8. Борбата за българска независима църква се разраства
Общите условия се отразявали, разбира се, и върху Варненската област, въпреки особените обстоятелства, при които имала да се развива българщината в главния град Варна. Та, тук положението изобщо, както видяхме, не се е различавало съществено от онова по другите български краища. Поради ръста и силното вече развитие на българското национално движение, новият митрополит Йоаким, с пристигането си във Варна се видял изправен пред една извънредно трудна задача - да се справи с българския въпрос.
В събота на 27 февруарий 1865 г. митрополит Йоаким пристигнал по море в престолния град на своята епархия. В същото време едно патриаршеско и синодално послание е било отправено до клира и паството на цялата Варненска епархия, подписано от патриарха Софрония и целия синод, съставено на два езика - български и гръцки, с което се препоръчвал новият архиерей и се съветвали и отечески приканвали всички „да го приемете с подобающата на неговия архиерейски и кириаршеский характер чест, и да воздавате на неговата священност пристойното му почитание и приверженност и синовната почест, и да се покорявате на неговите архиерейски совети.и отечески завещания", „с усердие и с признателност да му давате архиерейските негови правдини, и увременно да му давате уречената негова архиерейска заплата и сичките други негови случайни приходи, които ся заповядуват от уставите, и да показувате за всегда подобающото усердие и покорение". Посрещнат от голямо множество народ, от всички гръцки първенци и от представители на властите, той отишел на кола, предшествувана от едно жандармерийско отделение, най-напред в дома на един от градските първенци, дето, след като се приготвил, се отправил в шествие на църква. След това посетен или поздравен от върховете на властта и чрез драгоманите от страна на консулите, в понеделник той върнал визитата на управителя, при когото бил събран управителният съвет, в който е бил прочетен неговият берат. С всичко това митрополит Йоаким станал не само формално, но и фактически Варненски митрополит, поел управлението на епархията си и дошел в непосредствен допир с варненската действителност. И още от първия момент той се сблъскал с българското църковно-национално движение във Варна и е трябвало да вземе ясно и определено становище по него. Ние видяхме в предидещата глава как това движение в предвечерието на идването на Иоакима и тъкмо във връзка с това идване, се надигнало и разразило с нова сила и застрашителност. Това е било твърде добре известно на новия Варненски митрополит, който още в качеството си на дякон и после на протосингел при Патриаршията (от 1860 до 1863 г.) имал възможност да се запознае добре с българския въпрос и да си образува определено схващане по него. От неговата кореспонденция ние узнаваме, че още в Цариград той е имал наистина ясно становище по българо-гръцката разпра. Той е отдавал най-важно и изключително значение на българския въпрос, поставял го е като най-крупната и важна проблема, изправяща се пред него за разрешаване; като „най-сериозният и съществен въпрос на деня, чиито последици ще бъдат за нас твърде пакостни поради много причини и съображения". Неговата кореспонденция с Патриаршията още от първия момент след пристигането му във Варна се пълни най-вече с разисквания около тоя най-парлив въпрос. Още в първото си писмо от Варна до патриарха от 2 март, след като съобщава за пристигането и настаняването си, първият въпрос, който повдига, е българският, за който дава някои сведения. А второто му дълго писмо от 26 март е посветено изключително на същия и той дава „най-обширни и точни сведения", „обширно описание на неговите разклонения и основи в града и селата".
Преценявайки правилно и точно нещата и отдавайки на българския въпрос голямото значение и вниманието, което той е притежавал и заслужавал в действителност, Йоаким се постарал не само своевременно да разучи работите, но и да си състави ясна представа за пътя, по който биха могли да се разрешат подигнатите въпроси, следователно и за начина, по който той сам, като владика в българската епархия, е трябвало да действува. И още, потегляйки за своята епархия, той е имал вече готова програма за действие и за разрешаване на трудностите произлизащи от българо-гръцката църковна разпра. В какво се е състояла тая програма, ни показват неговите писма от Варна до Патриаршията.
Той се явява готов да даде на българите български училища и славянско богослужение. „Никак не щеше да ми се види, преуважаемий владико, чудно и странно, казва Йоаким в писмото си до патриарха, ако тези хора (т.е. българите), излагайки пряко или косвено своите оплаквания, биха поискали училища или църкви, или свещеници сънародни, или друга някоя помощ... Преди още да стигна тук, намерявах чрез всички средства да постигна: 1) добрата издръжка на българското училище в града; 2) после четенето изцяло на цялата света служба на славянски в някоя от градските църкви.. Йоаким се опитал да привлече българите чрез „блага и приветлива обноска, чрез отстъпчивост в много работи" и чрез безпристрастно отнасяне. „Аз се отнесох, казва митрополит Йоаким, не като партизанин, нито пък прегърнах някоя партия повече от друга, но разгласих често и в църквите и навсякъде, че додох не като грък, нито като българин, но като архиерей, който счита всички равни, и че горещо желая да способствувам, колкото зависи от мене, за духовното и нравствено щастие изобщо на всички, което поставих като свое начало и неукловно преследвах." Като отишел в Балчик, стараейки се да помири българите с гръкоманите, та да започнат съвместно строенето на нова църква, което българите отхвърляли, митрополит Йоаким им заявил дори следното: „Помирете се, успокойте се и се обикнете, та недейте ме признава, не ща, не го изисквам; искам само да се помирите и да заработите общо за постройката." „Щом като пристигнах тук (т.е. във Варна), заявява Йоаким в един разговор с Митхад паша, обявих публично, съобразно с началата на вярата, че додох, по благоволение на султана и на Църквата, в този край не като грък или като българин, но като архиерей, който има наложителен и свят дълг да се грижи за всички християни без изключение, които се намират под моето духовно ведомство, като промишлявам за училищата, църквите, учителите и за клира, като поддържам установения ред и отстъпвам в онова, което е справедливо и законно, като прибавих, че не представлявам народности, но законна власт на вярата. Не ще позволя в села чисто български да се учи гръцкият език, нито богослужението в църквите им да бъде на гръцки, обаче също така не ми е позволено да приема обратното или да позволя от моя страна отчуждаването на гръцки предмети от тях и да се съглася да бъдат дадени на тях." Чрез тоя начин на действие и с тия отстъпки Йоаким се е старал и надявал да привлече и примири българите и да се сближи с тях. В това отношение той проявявал голямо търпение, настойчивост и снизходителност. Пет дена след пристигането си във Варна той наредил да се открие затворената дотогава варненска църква „Св. Георги", като се чете в нея цялото богослужението на славянски. На Връбница 1865 г. той повикал българския свещеник Константин Дъновски и му предложил да отстъпи на българите исканата по-рано от тях църква „Св. Георги", което по погрешка не станало по-рано, та да се затвори параклисът „Св. Архангел" и да не се делят българите от гърците. Той изказал готовност да посети българското училище и да се погрижи за неговата издръжка, при условие, че ще се затвори откритият в него български параклис; подействувал и получил съгласието на Варненския гръцки общински съвет да бъдат внесени в неговия състав и тримата български първенци, ако те се обещаят да успокоят изобщо християните от българската част на епархията, а по-късно довел за гръцките училища учител, знаещ български. Обаче не станало нито едното, нито другото поради отрицателното държане на българите. Йоаким ръкополагал свещеници за някои (осем) български села, които не го признавали, ако и да знаел предварително, че след ръкоположението си същите няма да го признават. „Един от тях, разказва сам Йоаким през 1866 г., ръкоположен преди година по писмено искане на неговите съселяни с призоваване на Св. Дух, в деня на неговото ръкоположени е за свещеник в църквата на митрополията, като държеше на ръце свещения залог и щеше да помене името на архиерея, който преди малко го ръкоположи, с висок глас поменал името на Илариона. Аз, обаче, след като в църква се отнесох с голямо внимание, за да не стане нещо нежелателно, защото народът бе веднага възбуден, като му дадох нужните съвети, изпратих го с благословение. И при всичко че селото, в което свещенодействува, да лежи около града Варна, той нито приближава митрополията". „Понесох, казва Йоаким, много оскърбления и затворих очи пред много беззакония. И пак съм готов да съдействувам, доколкото мога, даже и с някои възможни жертви, за тяхното (т.е. на българите) спокойствие и щастие." Обаче въпреки всички свои усилия да се покаже безпартиен и безпристрастен арбитър, който стои над партиите и нациите, Йоаким оставал в душата си все пак грък, с гръцки чувства и стремежи. И докато публично старателно се кичи с мантията на безпартийност, в поверителната си кореспонденция с Патриаршията той снема своята мантия и се явява в същинския си гръцки образ. Той проявява в писмата си явно гръцки чувства, желания и стремежи; говори за защита правата освен на църквата, още и на нацията, за въздигане на националната сграда, разбира се гръцката; за нуждата от бързи и продължителни действия за ослабяването' и осуетяването на отчаяните усилия на българщината, която е станала твърде опасна; оплаква се, че българите измамили гърците, докато е трябвало да стане обратното Също и статистиката за гърците и българите във Варна и епархията, която Йоаким дава на Патриаршията, не е лишена от гръцка тенденция. Обаче трябва да се признае, че при всичко това Йоаким е бил човек с широки схващания, един разумен и извънредно ловък реален политик, който винаги се счита с реалното положение на нещата, и който при други условия би имал повече успех. При тогавашните обстоятелства той не е постигнал и не е могъл да постигне резултати. Първо, защото неговата програма, колкото и да е била широка, все пак първоначално е оставала зад българските искания и не била в състояние да ги задоволи. Тя е допущала наистина български училища и българско богослужение, не обаче и отделна българска църква и българска църковна иерархия. Ние видяхме, че митрополит Йоаким се опитал отначало да накара самите българи да затворят своя параклис във Варна, и когато не успял в това, не само отказал на подигнатото чрез Митхад паша тяхно искане да им отстъпи в тяхно владение една от гръцките църкви, но направил чрез Патриаршията постъпки да се затвори от властта българският параклис, а Варненският български свещеник Константин Дъновски да бъде изпратен на заточение в Св. Гора, без обаче да успее в това. Йоаким е бил поначало против идеята за отделна, автономна българска църква, защото я считал гибелна за Патриаршията. В едно свое писмо той признава изрично това, като казва: „От момента, когато тя (т.е. Патриаршията) косвено или пряко, безразлично дали официално или неофициално е явила на тогавашния изобретателен (интригант) пръв министър и разисква с него възможността за образуване на полу-независима българска църква, имаща за началник титлофорен екзарх, заедно с управителен синод, казах с душевна болка, Църквата е загубена." С други думи, митрополит Йоаким е бил против лансирания през пролетта на 1867 г. проект на Григорий VI за отделна, полу-независима българска църква. Ние ще видим по-нататък, че по-късно той е бил против схизмата и е считал, че трябва да се направят жертви и отстъпки, за да се задоволят българите и умири църквата; но знаменателно е и характерно за неговите схващания и отношение към българите и българския въпрос, че преди това той е стоял на едно по-консервативно гледище спрямо последния, отколкото самата Патриаршия. Добре, но това становище не е могло да задоволи българите, и програмата на Йоаким не е могла да има успех.
В онова време, през 1866-67 г., българското църковно-национално движение беше се изобщо окончателно оформило и стабилизирало, и искането на отделна автономна българска църква, каквато фактически вече съществуваше, беше най-същественото и неизбежното, беше conditio sine qua поп за него. Българското национално движение бе се извънредно много разраснало и се бе засилило и в това именно бе втората причина за неуспеха на усилията на митрополита Иоакима. При това положение отричането на идеята за отделна българска църква бе равносилно с пропадане на всяко помирение и сближение между двете страни.
Във Варна, дето Йоаким е трябвало да прилага своята програма, въпреки силата на гръкоманите, положението не се е различавало съществено от другите места на България, дори постоянните непосредствени търкания с гагаузите, създавали тук една по-неприязнена атмосфера и издигали борческия дух на българите. Ние знаем вече, че тук в предвечерието на идването на Иоакима, във февруарий 1865 г., след като притежавали вече своя училищна община и свое училище, българите открили и своя църква, в която служили двама свещеници: иконом Константин А. Дъновски и Иван Громов, извикани от с. Хадърджа, които поменували в службата не местния митрополит, нито Цариградския патриарх, но името на Иларион Макариополски, пред-стоятеля на основаната от цариградските българи независима българска църква. Този факт беше от грамадно значение и сочеше, че Варненските българи образуват оттук нататък отделна църковна община и епархия, и се отделят не само формално, но и фактически както от Цариградската гръцка патриаршия, така и от Варненската гръцка митрополия, отделят се напълно от гърците и се освобождават от угнетяващите ги връзки с тях.
Напразно митрополит Йоаким се опитвал с всички средства след пристигането си във Варна да повърне събитията и да възстанови скъсаните по такъв начин връзки с българите. Изглаждането на местните затруднения е могло тогава да стане вече само във връзка с разрешаването изобщо на големия български въпрос. А както Патриаршията, така и нейните владици са се ръководили главно от две съображения при третиране на българския зъпрос: преди всичко запазване или възстановяване на своите приходи и после защита на гръцките стремежи. Тия две съображения, особено първото, не им давали обаче свободата да се издигнат до едно по-високо становище на църквата по българския въпрос; не дали, особено първоначално, тази възможност и на митрополита Иоакима, който отначало е бил, както казахме, против отделната българска църква.
Движението на варненските българи добивало обаче стихиен характер. След откриване на българската църква се започнала една жива организационна работа, в резултат на която се получило в скоро време едно национално групиране на българите от цялата Варненска епархия, начело с Варна, и пълното им откъсване от влиянието на Патриаршията. Начело на варненската българска църква и на варненската българска църковна община застанал като неин предстоятел и председател („глава на варненската българска църква") иконом Константин Дъновски, зет на дядо Атанаса Чорбаджи от Хадърджа, човек подвижен и с фанатизма и мистиката на апостол, който дотогава е стоял на заден план в народните работи, но сега бил изтласкан от събитията на първо място и развил жива дейност. Предприета била една енергична пропаганда за издигане, събиране и сплотяване на българщината първо вътре във Варна, а след това и в епархията. Възмутеният и смутен от това митрополит Йоаким разказва, че: „Свещеникът на параклиса (т.е. българският) действува твърде безсрамно и скандальозно и докарва общо разбунтуване на духовете, на едни против настоящия ред в църквата, на други против нас. Всеки празник той поставя на градските улици около българския параклис деца, които канят с викове проходещите българи в хубавата църква. Той има също така някои вагабонти, които постоянно стоят пред големите порти на градските стени и разпитват селяните защо идват в града и имат ли работа в митрополията. Ако получат утвърдителен отговор, те ги отвръщат чрез хиляди хули против гърците от намерението им да отидат при владиката, като ги уверяват, че много скоро ще пристигне избраният от българите Варненски архиерей." Следният характерен епизод още в първия месец след пристигането във Варна на Йоаким свидетелствува какви сцени са се разигравали тогава всред борбата за надмощие между него и българите. Един варненски българин, женен за гагаузка, искал да направи панихида за тъща си в новата българска църква, а жена му настоявала да стане това в гръцката църква. Цял месец се карали мъж и жена. Най-накрая бил поканен новият Варненски митрополит Йоаким да извърши панихидата. След службата отишли в дома на казания българин, дето владиката според местния обичай трябвало да опее житото. Докато ставало това, пристигнал българският свещеник Константин Дъновски със свитата си. Владиката като го видял, веднага напуснал къщата. Дъновски влязъл в стаята и заповядал да отстранят житото, като проклето и афоре-сано, и да донесат друго, което той благословил.
„Начинът, казва митрополит Йоаким, по който (българските свещеници) канят своите единородци за светата служба, е съвсем необикновен и чудноват. Те ги канят от кафенетата и работилниците им, за да идат да чуят светата литургия, като ги насилват често даже и със заплашване. Семейните пък, които от дълги години водят случайно гъркини, те принуждават да отиват в тази (българската) църква, а не в гръцките. Свещениците при това не престават да хулят публично, дето и да се намират, гръцките владици."
Тая агитация способствувала силно за издигането на националното съзнание и самочувствие на варненските българи и за тяхното сплотяване около Българската църковна община. И ненапразно се оплаква митрополит Йоаким и сочи, че: „откритата в тукашното българско училище църква, която съществува противоканонически, е станала огнище за всички ония, които тласкат към разбунтуване на цялата епархия": Но не само върху българите, тя действувала и върху самите гъркомани-гагаузи, които, както преди изпратили масово своите деца в новооткритото зарненско българско училище, така сега започнали да се присъединяват към ведомството на българската църква, или пък да се повдигат против гръцките първенци и да не плащат владищината. „Този добър свещеник, разказва митрополит Йоаким, заедно с други някои свои съмишленици, подбужда и самите гърци против църковния ред - тъй наречените, като туркогласни, гагаузи, от които мнозина, по-простите, се отдалечават от митрополията, за да не платят нищожната сума на владищината. При това онези, които имат съпружески дела, или други, като знаят своята виновност, прибягват там, дето всичко за всички' става според желанието на просителите, за да се спечелят повече привърженици и така да се направи бунтът общ.
Усилията на митрополит Иоакима за помирение и сближение били посрещнати от българска страна с едно силно, на места брутално противодействие. Скоро след пристигането си във Варна той съобщава на Патриаршията, че „сега те (т.е. българите) стоят далеч от митрополията, имат 5 души свещеници и няколко мирски лица, чрез които посредством хиляди клевети и хули против църквата, развращават по-простите, които направиха почги безверници". Българите поставяли всевъзможни пречки на заповяданото от Иоакима славянско богослужение в гръцката църква „Св. Георги", като привличали певците и другите служащи в нея. Затова две български момчета от селата, условени от Иоакима като славянски певци, нито стъпили в църквата. Българите и жените им, били те българки или гъркини, бивали задължавани да посещават само българската, но не и гръцките църкви, нито онази църква „Св. Георги", в която се чело на славянски. Един от видните Варненски българи, който бил кум на две местни гагаузки семейства, като бил поканен да кръсти две новородени техни деца, приел само при условие те да бъдат кръстени в българската, а не в гръцката църква. Митрополит Йоаким се оплаква горчиво, че „ония, които вършат дела нечути за разбунтуване и неподчинение, са както навсякъде, така и тук, с твърде закоравели сърца, които не успяха ни най-малко дори да смекчат нито благата и приветлива обноска, нито кротостта и евангелското отнасяне, нито пък отстъпчивостта в много работи". Варненските българи били непримирими и, когато била отправена до тях покана да платят на митрополит Иоакима припадащата им се част от владищината, решително отказали, като забелязали, че те не признават Патриаршията, нито владиката, и „който е довел последния, той да се погрижи да му плати". В желанието си да се покаже примирителен и достъпен, митрополит Йоаким не отказвал дори да ръкополага свещеници за български села, които след това не го признавали, а един дори още през време на церемонията на ръкоположението поменал не него, както се следвало, но Илариона Макариополски. Йоаким пише на Патриаршията, че при всичко че „полага неизмерими старания за успокоение на това голямо движение, но нищо не успявал", че „само волята на Всевишния Бог може да превърне убеждението и несломимостта на противо-мислещите, които бясно се борят против църквата". След шестгодишно владичествуване във Варна митрополит Йоаким пише на Патриаршията: „Тези години преминаха в скърби и мъки, в мизерия и нещастия, в нападки и хули, в непрестанна война, произлизаща от българската партия, която е изоставила срама и бащиното благочестие и е започнала война против Христовата църква и нейните архиереи. Тя ме охули, оскърби, осмя ме в лицето, воюва против мене с всички средства, интригува против мене. наковлади ме и се опита с коварни средства и с престорена покорност да разруши всяко частно и обществено дело, което предприех за общо или лично благо и полза". Българските първенци открито заявявали на митрополит Йоаким, дори в самия управителен съвет, че българите не го признават, че за тях патриарх е везирът, а владика мютесарифинът".
Такова непримиримо отрицателно отношение и енергично противодействие срещнал Йоаким при прокарване на своята програма от страна на варненските българи. И като търсим причините на това държане, ние ги намираме несъмнено както в недостатъчността на тази програма, така и в силата и стихийността на българското движение; не по-малко обаче и в едно друго обстоятелство, именно в поведението на турската власт. Още във второто си писмо от Варна, митрополит Йоаким съобщава на Патриаршията своето наблюдение, че турската власт в Дунавския виляет се отнасяла благосклонно към българите и техните тежнения, както и в Цариград: „Имах две продължителни срещи с Негово Превъзходителство (валията Митхад паша), от които извлякох впечатлението, че и тук се води буквално същата политика, както и там, и даже в по-голям обхват, поради географическото положение". И това благоприятно за българите отнасяне на турската власт се е наблюдавало не само във Варна, а и в цялата Варненска епархия. В Провадия властта проявявала предразположение да даде спорната между гъркомани и българи църква на последните. Същото ставало и в Балчик и другаде. Йоаким схващал смисъла и съкровената цел на тая турска политика, че „местните политически власти, съобразно с тайните свои упътвания, благоприятствуват на това разслабване на духовните връзки и го подтикват". Като средство за отслабяване на християнския елемент в империята, българо-гръцката разпра е била за турската политика добре дошла и тя, за да я засили и увековечи, поддържала българските стремежи, изхождайки и от други турски държавнически съображения. Тъкмо това поведение на турската власт окуражавало българите и ги правило по-неотстьпчиви и агресивни.
В какво безпомощно положение поставяли тези условия митрополита Иоакима, се вижда от следния характерен случай, разказан от него самия в началото на 1867 г. В с. Карахюсеин дъщерята на един българин правоверен (т.е. привърженик на Патриаршията) се сгодила за някой българин. Противниците българи заради неговото правоверство надумват зетя да открадне момата. Докарали момата във Варна, дето я пресрещат българските първенци и я завеждат в къщата на поп К. Дъновски, който ги венчава, въпреки протестите на бащата. Протестите на митрополит Йоаким останали също без резултат, както и усилията му пред властта за съдействие, и той отправил по този случай писмо до Варненския управител, което завършва така: „Тази случка, Ваше Превъзходителство, и други някои подобни и по-важни, случващи се всекидневно и извършвани от българския свещеник и неколцината български първенци, които действуват вече явно и безпрепятствено като друга църковна власт, ме поставят в двоумение и недоумение какво трябва да сторя. Недоумявам, В. Превъзходителство, какво да направя и как да постъпя в моето лично безсилие и да се явя полезен на правоверните християни, когато моята официална църковна мисия и определеното с императорски ферман упражнение на духовните ми права, са станали съвсем илюзорни, а други незакономерно са възприели и изпълняват възложените на мене длъжности. Това разспабване, В. Превъзходителство, и всекидневно настъпващето разбъркване на църковните работи, ме държи в най-голямо бездействие и проблематично положение, заради което съобщавам това на В. Превъзходителство."
Това развитие на нещата извиквало, разбира се, силно разпалване на страстите и враждата между българите и гъркоманите във Варна. Последните искали да нападнат и разрушат българското училище и църква, но на Иоакима се удало да уталожи тяхното възбуждение. След това „те се приготвили през страстната седмица (1865 г.) да изгорят чучулите на тримата български варненски първенци, вместо чучулата на Юда, която изгаряли дотогава, а впоследствие да нападнат върху готвеното шествие на епитафията (плащаницата) от българския параклис", което те наистина замервали с камъни и счупили кръста. Усилията на Иоакима и мерките на Варненския мютесарифин Абдул Рахман против евентуални безредици, възпрепятствували обаче по-големи смущения.32 През октомврий 1865 г. валията на Дунавския вилает, Митхад паша, пристигнал във Варна. Българите се възползвали от това и подали до него прошение, в което се оплаквали от гърците и искали да заповяда на същите да им отстъпят една от петте гръцки църкви в града, които били построени общо от българи и гърци, а не само от последните, а сега две от тях стояли затворени. Митхад паша предприел впоследствие една посредническа акция, за която ни съобщава подробно митрополит Йоаким, но която очевидно не е имала сериозно намерение да сближи и помири двете страни. Митхад паша приел най-първо и изслушал четирмата български първенци, а след това приел гръцките, на които съобщил оплакванията на българите, които, лишени от църква, се принуждават да си служат за тази цел с долния етаж на училището си, което поради това страда и назадничи, тъй като гърците не искат да им отстъпят една църква. Че това положение е недопустимо, и че той е принуден да посочи на българите място, за да издигнат своя църква. Но че е желателно гърците да им отстъпят една църква. Митрополит Йоаким отговорил на това, като изтъкнал своята безпартийност и неутрално държане, въвеждането и съществуването отдавна вече на славянско богослужение в църквата ,.Св. Георги", подчертал своята отзивчивост и отстъпчивост спрямо желанието на българите, но изтъкнал, че му е невъзможно да отстъпи във владение на българите гръцки имоти и църква, в която те да дигнат знамето на бунт против него. Валията призовал след това четирмата български първенци и, след едно въведение, ги поканил да приемат отдавна откритата със славянско богослужение църква „Св. Георги", която да управляват с изключение на свещениците, които да зависят от митрополията. Българите счели обаче за невъзможно да приемат това условие и с това се приключило посредничеството на Митхад паша без резултат.
