През време на Европейската война бях ветеринарен подофицер в 29-и ямболски полк и участвувах на Добро поле в качеството си на ветеринарен фелдшер. След пробива на Добро поле цялата българска армия бе пленена и закарана в Солун. Бе пленен и 29-и ямболски полк начело с командира му.
Нестроевите роти, които поддържаха фронта, за две седмици с денонощно вървене стигнахме до гр. Ямбол. Завърши войната, народът си развзе добитъка и нямаше нужда вече в гр. Ямбол от ветеринарен фелдшер. Бях изпратен в гр. Елхово да бъда главен артелчик на войниците, които поддържаха защитата на българо-турската граница.
Понеже беше пленен главният полкови командир на 29-и ямболски полк, затова от гр. Русе бе изпратен нов полкови командир в гр. Ямбол. Новоназначеният командир ме повика и ми поръча да се кача на влака, да отида в гр. Русе, да взема от казармата неговия кон и да го доведа в гр. Ямбол. Даде ми 80 лв, с които да плащам на семействата, които ми дават зоб за коня по пътя. Разреши ми, като мина с коня през родното си село Водица, да престоя там 5 дни.
Като пристигнах в Горна Оряховица, в посока към гр. Русе влаковете се командваха от англичани и вагоните бяха пълни с английска войска. Тя преследваше германската, която отстъпваше към Румъния.
Аз се качих на вагоните от гара Иваново за гр. Русе. А духаше силен, зимен вятър. Докато стигнем до Русе, мен ме втресе. В града през нощта всичко спеше. В една болница вратарите ме пуснаха да преспя на пода.
Сутринта отидох в казармата, за да получа коня на полковника. Войникът-конегледач ми предаде коня, след като бях представил на полковия заповед за това. Качих се на коня и потеглих. Като стигнах до края на гр. Русе, в нареченото селище „Долапите", срещна ме един взвод френски войници. Френският офицер заповяда на своя войник да дойде и да вземе от мене коня. Като взеха коня, аз заплаках с горещи сълзи. Колкото знаех френски, успях да кажа на френския офицер, че конят е на моя полкови командир и му го водя от Русе в гр. Ямбол. Френският офицер даде заповед да ми върнат коня и войниците ми го дадоха. Тръгнах си радостен, че ми върнаха коня, за който вече отговарях.
Където преспивах по селата, хората не ми взимаха пари. А хранеха коня със сено и зоб. Като стигнах в Ямбол, в казармата, то полковият командир излезе да си приеме коня от мене. Конят, като видя стопанина си, силно изцвили и живо се раздвижи, като че ли танцуваше. Разбрах какво нещо е кон да обича стопанина си.
Когато следвах за ветеринарен фелдшер, учехме и за арабския кон. Спомням си следния случай. Един арабски кон бил открадната от разбойници. Стопанинът арабин започнал да го търси, намерил коня си, но разбойниците го хванали и го вързали. Конят, като видял как е вързан стопанинът му от разбойниците, сграбчил го със зъбите си за дрехите, вдигнал го и хукнал да бяга с него към селището на арабите. Стигнал там и го сложил пред палатката на жена му. От силната умора конят умрял тутакси. Арабите оплакали умното животно и там, където го погребали, на същото място направили паметник на коня.
По моето време, до 1944 г., конят бе едно много важно животно. Той служеше за езда, впрягаше се в конска каруца, с него се ореше, с него се вършееше на хармана. Той, конят, бе най-главното впрегатно животно. След него идваха воловете, кравите и биволите. Аз живеех в свят, населен с едър и дребен рогат добитък. Животът на човека зависеше изцяло от добитъка.
