Мина горещото лято и есента наближаваше. Повикаха ме в канцеларията на лечебницата и ми връчиха заповед, че съм назначен за ветеринарен фелдшер в 1-ва картечна рота на 29. августски полк, който се намираше на позиция на южния фронт и бе на бойната линия на Добро поле. А резервната част се намираше в село Ватоша до гр. Кавадарци. Там бяха конете, които щяха да ми бъдат поверени. Снабдиха ме с бланков билет и храна за из пътя за към бъдещото ми назначение. От гара Скопие потеглих по течението на река Вардар, по посока към Солун, Слязох на гара Криволак и през град Неготин на Вардар отидох в гр. Кавадарци.
Складът на 29-и Ямболски полк се помещаваше в турската джамия в Кавадарци. Оттук ме препратиха в Първа картечна рота, която бе настанена в село Ватоша, разположено непосредствено южно от Кавадарци.
С пристигането ми във Ватоша, в Първа картечна рота, началникът на строевата рота, старши подофицер Петко, ме посрещна много любезно и за обяд заповяда да изпържат саздърма и да сготвят и нещо друго по-изрядно. Седнахме да обядваме. Аз съобщих, че съм вегетарианец, че не ям месо. Старшията ми каза, че имало като мене един коневъд, който не ядял месо, и поръча на войниците да отидат да го повикат. Дойде след малко един скромен, нисък войник, куртката му бе вехта, с изпокъсани лакти, панталонът му беше със скъсани задници и колена. Запознахме се. Той се казваше Георги Радев Дюлгеров от гр. Ямбол, син на наш брат, Ради Дюлгеров. Наобядвахме се със сирене и хляб. Последва продължителен разговор за добро опознаване. Георги бе със средно образование. В цивилния си живот помагал на баща си, в работилницата, където шиели и продавали емении - обуща, дето турците ги носят. От опознаването ни разбрах, че той е прочел цялата теософска литература, която я имаше по книжарниците, преведена на български език. Имах много добър събеседник, добър познавач и събеседник по окултната литература. Всяка вечер до късно си беседвахме след вечерята.
Аз имах грижата да готвя вечерното ядене. Нестроевата рота на моята войскова част - конете, обозът, се помещаваше в един турски двор. А старшията и аз заемахме една кръчма, широка и удобна за живеене. Моите коне, които ми повериха, бяха на брой 32. Когато войниците се готвеха да носят храна и бойни припаси на бойната линия на Добро поле, отиваха някъде да пасат конете далеч от Кавадарци. Конярите не ме искаха при тях на пасбището. „Ако стане нужда за фелдшер, ние ще дойдем с кон да те вземем" - ми думаха те. Аз бях съвсем свободен, дене и ноще, и всичкото си време използвах за четене.
С пристигането ми в село Ватоша, капитан Шарлангаджиев ме извика да отида на бойната линия на Добро поле, искал да ме види що за човек съм. Натовариха войниците десетина коня с храна и бойни припаси и след 12 часа пътуване се озовахме на бойната линия на Добро поле. Конете разтовариха в резерва, а мен ме поведоха из окопите за към командира ми. Позицията бе в голяма борова гора. Окопът-изход бе дълбоко изкопан. Наоколо големите борови дървета бяха пресечени и обелени от снарядите, от бомбардировките и от мините и картечниците. Войниците, които ме водеха из лъкатушния окоп, бяха по-спокойни, но аз изтръпвах, като чувах да пищят картечните куршуми и падащите снаряди на французката артилерия. Стигнахме до блиндажа, в който бе капитан Шарлангаджиев. Блиндажът бе 7 - 8 метра дълбок в земята. Имаше два изхода. Вътре в дъното гореше печка. Отгоре имаше 6 - 7 реда дебели борови греди, а върху тях - дебели камъни. Капитанът ме изгледа и каза: „Извиках те да видя на какъв човек поверявам конете на картечната рота. Искам да ми гледаш конете, да бъдат здрави. Ако някой коневъд нарани кон с неправилно натоварване на товарите, да ми съобщиш името му, аз ще се разправям с него. За всички нередности на мен ще докладваш. Сега отивай долу във Ватоша, при конете."
Войникът ме поведе и изведе из блиндажа. Пред входа санитарите бяха донесли носилка с тежко ранен войник. Какво впечатление ми направи, не можеш си представи! ВК: За пръв път виждаш ранен войник. ПГ: Да, ранен войник и лекарят махаше маркуча, дето бяха го пристегнали, за да няма кръвоизлив. Защото кракът бе разкъсан и завързан, за да не изтича кръвта. Лекарят даваше първа помощ. Пак така обратно ме поведе войникът из изходните окопи към резервната част, а оттам след дълго пътуване се завърнах във Ватоша.
Кръчмарското помещение бе на една вдовица на име Менка. Имаше дъщеря на име Роза, на 16 - 17 години. Хазяйката ми беше заможна жена. По характер добра, приветлива. Дохождаха й нейни роднини и познати на гости. В неделен ден ходеше на църква. Нашата квартира със старшията бе широка, бивша кръчма. Подът бе дюшедисан с дъски, а около стените имаше широки пейки, удобно за сядане и за спане. В село Ватоша и в град Кавадарци имаше много войскови части, резервни на различните войскови части, които бяха на позиции. Артелчиците от всички тия резервни части вечер се събираха в нашето бивше кръчмарско помещение. Всеки носеше сирене, кашкавал, саздърма, вино. На гуляите присъстваха и гайдарджии. Ядат, пият, пеят. Разказват се разни приключения, а гайдарджиите свирят ли, свирят. Като се напият до забрава, започват игрите, единични и общи.
Аз си готвех вегетарианско ядене и като се навечерях, взимах си книгата и започвах да чета. Така ме увличаше писаното, че аз, съсредоточен в изложението, не чувах нищо, що става вътре в помещението като че тази пиршеска компания не съществуваше за мен. В среднощ, като ми се доспеше, лягах и дълбоко заспивах. Пиршеският вик, крясъци, свирня, игра, не съществуваха за мене. Помня една нощ, такъв голям шум дигнаха от тропането с чизмите по пода, че аз се пробудих. Гледам, гайда свири, а играчите, около двадесетина, заловени на хоро, играят в помещението, излизат на двора и пак се връщат вътре в помещението, заобикалят печката и пак из вратата навънка на двора. Весела компания, близо до разсъмване.
Когато се запознахме, хазяйката ми каза, че брат й бил игумен на манастир и че всичките животни в манастира били болни от шап. Помоли ме да отида да прегледам заболелия добитък. Дойде братът й и ме поведе една сутрина извън селото. Манастирят не бе много далек от селото. Помещаваше се в хубава кестенова гора, имаше разни други големи дървета и плодни дървета, зелени поляни, а отпред шумеше бистър поток. Студен, планински извор. Сред тая хубава гора бе построен манастирът, а около него бяха построени кошарите на стадата и оборите на едрия добитък. Игуменът бай Христо ме въведе в обора, където лежаха четири чифта волове с подути крака. Из двойните копита на воловете пъкаха червеи, из копитата им изтичаше кръв. Устните на устата им бяха с големи рани, така че воловете не можеха ни да пасат, ни да ядат сухо сено или слама. Животните изръмжаха, като ни видяха. Гладът и жаждата ги бяха изтощили. Влязохме в свинарника. Свинете вървяха по колене, а между копитата и на тях пъкаха червеи. Същата и по-страшна картина видях в кошарата, когато затваряха овцете. Хората, които работеха манастирските имоти и гледаха манастирските стада, бяха балканджии, евакуирани от Добро поле поради бойната линия. Хора неграмотни, с дебели шаячни дрехи, жените им - с груби тела, дебели крака като на ескимоси, обути в дебели вълнени чорапи, нашарени с дебели черни прежди, престилки нашарени с планински тъкани платове. Купена дреха или платно по тях не можеше да се види. Игуменът даде заповед да издоят овците, да загреят млякото, за да нагостят доктора. Докато аз ядох и пих малко мляко, манастирските пастири приготвиха необходимото за завалянето на воловете, за да се започне лекуването. Изваждам от раните червеите и почиствам раните. Този ден се занимавах само с болните волове. Следващият - с болните свине, на третия - със стадата овце.
За една седмица разрушителният процес на шапа бе спрян. От сутрин до вечер работех непрекъснато. Храната ми бе прясно и кисело мляко. За няколко седмици всички добитъци оздравяха. От благодарност игуменът бай Христо даде нареждане да ме гощават с мляко. Аз предупредих моите конегледачи, че съм всякога в манастирската гора. Потрябвам ли им за нещо, да дохождат с кон да ме вземат. Така, през най-големите горещини аз четях от сутрин до вечер под хубавите сенки на манастирската гора.
Ротният ни командир капитан Шарлангаджиев си отиваше в България в домашен отпуск. Пренощува в дома на хазяйката. Извика ме и ми заповяда да преместя амбулаторията си в дома на игумена на манастира, брат на хазяйката, бай Христо, защото офицерите от чуждите войскови части напираха да вземат свободната стая на бай Христо заради хубавата му снаха. Снахата на бай Христо, след като направили сватбата за сина му, само една седмица седяла при младоженика си и него го взели войник, новобранец. Капитанът ми даде строга заповед по никой начин и за нищо да не излизам от дома на бай Христо. „Ще дойдат офицери да се мъчат да те изпъдят, но на такива ще казваш, че „без заповед на командира Шарлангаджиев не мога да напусна тази квартира". За мене по-хубаво, че си имам самостоятелна квартира, необезпокояван от пияни гуляйджии и какви ли не.
Бай Христо бе вдовец, имаше момче на осем години. Снахата Роза изпълняваше домакинските задължения. Настана жетва, слънцето силно печеше. Роза, младо булче, не бе свикнала да работи тежка работа. Жетвата я мъчеше. Аз реших да й помогна. Още от малък моят баща ни учеше да се трудим упорито. Баща ни в селото се ползваше с известно име като голям жетварин. Тия свои качества успя да ги предаде на тримата си сина. В Русенско жетвата наставаше две седмици по-рано, отколкото във Водица. От нашето село Водица драгомани събираха жетвари, момчета, момичета, мъже, жени и отивахме в Русенско да жънем. Там се виждаше как и колко работеше всеки. Жънехме на русенци в селата Мартен, Липник, Гагаля, Образцовия чифлик. Най-накрая разпределяха кому колко да се плати. Деляха ни на 1-ва, 2-ра, 3-та група, според това колко сме ожънали, също и жените. Накрая оставяха една сума за възнаграждение на най-отличилите се мъже и жени. Цялата чета извикваха: „На Пеню Ганев да се даде над всички извънредно възнаграждение, като на най-добър жетвар."
