36. СПЕСТЯВАЙ ПО НЯКОЙ ЛЕВ

Като младеж следвах в университета, но поради оскъдни средства, трябваше през свободното си време и ваканциите да работя. Получавах добри пари. Но поради липса на чувство за пестеливост, средствата, които получавах се разпиляваха по начин, който и сега, след толкова години, не мога да си обясня как ставаше тогава това. Работех предимно по строежите, работата тогава беше по-скоро случайна, когато каквото намерех. Най-после след като приключих с университета, се залових на постоянна работа с редовна месечна заплата, като отговорник на един магазин за кожени изделия, на фабрикант от Габрово, който той беше открил в София. Познаваше ме и разчиташе на моите морални качества. Живеех на Изгрева, заедно с моя по-голям брат Борис в една от двете стаички на дървената къщичка, която ние пет души братя, сами си бяхме построили. Живеех безгрижно, тихо, спокойно, смятайки, че животът ми ще тече все така без промени и изненади. Моята майка, която живееше в Габрово, често ни идваше на гости. Една вечер, когато се прибирам от работа, гледам Учителят е в стаичката ни и разговаря с майка ни, която малко преди това отново ни беше посетила. Щом влезнах, Той прекъсна разговора с нея, обърна се към мене и ми каза: „Ти спестявай по някой лев". Аз се изненадах от думите му, тъй неочаквано отправени към мене и то за нещо, ненужно и неоправдано от начина, по който тогава можех да мисля. Затова Неговите думи се плъзнаха в съзнанието ми и не намериха място там. Аз работех и имах чувството на пълна сигурност, че съм един необходим за работата на моя работодател човек, тъй като моите морални качества и умението за тази работа напълно отговаряха на изискванията за тази длъжност. Затова не очаквах никакви изненади. Със заплатата, която получавах живеех добре и съвсем не намирах за нужно, да спестявам, да прикътвам по някой лев. Никак не можах да помисля, че само малко време след това ще дойдат много големи и резки изненади в моя живот. Така думите на Учителя, не намериха място в мене и аз продължих да си живея все така без грижа за утрешния ден, като изхарчвах всичко, което получавах. Не мина много време след тази случка и съвсем неочаквано, набързо, необмислено и неподготвен се задомих. Тази жена, с която се събрах имаше брат, който почна често да идва в магазина, където работех. Това направи лошо впечатление на моя работодател, който макар да имаше своя фабрика в Габрово, често идваше в София за да наглежда магазина. Той познаваше нейният брат, сега вече мой роднина, но в него виждаше един не дотам благонадежден човек, смятайки, че е способен, да ми повлияе, за да се почне една злоупотреба с имуществото в магазина, което ми беше поверил. Това безпокойствие и подозрение, виждах, че постоянно се разраства, но аз не намерих начин да го отстраня. Неочаквано за мене, то се изрази в едно решение на моят работодател, да ме уволни. Изчака бурният период за търговията на този род стоки, около коледните празници и Нова година и на първи януари 1938 г., като новогодишен подарък, аз бях освободен от работа. Посред зима, младоженец, без работа и пари. Още на другият ден почнах с най- голямо усърдие, да търся каквато и да било работа, но зима, мъртъв сезон, особено след празниците. Месец януари и февруари бяха най-мъртвите. Тогава още с почването на зимата, строежите се преустановяваха, а друга работа не можах да намеря. Два месеца подред в мъчително напрежение, немотия и оскъдица, непрекъснато от сутрин до вечер, ходех да хлопам, да търся изход, да мога да изкарам някой лев за най-насъщни нужди.

Тогава се сетих и разбрах това, което Учителят ми беше казал: „Спестявай по някой лев". Ако бях го послушал, нямаше да преживея така тежко, този мъчителен за мене период. На първи март същата година, аз бях отново на редовна работа, благодарение на един много мил и прекрасен наш брат. Но вече с една голяма мъдрост повече в себе си.

Имахме един наш брат, който беше общински съветник в Столичната община. Беше голям финансист и специалист по финансови въпроси. Обърнахме се към него за помощ. Този човек с неговото влияние, настани мен във финансовото управление с много дребна заплата. Преди да започна там, минава братът на Лулчев, наричан Андро и ме пита какво чакам: „Николай, 1500 заявления има за това място". Нищо, седя, чакам. Но този наш брат успя да ме настани и там престоях 10 месеца. По-късно се хвърлих в търговска дейност. По това време идва моя зет Юрдан Екимов, мъж на сестра ми Цанка, който беше откупил една фабрика за тъкачни платове. Каза ми „Николай, не е лошо да дойдеш и да помагаш". Искаше да ме направи търговски пътник. По онуй време всяка фабрика имаше търговски пътник. В България имаше 1500 търговски пътника, ходеха по градовете и предлагаха мостри на стоките, които произвеждат. И наистина аз отидох там, но се сдърпахме с него и аз го оставих. Тогава моя свако водеше за жена, сестрата на моята майка, на леля ми Донка мъжът. Казва ми „Николай, ела при нас, ще започнем търговия на едро". Аз отидох. Казваше се Христо Бойновски. Покани ме и синът му, който се казваше Димитър и имаше голяма амбиция да работи търговия на едро. Работих месец в техния магазин в Габрово. По едно време им казах, че трябва да отида в София и да видя семейството си. Дадоха някои мостри, та на връщане да обиколя някои градове и да взема поръчка за тонове платове. Минах през градовете, взех поръчките, върнах се в Габрово. А тогава след като изпратиш стоката след месец тръгваш обратно, за да прибереш парите. Отидох и прибрах парите. Аз отговарях за Южна България, защото моя свако имаше и друг търговски пътник за Северна България. И така почнах да пътувам.

Когато германците дойдоха в България през 1941 г. преминаха през България, тогава финансовият министър на Германия, рядко способен финансист, идва в България и на нашето правителство успява да вземе разрешение да печатат български банкноти. И като минаваха германските войски, всички бяха пълни с български банкноти и изкупуваха български стоки. Всичко се обираше и стоките изчезнаха. Връщам се един път в Габрово и моя стопанин ми казва: „Николай, няма смисъл да пътуваш. Тука идват хора, предплащат ми за стоката". И така, аз отново се намерих на улицата. Разтичах се, взех си разрешително и моят баща стана гарант за да мога да взема от няколко фабриканти стоки. Дадоха ми на доверие. Аз заминах в провинцията и продадох стоките. Върнах парите. И така се задвижи колелото да стана богат търговец. Германците бяха напечатали български банкноти, раздаваха ги на войниците си и те закупуваха българските стоки, които изпращаха в Германия, която беше вече във война с Европа. Германските войници не грабеха, а си купуваха с напечатани от тях банкноти. Така културно по германски и по европейски се извършваше грабежа. За броени месеци се обезцени българския лев и настъпи инфлация. Пазарът се напълни с банкноти. Тогава издадоха бонове от 5000, 10 000, 100 000 лв. и с тях се правеха по-едрите покупки.