66. ВЪЗБРАНА НА СЪБОРА ПРЕЗ 1926 г. В СОФИЯ

В 1925 г., както вече отбелязахме, съборът беше в Търново, това беше последния събор там. На следващата година, през 1926, съборът на Братството се проведе на Изгрева в София. В съседно място закупено от Братството се построи малка стаичка, изградена от тухли за Учителя, а пред нея се определи място, където приятелите, дошли за събора да си построят палатките. За провеждане на събора беше взето разрешение от властта, но владиците и поповете, и този път не останаха спокойни. Въпреки разрешението, те успяват да подтикнат полицейската власт, да обкръжи Изгрева със своите хора и да не пуска никой да влиза или излиза оттам.

Сутринта в деня на откриването на събора, нашият брат Методи Константинов, както той ми предаде, придружавал Учителя от дома Му на улица „Опълченска^ 66 до Изгрева. Приближавайки дотам в гората ги посреща една сестра и им казва да не отиват на Изгрева, защото той е обкръжен от стражари. Положението, както казала тя, било. много напрегнати. Учителят внимателно погледнал Методи и той както се изразява светкавично разбрал Неговата мисъл. Аз помолих сестрата, както казва Методи, да придружи Учителя, обратно до ул. „Опълченска" б6, след което се отправих направо до дома на министър-председателя. Така интуитивно долових мисълта на Учителя и затова, като стрела се спуснах към дома на министър-председателя. Той живеел близо до квартирата на Методи и знаел къде точно. По това време министър-председател на България беше Андрей Ляпчев. И наистина, продължава по-нататък Методи, ако бях закъснял само две-три минути, нямаше да го заваря, тъй като той е трябвало да замине с автомобил за Варна, флуида, с който ме изпрати Учителя беше така силен, че когато аз се приближих до министъра, никой не ме спря, а той, като че ли ме очакваше, хвана ме под ръка и ме запита какво желая. Аз му казах следното: „Г-н министър- председателю, днес е нашият съборен ден. Вие лично вчера разрешихте този събор да се проведе на Изгрева. Днес ние бяхме изненадани, когато ни обкръжи полицията и искаше да ни разпръсне. По чия заповед става това, на нас не ни е известно". Той почти нищо не ми каза, върна се в дома си и след малко ми каза, че всичко е уредено. Аз му благодарих и отидох при Учителя, като отново го придружих до Изгрева. Когато пристигнахме там, нямаше нито следа от стражарите. Изнасям, продължи Методи, този факт между другото и затова, за да подчертая, колко мощна е мисълта на Учителя.

За мощта и величието на Неговата мисъл, всеки брат и сестра могат да приведат много примери. Но ето и един още.

След приключване на събора от 1926 г., през новата школна година, която започва от 22 септември, началото на есента, есенното равноденствие, Учителят продължи да държи своите беседи в салона на улица „Оборище" N 14 по същия ред. В неделя от 10 часа за всички граждани, а в сряда и петък вечерта, за школите. Между първите заселници на Изгрева, беше и един ветеринарен лекар - д-р Иван Жеков, вече пенсионер заедно с другарката си Юрданка Жекова. Те бяха дошли от Варна и се заселиха на Изгрева. И двамата бяха много ревностни и предани към делото и чисти в своите отношения към всички. Докторът си беше построил малка дъсчена къщичка, където си живееха. Къщичката беше построена малко по в края на закупените места. Една сряда през деня, сестрата - другарката на доктора, вижда на поляната Учителя, отива при Него и му казва: „Учителю, тази вечер аз няма да мога да дойда на беседата, защото няма кой да пази къщичката ни, пък и докторът го нема". Учителят й казал: „Ти ела на беседата, а ние ще изпратим един Ангел да пази къщичката ви". Сестрата си тръгва към дома си поласкана в себе си, че Ангел ще дойде да пази къщичката им. Наближава времето за тръгване към салона в града. Сестрата се приготвя, излиза пред вратата и зачаква идването на Ангела, като започна непрекъснато да поглежда към небето в очакването на видният пазач. Не след много идва при нея едно грамадно рунтаво куче, започва да върти опашка и да се гали около нея. Тя го гледа и недоумява, за първи път вижда това куче, пък и тъй любезно се държи. Чака, гледай най-после решава, взема една тел, която й попада на ръка, връзва кучето до вратата и тръгва към града за беседа, според както Учителят й е казал. След беседата, късно, някъде към
полунощ, тя се прибира и вижда кучето там пред вратата да седи на стража. Погалва го, нахранва го и го отвързва. Малко след това идва Учителя. Сестрата е приятно изненадана, а Учителят с усмивка и казва: „Дойдох да видя, как нашият пратеник е изпълнил задачата си", посочвайки към кучето, а то все още седи, върти опашка и се умилква. На тръгване Учителят й казва: „Всяко същество, което изпълнява волята на Бога е Ангел". На сутринта, един брат, Цеко, минава край къщичката на сестрата и казва: „Абе сестра, какво беше това куче, което беше вързано пред вратата ти? То не даваше възможност да се приближи човек до вашата къщичка". - „Ха, видя ли какъв Ангел ми прати Учителя за да ми пази къщичката", смеейки се му отговорила тя. „Чудна работа! " Клатейки глава, казал брата и си тръгнал замислен.

Забележка на съставителя: Оргиналният текст на „Мигове от великата ера" съдържа 135 машинописни страници. Към него са вмъкнати и допълненията от магнетофонния запис равняващи се на 31 страници с отбелязани номера от 1 до 48. Накрая на стр. 135 стои подписа на Николай: „На Вергилий от Николай".