Като се завърнах от домашния отпуск в Скопие, всички млади ветеринарни подофицери бяха разпратени по военните си части, за да бъдат на разположение на заболелия добитък. Мен ме оставиха на щатна служба във ветеринарната лечебница. Тежко заболелият добитък от Първа армия се изпращаше за продължително лекуване в Първа армейска лечебница заедно с войник гледач на заболелия добитък. Мен ме назначиха за взводен командир на приходящите войници, болногледачи на добитъците. В качеството си на взводен командир аз трябваше да давам работници за наряд. Всеки ден имахме да разтоварваме вагони на гарата в Скопие, които са за лечебницата. Трябваше да отделя орачи, да орат зеленчуковата градина на лечебницата, изобщо - да се занимават със земеделие. Почти всеки ден се убиваха коне, заболели от опасната болест сибирска язва - сап и трябваше да се копае дълбока яма, гроб, където да се погребат убитите 10 - 15 коня и туберкулозни крави. Когато ми потрябват работници, имаше една оръдейна ос, закачена на една дебела греда, тя ни служеше за камбана. Забие ли камбаната, всички гледачи на заболелия добитък трябваше тичешката да се съберат, за да назначим наряда работници.
Още отначало, като ударех камбаната, не се явяваха работници и аз не можех да дам исканите работници. Наблизо минаваше римският водопровод. Работниците се криеха под неговите сенки и не идеха, когато ги зовяхме чрез камбаната. А за обед когато удареше камбаната, всички тичаха да дойдат да се наобядват. Командирът на лечебницата ме извика и ме попита защо не съм дал исканите за наряд работници. Обясних му, че бягат, не искат да работят. Той, ядосан, ми каза да му дам имената на бягащите. А командирът, д-р подполковник Плакидов, им удряше по 25 тояги на гола задница. Вечерта на вечерната проверка предупредих хората си, че положението е сериозно - да се явяват, когато чуят камбаната. На другата сутрин удрям камбаната, явиха се десетина души, но стари, болни, неспособни за тежка работа. Не можах да изпълня наряда си и днеска. Подполковникът ме извика и, разядосан, ме упрекна в мекота, поиска имената на избягалите, а аз ги съжалявах, не смеех да дам имената им, защото ги очакваха по 25 на гола задница.
Фелдфебелът каза на подполковника: „Да назначим Петко на мястото на Пеню Ганев. Пеню е мек." Назначиха другаря подофицер Петко. Историята се повтори първия ден и с Петко. Дойдоха само десетина души след камбанния звън и то стари, болнави, които не са за тежка работа. Петко записа имената на явилите се. Вечерта на проверката извика по име тези, които сутринта не бяха се явили. „Пет крачки напред!" Взе Петко една двуметрова, дълга права тояга и поред питаше всекиго от бегачите защо не се е явил при камбанния звън. И на всеки с всичка сила удари по 10 - 15 тежки тояги по задника. На другата сутрин, като удари камбаната, за миг всички до един се натрупаха и Петко лесно си назначи наряда. Имаше и за разтоварачи на гарата, имаше и за градинари, имаше и за гробари, и за навред, където трябваха работници. Разбрах аз, че човек може само с разумни хора да постъпва с добро, а с непослушните - с тоягата.
След тази случка ме назначиха началник-склад на вехтата покъщнина, където се съхраняват вехториите. Никой за нищо не ме търсеше. Използвах времето си по цели дни, от сутрин до вечер, да чета теософска литература.
След завършването на първия курс и разпращането на фелдшерите по разните войскови части, пристигнаха нови войници, за да следват ветеринарната школа - други курс. Когато следвахме ветеринарния курс, нощно време ни назначаваха патрули, да охраняваме района на лечебницата. Пазехме го от крадци на добитък. Откраднат някой добитък, заколят го и кожата му правеха на цървули. Една нощ аз бях втора смяна патрул. Небето бе ясно, луната пълна, грее като ден. Постъпих в един часа след полунощ. Беше топла лятна нощ. Обиколих района на лечебницата - всичко спи. На едно място имаше отрупани в кръг стари турски керемиди. Те имаха 5 - 6 м диаметър и два метра височина, Додряма ми се и реших да си подремна зад керемидите. Положих пушката на земята и легнах на нея, с лице върху нея, така че, като заспя, да не може някой да я вземе изпод мене. Заспал съм дълбоко. Изведнъж чух един глас, който извика силно: „Пеньо, змията!" Отворих очи и виждам пепелянка змия, повдигнала глава под носа ми. ВК: А това - нощно време. ПГ: Нощно време, на луна. Скочих и грабнах пушката, с приклада да я ударя, но тя се намъкна в керемидите, не успях да я ударя. Моят невидим помагач ме събуди при опасността.
