60. КРАЯТ

В началото на месец декември 1944 г. бях в село Орешак - Троянско. С това селище прикътано в полите на Стара планина, населено със способни и предприемчиви занаятчии, поддържах по това време добри търговски връзки и често ходех там. Опитни, сръчни и с художествен усет занаятчии, между другите производства даваха и добре украсени с пирография дребни дървени изделия. По това време почти нямаше нещо по-сериозно, като обект на търговска дейност. След като привърших работата си, за която бях отишъл, тръгнах из селото, да се поразходя, преди да се върна обратно в София. На една от уличките гледам, сравнително просторна за едно село, кожухарска работилница. Веднага блесна в мене идеята, дали тук не би могла до се осъществи търговска сделка. По това време някаква модна вълна беше заляла народа да се търсят и носят кожуси, простичко направени с или без ръкави. Организирането на такова едно производство, би било много сполучлива работа, още повече, че идваше зимата. Влезнах в работилницата, там ме посрещна един приветлив човек, собственика, с черти на лицето показващи природна интелигентност, предприемчивост и умение в ръководене на по-големи и отговорни дейности. Това ме окуражи, да пристъпя направо и откровено към целта на моето посещение. След като му изложих своя план, той отговори: „Да всичко това, което предлагате, да се организира едно производство на кожуси е много добро, но в момента нито имам работници по-подходящи за такава работа, нито пък материали имам". Явно нямаше условия за голяма сделка. В този момент, както седях на стола, в мене се породи смътна тревога, че Учителят изстива и няма топла дреха, с която да се предпази от студа. Тогава се обърнах към занаятчията и го запитах, дали няма поне един готов кожух. Да, отговори ми той, имам един много хубав с кожи от гъста козина, готов е, остава само да му прикача ръкавите, ако почакате до половин час, ще ви го приготвя. Разбира се останах. След уреченото време, кожуха с обагрени в кафяво меки агнешки кожи, беше готов. Платих и се понесох по обратния път. По това време в Орешака ходех с велосипед от Габрово, където също имах много сериозни връзки с производителите. Тревогата за съдбата на Учителя, здраво беше залегнала в мене и ме караше с все сила да натискам педалите по дългия седемдесет километров път до Габрово. Оттам, без да губя време още същия ден вечерта тръгнах за София. Пристигнах сутринта на Изгрева и помолих една сестра да предаде кожуха на Учителя. Тогава всякога бързах, живеех в едно трескаво и непрекъснато напрежение. После разбрах, че Той приел кожуха и го облякъл пред нея с голямо удоволствие. В София не се задържах. Към края на декември съм отново на Изгрева. Чух, че Учителят не бил нещо добре, но на тези приказки не обърнах внимание. Продължих да живея с мисълта, че големите изненади и събития са само в историята, но не и около нас.

Една нощ, не мога да кажа дали това беше сън или нещо друго. Гледам Учителят идва при мене, много официално облечен и ми казва: „Няма смисъл Николай". От начина, по който ми каза тези думи, смисълът, който То вложи в тях и от израза на лицето му аз разбрах, че за Неговото дело и работа в България, условия повече няма да има и затова по нататъшното Му престояване тук е без смисъл. Впоследствие това напълно се оправда. След тези думи Той се обърна и тръгна с енергични стъпки към една вада, по която течеше тъмна вода. Над вадата имаше едно мостче от едно проснато над нея дърво, такива мостчета, каквито селяните поставят над пенливите рекички в планините. На тясното мостче, седяха двама души, един зад друг, облечени също с такива дрехи, каквито Учителят носеше. Единият, първият беше по-висок, а другият за Него, на ръст колкото Учителя. Предният по-високият, подаде ръка на Учителя, който беше вече стигнал до мостчето. Учителят пое ръката, стъпи на мостчето и тримата минаха на отвъдния бряг. Събудих се, отворих очи. В тоз момент вратата на стаята, в която бях легнал се отвори и влезна по-големият ми брат посърнал. Аз го погледнах тревожно и го запитах какво има. Знаех, че той беше около Учителя и е в течение на всички събития около Него. „Свърши" - изстена той - „Учителя си замина", с глух и пълен със скръб глас ми отговори той. Беше 27 декември 1944 г. Завърши една велика епоха за нас, които бяхме около Него, завърши една велика епоха за човешкия род. Външните причини за заминаването на Учителя бяха силната простуда.