66. ПОМАКЪТ И ЧОРАПИ ЗА ПИСАТЕЛЯ

Сега, още няколко думи за живота ми с този помак - турчин. Може би, прекарахме с него около 20 дена. Една от темите ни за разговор беше, че помаците макар да са мохамедани, те са българи, потурчени преди векове. Доказвах му това според историята. Неговото възражение беше, че как така да са потурчени българи, когато България е от 80 години държава, а Турция е от много по-рано. Колкото и да му доказвах, той си знаеше своето, макар че тия негови убеждения са го докарали в затвора. Подстрекавал е съселяните си, да не се съгласяват с българските власти, а да поддържат това, на което ги учат техните ходжи - че са турци. Засягахме и религиозни въпроси, понеже той вярваше в Бога, в загробният живот. Дойде ми някак на ум да му разказвам за многото велики хора, които са живяли в християнските народи, че тия хора надминават мохамеданските знаменитости. Споменах му един път и за Гьоте, който е бил голям писател и философ. Как той в смъртният си час е казал: „Повече светлина! Повече светлина!" Обясних му, че това е важно за всички нас - трябва да имаме павече светлина в разбиранията си за живота. Изглежда, това му хареса доста, размишлявал е за значението на тия думи и често си ги повтаряше гласно - „Повече светлина, повече светлина!"

В дните когато дойде при мен, когато ни извеждаха на разходка, ходехме заедно, но повече си мълчахме. Изглежда доста разговори сме водили в килията, защото направило впечатление на един от надзирателите, които пазеха в коридора и от време на време поглеждат какво става в килиите, като приближават око до „шпионката" - малко отверстие на вратата, за проверка. Та този надзирател ме пита: „Какво намираше да му разказваш толкова на този ахмак?" Обясних му, че имаше нужда да го занимавам, защото дойде при мен много отчаян за съдбата си. Изглежда, че и следователите са намерили мен за подходящ, който да успокои толкова отчаян човек.

Наскоро подлежеше да се гледа делото му, та го отделиха от мен. Впоследствие научих, че го разкарват из затворите, понеже са му присъдили някоя и друга година затвор.

След отвеждането на помака /сега си спомням, че името му беше Реджеб/, доведоха друг арестантин - на вид, интелигентен човек. Като се запознахме с него, той ми разказа историята си, препоръча се, че е писателят Иван Давидков. Дотогава не бях чувал за този писател, но после научих, че е съществувал. Сега, като бях по-внимателен, разбрах, че и той е някакъв скрит следовател - започна да ми разказва за своите плътски похождения с жени. Аз престанах да го слушам и даже му заявих, че не обичам такива разговори. Направи ми впечатление, че беше без чорапи, беше бос, а вън е зима, студено. Тъкмо бях получил от Веска едни нови вълнени чорапи, дадох му ги да ги обуе, за да не мръзне. Престоя при мен не повече от седмица или десет дена. Един ден го извикаха, с нареждане да си вземе и багажа. Той посегна да събуе чорапите, за да ми ги върне, но аз отказах да ги взема и така си излезе с тях.