11. Духовна работа. За село Мърчаево

15. VIII. 1933 г. Зч след полунощ. Ясно звездно небе. Време тихо. Възхо­дящо състояние на духа. Вторник.

Група братя и сестри още в 2 ч заминаха за бивака на Витоша, а точно в 3 ч, когато ний напускахме района на Изгрева, при главните порти профуча автомобил. Ний разбрахме, че това е Учителят, придружен от двама-трима бра­тя - заминаваше за Яворовите присои на Витоша. В него момент ний се спряхме за тайна молитва. Като две сенки, невидими в тъмнината, стояхме прави и по­топени в мълчание, призовавахме небето да ни оправи пътя, да ни окрили със сили, със светлина и любов, за да изкараме благополучно задачата, с която бяхме се нагърбили. Призовахме Духа на Учителя да ни крепи и ръководи в работата и да бъдем проводници на Неговата мисъл и на Неговите идеи. Поисках­ме от небето да подготвят съзнанието на душите, с които беше определено да се срещнем.

Ободрени духом, с пълно съзнание за високия ни дълг към Бога и към своите ближни, с твърди и смели крачки поехме широкият път, който водеше за града. Целта ни беше село Мърчаево, при нашите братя и сестри. Не след дълго пред нас се представи цяло море от трептящи електрични лампи, Това беше столицата София, която беше потънала в дълбок сън.

Спряхме се и поискахме да направим един апел върху душите на софиян­ци, които, както си представихме, витаят над големия град. Дигнахме десните си ръце и силна мисловна струя насочихме към тези души, като ги призовавахме към възраждане и към опомване на онова свещено обещание, което са дали пред Бога, когато са излизали от Неговото Дихание. Напомнихме им, че вече дошло е време да се отърсят от греха и да се облекат в бялата дреха на чист и свят живот. Съобщихме, че велик Учител е дошъл на Земята и зове душите към изграждане на новия живот и новата култура в духа на Божията Любов, на Божията Мъдрост и на Божията Истина. Помолихме небето да изпрати благосло- вение върху душите на софиянци, да се събудят като нови хора, да потърсят извора на живота, да намерят Учителя, да Го приемат и последват и да разпро­странят по целия свят Неговите идеи. „Софиянци! - дълбоко се провикнахме в душите си, - зората на новия живот се пуква, слънцето вече изгряло и разпраща жизнена сила! Събудете се и посрещнете новия ден! Софиянци, станете огнища на новите идеи и разтръбете по света, че нова ера идва и нова раса се ражда!"

Продължихме пътя. Тишина цареше навред, чуваха се само нашите стъпки, които отмерено се нижеха по широкия път. В здрачината едвам се очертаваше тъмна фигура, която като бронзова статуя стоеше неподвижно. Това беше пър­вият страж на градските порти. Той стоеше будно на своя пост и вярно пазеше спокойствието на заспалия град. Преди да го наближим, ний го окъпахме в светли мисли, като проговорихме на неговата душа, че той трябва да бъде страж на мира и свободата на този град и че острия си нож трябва да го замени със силното слово на Христа, което единствено побеждава злото и разпръсва мрака. Минахме покрай него и го поздравихме с вдигане на ръка. Поздрави ни и той. Навлязохме във вътрешността на града и поехме пътя за Княжево. Чувствувах- ме се, че ни придружава цялото небесно войнство от ангели и невидими помага­чи начело с Великия Учител, сияещи в светлина и слава. Ний бяхме окрилени със сила, бодрост и ентусиазъм. Сякаш хвърчахме с крилете на ангелите и разчи­тайки на вдъхновението, което ни обладаваше, ний щедро обсипвахме в светли мисли и красиви пожелания всеки минаващ, дори и всяко добиче и всяко живот­но. Копнеейки да обхванем с мисълта си всяко дихание, което страда и пъшка под гнета на духовно робство, болести и глад, ний чувствувахме сърцата си толкова широки, а душите си - необятни като цялата вселена, и вливаше се в нас цялото битие и всичко се къпеше, хранеше и ликуваше и добиваше нов образ и нов живот. Ний си спомнихме за измъчения македонски народ, който тъне в непоносимо робство и се къпе в братска кръв. От всичкото си сърце поискахме да се опомни и да тури край на всекидневните убийства, а вместо това да изпълни заветите на великия апостол Павел, който преди 2000 години на македонска земя възвести светли идеали и го призва в пътя, Истината и живота на Мировия Учител Христос. Спомнихме си за целия европейски народ, даже и за всички народи и раси по земното кълбо, като им горещо пожелавахме да възприемат любовта и братството и да заработят за мир и свобода, за щастие и блаженство в духа на ония идеали, които изтичат от вечния извор на живота.

Преди да навлезем в Княжево, ний не забравихме да си спомним и за жителите на това живописно селце в полите на Витоша, които по участ не бяха далече от всички други агонизиращи в бурите на разяреното море на живота. И те ни бяха мили и ги чувствувахме като част от нашето тяло и душа, затова и те не се лишиха от нашите добри мисли и чувства, които представляваха чист, кристален извор всред оазис на безводна пустиня. И не само за хората, а и за растенията, и за птиците, и за животните, и за всички, които имат живот, нашите мисли и чувства бяха като благодатна майска роса, която им носеше сила, живот и здраве.

Току-що се намерихме вън от селото, ний се обърнахме на изток. Видяхме, че завесата, която делеше нощта от новия ден, беше се вдигнала някъде в небе­сата, или пък потънала в дълбоките недра на земята и широкият хоризонт на изток пламтеше от разноцветни багри, всред които величествено се показва­ше слънцето. Последното се раждаше като младенец и лежеше в златните си люлки, а живите си и ярки лъчи разпращаше по небесните простори, възвестя­ваше новия ден и разнасяше скъпи дарове - любов и мъдрост, изпратени от великия Творец за всички твари по вселената, които живеят и растат заради Него.

Спряхме се и с благоговение съзерцавахме великолепието на Бога, което се изразяваше в очарователната зора, що лъхаше преснота и младост, в чистото и ясно небе, което с радост очакваше великият пътник да го прекоси както всеки ден, и в слънцето, което победоносно се издигаше все по-високо и по високо в безкрайните предели на синьото небе. Ние вече се къпехме в слънчеви лъчи. По лицата ни се разнесе мек и топъл слънчев лъх. Това беше първата целувка на слънцето. Сърцата ни трепнаха от радост, защото вече бяха в контакт с Великата Любов на Бога, която ни се изпращаше чрез слънцето. И планината, която лежеше като голям бисер, се позлати от слънчеви лъчи. Атмосферата се стопли и всичко се потапяше в новата радост и новия живот за новия ден. Цялото ни същество вибрираше от свещен трепет, а из гърдите ни се разнасяше Божественият химн, изразен в молитва и благодарност към Великия Баща. Уне­сени в този чуден и приказен мир на утринната зора, ний стояхме неподвижни, а в душите ни се разливаше тихият глас на вътрешния ни Бог, Който, като се е ограничил в нас, викаше да се изяви и прослави чрез нас. Този Бог в нашите души пееше пред олтара на позлатения изток великата симфония на Любовта. Тя се носеше на крилете на свежия зефир, който изпълваше всемира.

„Добре си дошло при нас, о, слънце, което идеш от топлите скути на Вели­кия, Който няма начало, няма и край? Ние те приемаме с радост и разтваряме сърцата си, да се вселиш в нас със своята любов и със своите идеи за чист и свят ангелски живот! В тебе е силата, о, свещен дар, в тебе е светлината, в тебе е топлината, в тебе е животът, в тебе е всичкото, защото Бог те праща да извър­шиш велика служба, да донесеш живот и радост, красота и младост и да възрастиш всяко същество да живее и се къпе в благодат на Земята! Слънчице, обиталище на светли и висши същества, като пращаш всъде слънчеви лъчи, разтопи в огнените си пламъци всяка нисша проява в човека! Облагороди и освети сърцата, душите и умовете на всички человеци! Посади в техните съкро­вищници велики добродетели за братство, за свобода и мир! Слънчице, ти, велик съработник на Господа, стори това, за да се преустрои светът, за да се възродят душите и да заживеят живота на ангелите, които те населяват! Слън­чице, стори това! Слънчице, душа от Великата душа на Бога; слънчице, сърце от Великото сърце на Бога, стори това, защото го искаме тъкмо днес, когато човешкият род на Земята агонизира и се гърчи и смъртно страда под страшните удари на греха! Слънчице, излей заедно с лъчите си живот, свобода и мир за человеците на Земята!"

Продължихме пътя. Той се извиваше като змия успоредно с реката, която със своя шепот приказваше нещо на планината. Автомобили, каруци и пътници минаваха покрай нас. Те ни оставяха праха, що дигаха по пътя, и без да знаят, взимаха от нас духовни ценности и ги занасяха със себе си. Минахме през Владая, което е живописно селце, кацнало в полите на Витоша. То изглеждаше като един драгоценен камък, поставен да краси гърдите на млада влюбена мома. Понеже банката ни разполагаше достатъчно със златни монети, ний дадохме и на селото, през което минавахме. Ето ни и пред Мърчаево. Отдалеч се виждаха бели къщурки, които наподобяха бисери, разхвърляни от ръката на щедър баща из долинки и баири на прекрасната планинска местност. Пред погледа на друг, случайно минаващ пътник, тия бели къщурки по-скоро би наподобили ято бели гълъби, които, подгонени от хищна птица, бяха кацнали изплашени на разни страни из баирите и долините на планината. Спряхме се и с устремени погледи към селото, мислено се свързахме с братята и сестрите, при които отивахме. Ний разчитахме на добри успехи, защото живеехме с пълна вяра, че не сме сами и че сме проводници на Божия Дух, Който ни изпълваше. Чувствувахме се силни не с нашите сили, а със силата на Учителя и на ония разумни същества, които ни придружаваха. Преди да навлезем в селото, настигнахме двама път­ници от друго село, на които дадохме беседи.

Срещата ни със семейството на брат Симеон, кмет на селото, беше сър­дечна. Вечерта дойдоха и други братя, на които прочетохме беседа и пяхме песни. На другия ден, сряда, имахме школа, след която насаме разговорите ни с брат Симеон взеха оная насока, която беше цел на нашето посещение. С громки и живи слова напомнихме на брат Симеон, че времето, в което живеем, ни повелява да работим на Божията нива; да проучим и приложим методите и законите, които Учителят ни е разкрил в школата, и да пръскаме светлина на душите, които още живеят в блатото на старата култура. А за да се успее в това, необходимо е братята и сестрите от селото да открият общия окултен клас, да четат беседи всяка неделя и редовно да изпълняват наряда. С ръководенето на тази работа нагърбихме брат Симеон, който представляваше душа и двигател на братския кръжок в селото. Последният с радост ни слушаше и на всичко се съгласяваше.

След братския обед и обща молитва ние се разделихме братски, а брат Симеон ни изпрати на далечно разстояние от селото. Нему се искаше никогаш да не се разделя с нас, защото идеите на Учителя, които ни свързваха и с които живеехме, ни спояваха като едно цяло, като една душа, като едно сърце. Вдъхно­вен и ентусиазиран за духовна работа на Божията нива, братът пое високия пост да ръководи групата в общия клас, в наряди и в неделните беседи, за да се чувствува братският кръжок като един орган от голямото тяло на Бялото Брат­ство. Връщайки се, спряхме във Владая, където с кмета на селото имахме дълъг разговор. Наведохме му много примери из живота и му доказахме, че светът, тъй както върви, отива на надолнище и ще загине катастрофално и че поради това, според духа на новото време, необходимо е този свят да завърти колелото на живота в оная насока, дето има разумност, дето има любов, мир и свобода. Той ни слушаше с внимание и се съгласяваше с Истините, които му разкривахме. Дадохме му една беседа и се разделихме по братски, а ние продължихме пътя.

В Княжево срещнахме един македонец, който наскоро е дошел от Амери­ка. И с него разменихме няколко мисли върху учението на Бялото Братство. След като закусихме, качихме се на трамвая и доволни от извършената работа, завърнахме се на Изгрева.