23. ВЕЛИКА СЛАВИЯ

Изпитанията на Славянството - Новата ера

„Всемирна летопис", Г. Ill, кн. 6 (II. 1924), с. 127-129

Духът Божи оживотворява и управлява цялата вселена, с всичките светове, които я съставляват, и с всичките сили, които действуват закономерно в нея. Няма същества или действуващи разумни сили, които да се проявяват отделно и самостойно вън от Царството на Духа Божи или да му се противопоставят.

Нашата планета Земята е едно живо същество, което е устроено и се развива според точните божествени закони. Умствено здравите хора виждат денонощно, че Бог се проявява в живота на това същество непрекъснато, без никаква измяна. И всички живи организми, които населяват Земята, са подчинени на същите закони. Човешката воля не е в сила да промени нито един от тия основни закони на битието. Всичко, което човек мисли, чувствува и върши за добро или за зло, се отразява върху самия него. Хората отначало още водят борби помежду си. Мирът, завещан от Христа на човечеството, е още един блян. И тия борби нямат за цел общото благо на всички, а само една привилегия на едни в ущърб на други, едни да добруват, а други да робуват. Хората, които по природа са братя, живеят като господари и слуги, като паразити и работници. Няма братство, а, следователно, няма равенство в труда и благата.

Борбите за материално надмощие се водят както между единичните личности, така и между народите. Цялата съвременна цивилизация, която е резултат от вековния живот и труд на разните народи, почива върху принципите на експлоатацията на едните от другите, заграбването материалите и средствата на производство и подчиняване на слабите от силните. И макар тия принципи и методи да докараха много катастрофи, човечеството на земята още не се е опомнило и вразумило: народите воюват и взаимно се изтребват като животни.

В тоя кървав и разрушителен ураган участвуват, по необходимост, и разединените славянски народи: руският, българският, сръбският, чехският, полският и др. И което е още по-печално, тия последните се бият не само с другите, но и помежду си; като че ли територията, на която живеят, е тясна и недостатъчна за тях и те си я оспорват и превземат един от другиго. Преди около 40 години русите дойдоха на Балканите и освободиха българите от турското робство, но в 1916 г. българите се биха против русите, които навлязоха в Добруджа, в съюз с други народи. Същевременно русите владееха над полския народ. Сърбите си биха няколко пъти с българите, но и след тия няколко войни съзнанието, че славянин не трябва да поробва друг славянин, не се е пробудило; сърбите, които завладяха Македония със силата на оръжието, оспорват правото на свободен живот и самоуправление на българите в тая област. По същия начин сърбите постъпват и спрямо хърватския народ. Даже правата, тържествено признати от договорите за мир, не се дават на завладяните славяни от владетелите-славяни! Така, създадената от векове вражда продължава, като гангренясала рана, да разяжда вътрешно организма на отделните славянски народи. Те са не само разединени, но и неприятелски настроени един против друг, готови да се нахвърлят пак във взаимно-изтребителна война.

Това е истинско безумие, което сега изтощава материално всичките славяни, принудени да правят огромни разходи за непроизводителни цели, но то може и да ги погребе окончателно. Руският народ дълго време бе потискан от една безкрупулна власт, крепена от невежественото и егоистично духовенство, но сега всички сме свидетели, как законът за възмездието се приложи върху потисниците му, били те светски или духовни. Тоя пример би трябвало да послужи за ценна поука на управниците и в другите славянски страни. Монархизмът в Русия свърши най-плачевно. Но и духовниците, които преследваха свободната мисъл, като отлъчваха от църквата най-великите представители на тая мисъл, какъвто бе Лев. Н. Толстой, получиха отплатата си. Те, обаче, можеха да избегнат тая своя участ, ако, вместо да поддържат и насърчават режимите на мракобесието, кнута, каторгата, заточението, цензурата и всевъзможните други начини на мъчение и гонение, биха взели страната на народа и биха се застъпили за неговото право да се развива свободно в пътя на истината, любовта и братството. Но руското духовенство, за да запази властта си и своето привилегировано положение в държавата, се солидаризира с гонителите на истинското Христово учение и изпита болшевишката чрезвичайка. Това бе наказание от Бога.

Не би било чудно, ако такова наказание се приложи и другаде, дето заслепеното духовенство използува държавната власт, за да черпи от нея сила и бюджетни средства, и да държи народа в мрак и робство. Това не са служители на Бога. Истинските служители на Бога са безкористни работници на Неговата нива, те се отказват от власт, заплати и палати, и тръгват между народа да проповядват Словото Божие и да го поучават на всички добродетели. Ако народът остане доволен от тия проповеди и поучения, ако той оцени тая служба, сам ще поддържа своите служители. Но съвременните духовници във всички страни, бюрократизирани до самозабрава, като същински „сладкодумни гости на държавната трапеза", се страхуват да напуснат топлите чиновнишки места и сигурните заплати, за да разчитат на народната поддръжка. Това е явно доказателство, че те нямат вяра в собствените си сили, не се въодушевяват от висок идеал, нямат чувство на самопожертвуване за общо добро, нямат любов към ближния... А хора без любов не могат да служат на великия принцип на любовта, завещан от Христа.

Така, главният виновник за страданията на славянските народи и за междуславянските ежби е духовенството. Едно прясно доказателство за това е последната война между сърбите и българите. В тая война, начело на сръбските и българските полкове, които се биеха помежду си и проливаха кръвта си, като озлочестяваха много майки, бащи и деца, стоеха свещеници с кръст в ръка. Дори при българската главна квартира се учреди специален отдел за „военното" духовенство, с началник един владика.[1] Защо, обаче, българското и сръбското духовенство не влязоха тогава в своята духовна роля на миротворци, за да помирят двата славянски народи и да избегнат проливането на потоци братска кръв и всички други злочестини, които сполетяха двата народа? Защо и днес, когато перспективата, която открива съществуващата вражда между сърби и българи, е ужасна, духовенството стои със скръстени ръце и се занимава с дела, неподобаващи на неговото звание, предназначение и достойнство, а не влиза в своята миротворческа роля, за да въдвори мир, любов и разбирателство между сърби и българи, толкова нужни за тях?

Македония е ябълката на раздора между Сърбия и България. До 1885 г. Сърбия не мислеше за напън на юг, но след първата сръбско- българска война, под подстрекателството на славянски врагове, започна се сръбската пропаганда в бившите турски вилаети, отначало само в Скопско, а по-после и по на юг. Пропастта между сърби и българи биде отворена. В 1912 г. българските управници разрязаха живото тяло на македонския народ на „спорна" и „безспорна" зони, като същевременно допуснаха ефективната окупация на цяла Македония от сръбските войски. Сърбите това и чакаха, за да не излязат вече никога оттам. Трябваше българите да ги изтикат наново с щикове през 1915г.,нов1918г. сърбите пак завладяха Македония и се затвърдиха там по силата на един международен договор. Кога и как ще се освободи тя от тяхното владичество? Те открито заявяват, че ще изтребят цялото македонско население с огън и меч, но няма да я отстъпят. Също така се заканват и на обезоръжена България - да я нападнат, да окупират части от нейната територия и да й наложат със сила всичките си условия. Кое е средството да се избегне тая нова човешка касапница и това взаимно унищожение на двата братски народи? Кой е начинът, за да се превърна Македония от ябълка на раздора между тия съседни и едноплеменни народи в ябълка за мир и радост?

Ето въпросът. Тоя въпрос не може и няма да се реши от правителствата на Сърбия и България, които взаимно се подозират, недоверяват и подкопават. Той няма да се реши и с писани международни договори, които имат всякога стойност на един „къс хартия", щом съдържанието им не черпи сила от незиблемите закони на живота. Най- сетне, той няма да се реши и чрез покровителството или коварното подстрекателство на тая или оная от Великите Сили, които ревниво пазят интересите на своя „sacro egoismo", какъвто живописен пример даде, между другото и Италия с договора в Уши с Турция, щом избухна Балканската война, с напущането на съюзниците си Австро-Унгария и Германия в Европейската война и с последния итало-югославски договор. Великите Сили са като големи котки, които се галят, но и хапят и дращат. Малките народи трябва зорко да се пазят от тия модерни данаиди: „timeo Danaos et dona ferentes"!

Според нашето непоколебимо убеждение, единственото спасение от пропастта, която зее пред всички славянски народи, а на първо място, пред сърбите и българите, е взаимното искрено споразумение между всички славяни на почвата на божествена та бекористна л/обов и братство. Ето един идеал, за възтържествуването на който заслужава да се положат всички благородни усилия и всички жертви! От северното Бяло море до южното Бяло море живее една гъста много-милионна славянска раса. Това е великата, мощна Славия, в средата на която присъствува, като начатък на Божието посланичество, изпитанията на което са вече към своя край, е предопределено да играе ръководна роля в прогреса на човечеството. То е носителят на новата култура и трябва да заеме вече мястото си. Минаха времената, когато то се считаше годно само за тор на чужди ниви и за роб на чужди банкери. Минаха също безвъзвратно и времената, когато с оръжие руските или български царе се опитваха да забиват кръста на цариградската „Св. София", а се връщаха оттам с наведени глави и озлобени души. Русия успя дори да превземе Цариград през последната война, но само на книга: подписаният от Великите Сили договор за тая цел остана само един исторически спомен. Всъщност, никога Русия не е имала нужда от Цариград, но тя плати с милиони човешки жертви и милиарди рубли недомислието на тая своя политика. Силата на Русия, а така също и на всички други славянски държави, е в тяхното вътрешно културно развитие, въз основа на закона на л/обовта. Защото само любовта е непобедима сила, само тя донася всички блага, само тя възвеличава както отделния човек, така и цял народ.

Нека приложим тоя закон и в отношенията между всичките отделни народи на Велика Славия. Нека направим всичко възможно, за дадоведем до мир, взаимно разбирателство и любов сърбите, българите, хърватите, словенците, чехите, поляците и русите. Обширната територия, която населяват тия братя-славяни, е обща, плодородна, благословена. За всички има достатъчно място за работа и мирен, културен живот. Прочее, долу оръжието\ Никой славянин да не вдигне ръка против брата си славянин! Мир и съгласие, любов и братство! Ето лозунгът!

Ние поставяме въпроса и посочваме пътя. По тоя път, обаче, могат да вървят и да достигнат целта само достойни по ум и сърце хора. Те трябва да бъдат, преди всичко, дълбоко убедени в правотата и спасителността на това общославянско дело и, на второ място, да умеят да го реализират. Освен туй, чистите дела изискват чисти ръце! Пред олтаря на Божествената Любов не се допущат жреци, чиито ръце са били когато и да е или са сега още опръскани с братска кръв! Нищо скверно нито в мислите, нито в чувствата, нито в действията! Идеалната кауза иска идеални работници!

Крайно време е да се пристъпи към дело. Защото, ако мине срока за помирението, ще бъде вече късно. Христос е казал: „Спогодявай се с противника си скоро, доде си на пътя с него, да не би противникът да те предаде съднику, а съдникът - на слугата, и те хвърлят в тъмница; истина ти казвам: няма да излезеш оттам, докле не отдадеш най-последния кодрант. (Ев. Матея 5:25-26). Всеки изминал ден, без да се работи в тая посока за тая цел, е завинаги изгубен ден. И държавните глави, и правителствата на славянските народи са длъжни да се проникнат само от тая мисъл: мир, любов и братство във всеславянското семейство, и да работят денонощно и неуморно за по-скорошното й осъществяване. Само като се реализира това велико дело, ще настъпи и новата ера, ще изгрее новото слънце и новият живот за човечеството, начело на което стои Славянството! Духът Божи се проявява само в мира и любовта, чрез тях той носи новият живот.

В служба на тоя идеал, Всемирна летопис не ще закъснее да се превърне на общославянска трибуна: списанието ще се раздели на пет отдели, списвани на български, сръбски, чехски и полски езици. В него, чрез произведенията на най-видните славянски окултисти, ще намира израз геният на новата култура.

--------------------------------------------
[1]Вж. във „Всемирна летопис", год. //, кн. 8-9 портрета му снет на фронта в автомобил: владиката държи насърчителна боева реч, с чаша шампанско в ръка.