Мен турците не ме обичаха, защото те коренили гора, кой колкото може и колкото иска. А тя беше дъбова гора. Някои изкоренили дори по десет декара. Там горските не ги закачаха, защото те им носеха ракия и ги черпеха. Горските смятаха за тях: „Ех, турска работа!" Оставяха ги да секат. Обаче аз, като отидох и като видях училището, видях издънките от млада гора дъбова, дето са поникнали. А те бяха доста пораснали и там ги използвали, че с тях наковали на чиновете, които са се разсъхнали, както и столовете, това бяха все дъбови пръти. Това направил моят предшественик, който бил дошъл от Лом. Понеже чиновете и столовете се люлеят, за да не се люлеят, той им наковал от дъбовите пръти. Аз като отидох, реших нещо ново.
Най-напред като отидох в това село, турците не ме пущаха да живея в училището. Защото колегата ми преди мене живял в училището и печал свинско. А те не ядат свинско, което мирише много лошо. Понеже аз съм вегетарианец, турците започнаха да ми предлагат да живея в одая. Дадоха ми една одая на края на селото с едно малко прозорче, 20 на 30 см, толкова мъничко. В тяхната къща те си имат една входна стая. Понеже ходят семейни, в тази стая се събуват и влизат в одаята да пият кафе. Та, тази одая ще я отстъпят на мене, тя да ми бъде квартира. Но аз отидох а гр. Попово, намерих инспектора и му разказах всичко това. А инспекторът ме посъветва да си нанеса багажа в училището. „А ако те ти бутат багажа, ти няма да им кажеш нищо, но ще дойдеш да ми кажеш. Тогава ние с околийския управител ще дойдем в селото и ще уредим тоя въпрос."
И аз отидох и си нанесох багажа в училището. Взех цигулката, понеже нямах какво да правя, и започнах да свиря. След малко влезе при мене един стар турчино голяма брада и каза: „Олмааз.олмааз!", ядосан, тропна с бастуна си и излезе. А аз си рекох: чакай да видя къде ще влезе, в коя къща. Ще отида в общината да кажа това на писарите. Аз не зная турски, кметът е турчин, но писарите разбират турски и ще ми обяснят какво иска да ми каже тоя турчин. Писарят каза на един прислужник да иде да повика въпросния турчин, който живееше срещу училището. И по едно време иде той ядосано и казва, че съм свирел при джамията, а джамията било свято място и там не се свирело. А аз казах да му кажат, че в руджието в Разград, където те учат за ходжи, самите ученици имат цигулки, да свирят. Цигулката е като молитва и затуй той да не се сърди на това. Тъй, ама той си остана на своето си. Излезе и с бастуна отиде нанякъде.
Обаче аз отивах всяка сутрин на една височина, на изток на селото, минавах през една дъбова гора и отивах чак на върха да посрещам Слънцето. И като отивах горе на върха, правех си гимнастиките и туй упражнение, което си правех така, те и турците го правят. И един турчин ме видял, че сутринта рано посрещам Слънцето и казал на ходжата: „Даскалът се моли сутрин!" И тогава този дядо, Бурук Мустафа, който не ме искаше, като чул, че съм се молел на Бога и съм правел гимнастиката, той ме възлюбил и започна да идва при мене и станахме приятели.
И сега, какво стана: те, като са коренили гората, са нямали документ за нея. Аз отидох и казах на инспектора това. А инспекторът ми каза да се оформят и да се вземат имотите от училищното настоятелство. Те не разбират и слагат палеца (урбуса), а аз отдолу пиша името. По тоя начин им оформих документите. После той ми каза да пиша, че искам да създам училищен фонд. Така и направихме. От този фонд подновихме училището и платихме заплатите на турските учители за 3 години. И сега, вземахме им нивите на всички, които бяха коренили гората. Дадоха ми синджир от общината, измерих нивите, което трая една седмица, и направих скица на нивите. И в една тетрадка написах, например на Буру Мустафа, да кажем, колко декара е - пет декара и толкова ара. Така направих документ на училищните ниви и ги отчуждихме и ги дадохме под наем и взехме 150 000 лв. наем. Общината три години не беше плащала на тримата турски учители. А пък секретар-бирникът е братовчед на моя зет, който води сестра ми. Аз отивам при него, Димитър му беше името, и му викам: „Свато, защо не си платил?" Той удари една псувня. „Остави ги, каза, да работят, цигани са те." Не ги харесва.
А то селото останало от римско време, Крапец. Крапец значи Крепост. И има манастир там. Като дойдат от други места някои учители, ме молят да им намеря дълга стълба, щото е изгнила стълбата, която я направили още от римско време. Този манастир е от първите манастири. И в дюшемето му било заровено някакво имане. И някой си, Хазанджи се казва, чисти турци, ама те на одая не ходят. В другите одаи има нечистота, въшки им намират. А пък тия турци са чисти. А в тяхната къща, и одая имат те, е чисто, юрганите, всичко е чисто.
ВК: От тия ниви, които вие дадохте на изполица, събрахте 150 000 лв. и платихте на учителите. ПГ: И изхвърлих всички чинове, черна дъска. Името й е черна. Тя не е боядисвана никога. И отидох в Попово и много пари похарчих за училището.
Инспекторът каза още: „Ще ги караш да хвърлят фереджетата." А пък туркиня да хвърли фереджето и такета... И отидох в Попово и поръчах закачалки на всичките стени, да си закачат дрехите. Турците имат обичай, когато се молят, жените трябва да бъдат с фередже, а мъжете - с шапка. Коран когато имат. И аз рекох, ама те не слушат. Пък инспекторът ми каза: „Ти ми кажи само името на този, който не те слуша, аз ще го накажа." И аз им казвам: „Ще ви докладвам, щом ви заваря, че сте с фереджета. Значи, когато имате Коран, имате право, в останалото време нямате."
И слушаха ме колегите, бяха добри турци. Само че единият излезе хайдутин, взе ми 500 лв. И знаеш ли къде държах парите? Аз поръчах и библиотека, шкаф, и държах парите си в двойната завивка на Корана. Турях си парите там, за да не ги нося у мене. И един от колегите ми, Мехмед, ги намерил, когато ме нямало - те всякога влизаха в канцеларията, когато ме нямаше. Пък аз ходех по селата да правя снимки. И така ми отидоха парите, а те бяха много пари тогава - 4- 5 заплати може би, не помня. Сега, да отида да ги докладвам - ще ги пребият от бой в Околийското управление. Там и майчиното си мляко ще кажат. Рекох си: ще ме намрази цялото село, че Мехмед го били заради мене, заради мои пари. И реших: няма да кажа на никого. И така ми взеха 500 лв. и аз не казах на никого, никой не знае. Това ми беше файдата, ползата от турското село.
ВК: Искам да ми разкажеш за Елена Григорова, когато е била в село Мърчаево, където всички са пиели вино, ракия, и как постепенно, чрез нея Темелко и другите са влезнали в Братството и са престанали да пият. ПГ: В Мърчаево имаше една компания, която, денем каквото изчукат, вечер го изпукват. Събират се и си изпиват парите.
Елена бе назначена в Мърчаево. Те пък със Стайна дойдоха при мен в турското училище. Така стана в турското училище. Пък турците са много добри, да знаеш, в едно отношение: където има вода да извира, те правят там чешма. Това е едно хубаво качество. После, гостенин дойде ли, веднага ще го заведат в одаята, ще му донесат завивка и им е приятно да те нагостят, гост да им бъдеш. По саафир, казват. Като реших аз да отида в Мърчаево при Елена, наизлязоха всичките турци. Те си крият жените. На чешмата например, имат много хубава чешма и има едно село друго горе, взеха водата, всичките я взеха там. Жените са отишли там и си приказват, хем си наливат вода хубава. Обаче аз като отида да си взема за мене, те се махат и отиват десет крачки далеч от чешмата. И сега като отидоха, аз реших да си тръгвам, а те: „Даскале, бе, недей бяга от нас. Ти като нашето село няма да намериш." Много богато село и щедри и ме обичат. А отначало не ме харесваха. А пък Бурук Мустафа всякога запържваше киселото мляко, подквасяваше с краве масло. Запържва го и така ми донася. Всеки ден ми донасяше.
