благодарна. При откри­ването на конгреса аз дойдох заради Вас, като смятах, че ще Ви чуя да говорите, а същевременно и за Д-р Нейчев, когото толкова много ми препоръчвахте като един голям общественик в полето на борбата с алкохолизма в България. Когато Д-р Нейчев Ви покани да се явите при бюрото на сцената и си кажете думата пред конгреса, като баща на въздържател нота движение в България, който годи­ни наред с усилия и устойчивост разоравахте коравата българска земя, за да насаждате идеите на трезвеността и още като организатор на ученическото въздържателно движение в страната ни, Вие, вместо да се явите, напуснахте салона. Това явление ми направи силно впечатление, което дълго занимаваше съзнанието ми и за което и досега не мога да си обясня мотивите, които Ви заставиха да сторите това. Не смея да си представя нищо лошо. Мислех си: Ако този Ви жест беше направен от скромност, за да не изпъквате пред об­ществото като тщеславен и славолюбив, каквито са всички други обществени­ци у нас, с малки изключения, едва ли би имало по-благородно нещо от това. Но ако пък този Ви жест бе резултат на известни моментни състояния във Вас, то не остава друго, освен да съжалявам, защото такива жестове са присъщи само на най-обикновените хора, които нямат за цел друго нещо в живота, освен слава и почести.

Такива са днес почти всички общественици не само в България, но и по целия свят и затова именно идеите, които ги носят, нямат свойте благоприятни резултати. Но аз няма да допусна второто, защото и сега още изпъкват в съзна­нието ми картини из Вашия живот като общественик и идеалист, пред който изтръпвам, защото Ви виждам като мъченик, като апостол, като пионер, който неуморно е работил и е жертвувал всичко за идеите, които Ви вдъхновяваха и Ви вдъхновяват. Като такъв работник за общото благо - заздравяване човечест­вото от страшния алкохолизъм, Вие не бяхте друго за околните, както и за мене, освен един брат, който идеше да направи на човека-роб най-голямото добро - първа крачка към морален и висш живот. Ето защо, чувствувайки се свободна и близка към Вас, при срещата ни на конгреса, аз пожелах да Ви представя една брошура от Учителя, която по-скоро представляваше един отговор, или едно продължение на нашите разговори в онова време, които имаха идеен характер. Не зная защо, обаче, въпреки възможността Ви да получите брошу­рата, под разни предлози Вие отказахте. Това обстоятелство не ми внуши нищо отрицателно, защото допусках, че вниманието Ви беше всецяло погълнато от работа по случай конгреса. Ето сега Ви изпращам „Човешкият дух" [1] - една много важна беседа, в която Учителят разправя, че Човешкия дух седи над всичко и че от хиляди векове насам той е създавал и продължава да създава науките, изкуствата и учи човека на всичко. Учителят казва: „Когато човешкият дух иска да си направи сянка, да се освободи от вибрациите на светлината, той сгъстява материята около себе си." Следователно той е в сила да сгъстява и разредява материята. Цялото човечество, казва Учителят, се съдържа в един човек и всеки човек е в цялото човечество. За да се разбере тази истина, човек трябва да разглежда живота като нещо цяло. За тази цел той трябва да се проникне от онази непреодолима вътрешна любов към знанието, към Истината, Съвременните учени, като не разбират горния закон за силата на Човешкия дух, който е автор на всичко, всичката му творческа сила приписват на себе си, като я скрепват в края на краищата с един подпис. Злото не е в подписа, а в незнанието. Например доста голямо впечатление ми направиха ония словесни излияния между д-р Нейчев и окръжаващите го на сцената. Те пренесоха цен­търа на вниманието на лична почва. А знае се, че нищо не е наше. Ние сме само проводници на духа, който се проявява чрез нас. Ето там е слабата страна в човека, че приписва върху себе си творчеството на духа. А щом се вмъкне този чужд и отровен елемент в съзнанието на човека, всичко рухва, всичко се опорочава, а човекът оголява и пада. И не само това, пада и рухва и изграденото, защото престава да се кърми и отгледва от духа, който вече го няма. На това основание се дължи неуспехът на много идейни движения, водачите на които не се свенят да се представляват като първоизточници на идеите, което всъщ­ност не е така. Можем да се запитаме: Личността ли създаде идеите или идеите - личността? Или: Личността ли създаде духа, или пък духът е творец на личност­та? Ако личността е създала духа и идеите, тогава защо тази личност умира, когато знаем, че Духът и идеите са безсмъртни? Може ли смъртното да твори безсмъртното? Тогава що остава? - Остава, че Духът и идеите създадоха лич­ността. Щом е така, имаше ли нужда да се величае, да се увенчава, да се издига до върха на славата една личност, която е играла ролята на един чучур, през който е протичала водата - Духът и идеите? Грешката не е само там. Тя се простира малко по-далече, а именно: в неразбирането и в неприложението на тези идеи, автор на които е Духът. А за да не се разбират и прилагат идеите, причината се крие в бездействието на личността да работи върху себе си, да развие и усъвършенствува онези органи, чрез които той ще бъде проводник на Духа.

В цитираната мисъл на Учителя се казва, че когато човешкият Дух иска да си направи сянка, да се освободи от вибрациите на светлината, той сгъстява материята около себе си. Това ще рече, че поляризирането на Духа в нас се е изразило в ония елементи или зародиши, наречени още заложби, които чрез непреривна работа се развиват и се проявяват чрез човека - нещо подобно на житното зърно, което включва в себе си всички елементи, които ще дадат злат­ния клас, пълен с жито. Само че разликата е тази, че когато житното зърно даде класа, то се жертвува - умира в земята, когато пък човекът, вместо да се жертвува, бърза да се увенчае със слава и да се възвеличи, преди още да е дал своя житен клас. И тогава? Тогава човекът-общественик умира преждевремен­но, преди да е дал своя плод. Той умира като прегорял от оня всепояждащ огън на смъртта, който иде чрез низшите му прояви - славолюбие, тщеславие, гордост и други такива. Ето там е трагедията на живота. Ще запитате: вярно ли е това? Че това е така, показва самият живот, който е пред нашите очи. Например, где са плодовете му, где са класовете му? Не виждаме ли, че човекът днес загива, рухва, изражда се и умира, като заедно с него безславно умира и неговата култура. Ще кажете може би, че това става само с житното зърно. Не, законът е абсолютен, той има отношение към всички прояви и е верен както към малкото, така и към голямото. Така например: малко ли великани, титаници на мисълта и двигатели на човешката култура са отишли жертва пред олтара на великите идеи? Малко ли велики учители, мъдреци, пророци, апостоли и други загинаха заради своите идеи? А колко безброй работници, труженици на новото, незнай­ни за обществото, посветили целия си живот и безмълвно, като светлината на слънцето, са дали, дават и днес всичко мило и драго за своите идеи? Те бяха и сега са житните зърна, които се жертвуваха и се жертвуват, за да дадат своя житен клас. И днес човечеството се храни от житните класове на ония зърна, които всичко дадоха и дават за общото благо. Аз се радвам, че не приехте да се покачите на сцената, да обирате слава, защото предварително щяхте да умрете безславно, под звуците на ония песен на смъртта, която е изпратила много такива герои в света на забравените. Останете си все такъв, какъвто Ви зная: скромен, тих, верен и силен и винаги подвижен като водата, която напоява плодовете и цветята и носи живот и радост.

Хубаво е да се живее, г-н Димчев; но кой живот? Има два живота: животът на забития кол и животът на растението или разумния човек. Животът на забития кол е по-лесен, отколкото животът на растението. В кола няма прогрес, няма развитие и един ден той ще изгние. Колът иска само да се отдяла (отгледа), да се боядиса (гордост, лаври, слава, партизански дрипи и пр.); да се забие в земята (да се ограничи на едно и също място - да се поеснафи) и с това, около кола работата се свършва. Растението, обаче, трябва да се посади, да се разко­пае, да се полива и да се пази от паразитите, сиреч за развитието на добродете­лите в човека се изисква работа, грижи, знание, възпитание, вътрешни усилия и пр., и пр. Животът на забития кол, или животът на съвременните хора не зависи от тях. Те приличат на мухи, накацали на земята, но не се минава много време и смъртта идва със свойте намазани със сладко книги (разните съблаз­ни), които поставя пред хората. А те веднага се налепват на тия книги и смъртта ги изхвърля навън. Иска ли човек да живее истинския живот, той трябва да познава добре законите и силите, които управляват природата и човека. Щом ги познава, той ще може да владее материята; щом владее материята, той ще владее и себе си; щом владее себе си, той ще бъде господар и правилно ще разрешава всички противоречия в живота.

Колко жалко беше положението на някои от орденнците в салона, които играеха ролята на провокатори, като искаха да внесат смут в конгреса! Личеше си, че това беше плод на насъбрала се омраза в техните сърца и на едно помра­чение на тяхното съзнание. Питах се: ако тия въздържатели, орденци имат идеи, то кои са техните идеи? Прочетох на едно от знамената следните думи: „Вярност, Братство, Истина". Аз разбрах, че това са принципите на орденците. Зарадвах се, защото действително тези принципи са велики и заслужават да живее човек с тях и за тях. Но фактите показваха нещо друго: водачите на движението на сцената събираха лаври и се увенчаваха със слава и гордост, а техните чада - голяма група орденци, всячески се мъчеха да осмиват и да апострофират техните бащи (водачи) и да разрушават съграденото. Всичко това беше едно противоре­чие на ония принципи, които видях написани на бялото знаме. Що показва това? Това показва, че те не бяха никакви орденци, никакви въздържатели, а просто на просто те бяха едни забити пияни колове, участта на които всеки може да предрече - изгниване и явна смърт. Защо бе така? Много просто: защото не знаеха това, което трябва да знае разумният човек, не знаеха и не прилагаха законите на техните принципи: „Вярност, Братство, Истина". Още, това показва, че те не знаят законите, които са писани в природата и в човека - закони, които, ако се прочетат, разберат и приложат, ще дадат един истински живот и един истински образ както на индивида, така и на обществото. Но не е само това. Тази картина ни се представя и в лицето на всички организации: въздържателни, вегетариански, духовни, партизански и др., с други думи, днес в лицето на съвременното човечество ний виждаме колове, които безжизнено стърчат като надгробни знаци, за да рухнат един ден изгнили. Ето съдбата на съвременното човечество и на неговата култура. И с право се провикнаха неот­давна колоси, титани на мисълта от изтока и запада, че ако човечеството върви по този път, то ще загине и неговата култура ще залезне. Да, съвременното човечество, заедно с неговата култура, загива безвъзвратно, а на неговото място се явява новият човек с новата си култура. Какво се изисква? Изискват се не голи идеи, не писани идеи, а идеи, които да се разберат и приложат. Изискват се идеи, облечени в съдържание и смисъл, идеи, които носят Живот,

Свобода и Мир за човечеството. Ще ме запитате за какви закони Ви говоря. Те са безброй. За илюстрация ще спомена само някои от тях: закон за разумния живот; закон за домогване до тайните в природата; закон за свободата; закон за реализиране мислите и идеите; закон за поддържане живота; закон за сърце­то, ума и волята; закон за органическият свят; закон за Любовта, Мъдростта и Истината и пр., и пр., за обяснението на които, по нямане време, не Ви ги изла­гам, но ако пожелаете, и това мога да направя по всяко време.

Както виждате, Вашият конгрес, който беше особен, ми даде повод да се размисля върху тези въпроси, които като с приятел си позволих да споделя с Вас. Не можах да мълча. Това, което видях и чух на конгреса Ви, исках да си го обясня, на кои основания стана така. Пък и желанието ми да Ви дам една брошура ме подтикна още повече да Ви пиша и разменя горните мисли, за които ако съм Ви отегчила, моля да ме извините.

С поздрав: Ел. X. Григорова (подпис)

P.S. Недейте мисли, че чрез тази малка брошурка и чрез няколкото въпро­си, които изложих в настоящето си. ще имате пълни разбирания за учението на моя Учител. Съвсем не, защото то е толкова обширно, че една брошура пред­ставлява една от най-малките трошици от богатата трапеза на великото и неиз­черпаемо слово на Учителя.

[1] „Човешкият дух" - лекция на Учителя от 3.XI.1926 г. пред Общия окултен клас, изда­дена като самостоятелна брошура от 22 страници: София, 1933 г., II издание през 1948 г. с новия правопис. Същата беседа е поместена в томчето „Отношение на простите истини към човека", лекции пред общия окултен клас, год. VI, том I, изд. 1933 г., стр. 152-171 (Бел. на съставителя Вергилий Кръстев)