III. ПОГРЕБЕНИЕТО ТЯЛОТО НА ПЕТЪР ДЪНОВ

Писмо

на Борис Карастоянов до сестра му Дора Карастоянова за погребението на тялото на Учителя Дънов на 31 .XII.1944 г.

Последния ден от 1944 г., вечер

ТОЙ НИ ОСТАВИ

Рано в четвъртък се отправих за Изгрева. Беше сух студ. Лагера видях в същия вид както си го знаеш. Имах чувството, че някой ме води. Отворих вратичката и го видях. Приближих се, невярвайки на очите си. В средата на салона под катедрата, от която години Той учи хората на Любов, Благост и Добро...видях съвършения човек, гост както всички на земята, да лежи върху бялото си легло. Кой бе той? Човека. Човека какъвто трябва да бъде.

Отляво и дясно на катедрата са поставени двата лимона, помежду тях към изток е бялото легло с белия човек. Целият е облечен в бяло. Костюмът, чорапи, обувки, риза, шалче. Святата Му глава бе на чиста бяла възглавница, с изработени в горния десен ъгъл пентаграм, която се открояваше на светлосин фон. Ръцете Му скръстени, отдясно до тях Библията - извора на беседите Му. Наистина. Где ли на тоя свят и до кого ли тя би била по на мястото си?

В салона бяхме трима-четирима. Гледах Го прикован не зная колко. Отново ми завладя чувството, че Той е жив. Лицето Му, същото, като че ли ще проговори, още миг, да и ще проговори, и защо ли? Малко ли каза? Кой го разбра? Някои - да. Но кой Го послуша - никой.

Някой хлопна вратата и аз си отидох. Днес отидох горе на погребението. Салонът бе препълнен. Всички, които познавах и не познавах бяха там. Минах по реда му и Го видях. Същото впечатление, но многото хора вече доказваха, влияеха на присъствуващия, че действително тук вече има мъртво тяло. Този път бе поставен в ковчег от чисто дърво без никакви украси, върху маса, като беше спуснат кремав воал от ковчега почти до земята. Пяха религиозни песни. Чух и песента, която отдавна знаем, тогава не можах да се сдържа - пророних сълзи.

Към 11 часа тръгна процесията. Преди това брат Симеонов, който ръководеше с цигулката си песните, прочете гл. 14 от Библията и комитета го понесе на ръце, през централната врата на салона, към поляната. Хората се наредиха по трима както на гимнастика и изминаха кръга, след което се отправихме за мястото, което казват, сам Той е определил - средата на лозето, долния край до една лоза, която аз мисля, Той самия я посадил.

Преди да Го спуснем Славчо Печеников прочете една грамота, която описва кой почива тук и що е дал на тоя свят. Грамотата се постави в едно шише, малко със зехтин, на което тапата бе запечатана с червен восък и самото шише се постави в едно сандъче, което се попълни с цимент, така, че то остана в средата. Сандъчето поставиха пред ковчега в краката. Поставиха капака на ковчега, който притвориха с 6 бурми. На един метър височина от ковчега поставиха три напречни греди, на които наредиха дъски и нагоре допълниха с пръст.

Отдалечих се с мъка не можейки да отбегна звука на буците пръст що завъргаха с лопатите, но не можах да убегна от тоя звук, понеже ми привлече вниманието това що носеха вместо кръст. Една пентограма изработена от дърво с естествения му цвят. Това бе всичко.

Преди спускане ковчега - „Отче наш", мълчалива молитва, мотото и край.

В деня на Неговото погребение бе паднал сняг. Дългоочакваният сняг. И Той Белия човек си замина с бяла покривка.

Наблюдавах лицата на хората що жалееха. Четях в душите им както никога. Скърбят доста. Но не знаят защо? Дали защото няма кому да си изказват вече дертовете и да Му додяват или защото няма кой повече с велико търпение да им повтаря винаги преследвайки една цел в различни форми това, що всеки човек дошъл на тоя свят трябва да знае и върши, а те го разбираха или по своему, или налятата вода бе сипана в бъчва без дъно.

Мила Дора, трябва ли да се каже за един Светец „Бог да го прости"? Трябва сега да плачем за Тоя, който си отиде, неразбран и който е, и ще бъде винаги между нас. Духът Му сега поставя на изпитание тия, които Той винаги е учил.

Да Му благодариме, че Той ни отвори поне едното око за да могат двете ръце да хващат предмета и да се опгъват[1] от огъня.

Брат ти Борис.

--------------------------------------------

[1] На времето онези, които са плели от лозови пръчки кошници или от върбови пръчки трябвало е на огъня да се греят и тогава след като са ги „опгъвали" на огъня са ги плели. Аз заварих тези хора, но този занаят замря след като изчезнаха от този свят тези хора. Така, че рано или късно всеки ще бъде хвана т с двете ръце положен на огъня, ще се „ опгъне" и от него трябва да се оплете кошница. Ако не става за кошница пръчката се хвърля в огъня и край.

Огънят пречиства нещата. А всеки на земята чрез своя живот трябва да оплете собствената си кошница, да я напълни с плодове и блага, и да я раздаде на нуждаещите се. Само за онези, които търсят. Поредицата „Изгревът" е тази кошница.