Имахме един брат военен, полковник Бошков. Той отива веднъж при Учителя по работа. Учителят го приема, но при Него са били две сестри, с които Той разговарял. Били са Теофана Савова и Катя Грива и са водили такъв разговор, съвсем обикновен за незначителни неща. Така сметнал Бошков като ги чул. А той е офицер, от кариерата, свикнал е на заповеди и на изречения, които са точно отмерени, а този разговор, който слуша и приказките, които говорят двете сестри за него е едно обикновено дрънкане. Той чака, за да свършат сестрите разговора си с Учителя. А това не било според него разговор, а приказки, и то празни приказки изречени от две сестри. Той се възмутил и се скарал с тях, че занимават Учителя с такива неща. Сестрите се сконфузват, разбират, че разговора им е обикновен, а забележката на Бошков е била нещо повече от обида и то пред лицето на Учителя. Като излизат двете, той се обръща към Учителя и казва: „Учителю, аз за Вас съм готов бой да водя, а тези двете Ви губят само времето". Бошков е бил с военната си униформа, е офицерската сабля и с пистолет на пояса си. Униформен, български офицер. Тогава офицерите ходеха точно по този начин. С излъскани ботуши, които светеха като джам и прашинка няма по него. Целият е излъскан и свети на слънцето. Учителят го изслушва и му казва: „Ти сега отстъпи най-малко 50 км от предната позиция". Бошков Го гледа и не може да повярва, как така ще отстъпи, когато той е в атака и защитава Учителя? И то с реч и със сабля. Мерките за света са различни за нас обикновените хора. А за онези, които знаят истинската им стойност нещата имат друго значение.
