26. ЗАХАРИНЪТ И КАЗАНА С КОМПОТ

Обедът беше привършил. Масите пред салона, където се хранехме се бяха изпразнили. Учителят и тези, които се хранеха там, се бяха разотишли. На една от масите, беше останала дежурната сестра, която заедно с помощниците беше приготвила обеда, до нея бях седнал аз, разговаряхме с нея по въпросите около стола. В течение на разговора тя подхвърли: „Абе, брат Николай, имаме доста плодове от братската градина, хайде да направим за довечера един казан с компот. Ще поканим Учителя, изгревчани, пък и който дойде". Идеята разбира се приех с удоволствие. Беше през есента и наистина имахме плодове от братската градина. Но, каза тя: „Нямаме захар". По това време бушуваше Втората световна война и захарта беше много оскъдна, даваха рядко, помалко и то с купони. В замяна на това, бяха пуснали на пазара пакетчета в кутийки със захарин на малки зърна. Имаме, продължи сестрата малко захар, но е много малко за цял казан компот, затова нека да пръснем /така се изрази тя/ и едно пакетче захарин в казана". „Добре" - съгласих се аз. „Ще слезна още сега в града да купя захарин". Слезнах, но пред мене за изпълнението на тази скромна задача, се изпречиха непреодолими спънки от най-различно естество. В един магазин нямаше, в друг ако имаше, нямаха да ми развалят едрата банкнота, която подавах, защото по това време държавата беше пуснала бонове с големи стойности от 5000 лева нагоре. На трето място пък голяма опашка от хора, а аз вече бързах за да не закъснея, на четвърто място, нещо ми се скараха и продавачът ме нагруби и едва ли не ме изхвърли от магазина. Търговците по това време добре разбираха, че парите губят стойността си и че това, което продадат, мъчно можеха да го възстановят и затова не бяха много любезни с клиентите си, пък и не можеха да си затворят магазините. Спънките продължиха и по-нататък и най-после малко ядосан, у мене се загуби желанието да взема захарин, така и не взех. Прибрах се на Изгрева малко смутен и казах на сестрата за моите преживелици и несполуки. „Нищо - успокоително отговори тя, ще сложим захар колкото имаме, пък и намерихме още малко". Казанът с компота беше вече готов, занесен пред масите, където се хранехме. Те вече бързо се пълнеха с хора от Изгрева и гости, приятели от града. Новини от такова естество, като общо събрание с Учителя, било вечери, обеди, закуски или нещо друго, бързо се разнасяха. Бях седнал вече и аз, точно на масата срещу входа на стаичката на Учителя, с лице към нея. Излизайки от вратата Той ме погледна и леко се усмихна, някак особено шеговито. Много пъти Той само с един жест, с един израз на лицето си, с една дума, казваше нещо много. И тук с тази усмивка и погледа към мене, ми каза и разбрах: „Направих всичко за да не вземеш захарин. Компотът не трябва да има захарин". Успокоих се и не само, че се разсея подтиснатото ми състояние, но и радост ми дойде. Тази сестра бе Йорданка Жекова. Йорданка беше много мила, симпатична и ниска сестра. Тя беше жена на ветеринарния лекар д-р Жеков. Живееха във Варна и после решиха да дойдат на Изгрева. Направиха си барака и даже аз взех участие в построяването й. Аз взех участие в строежа на много барачки на Изгрева. Тя беше приятна жена, много услужлива, достъпен човек, контактен човек, много пъти сме имали разговори с нея и то по работите на Изгрева. Тя обслужваше Учителя на Изгрева и в Мърчаево.

Та Учителят се усмихва и иска да ми каже „Колко усилия направих за да не вземеш захарин". А в туй време, аз съм богат човек имах много пари и носех все едри банкноти. Бях богат, милионер и можех да купя цял вагон със захар, стига да го имаше. А тогава всичко беше с купони. Подавах аз банкнотата по 5000 лв. а той продавачът се мръщи. А с тези пари можех да купя цял чувал със захарин. Но продавачът се мръщи, не ми продава дори едно пакетче. После разбрах каква е работата.