Учителят напусна Земята на 27.XII.1944 год. - Сряда, шест часа без 15 минути, четири месеца след преврата на 9.IX.1944 същата година. Заминаването на Учителя беше изненадата и най-малко очаквано. Още като бяхме евакуирани в Мърчаево, когато отивах в дома на Учителя, Той искаше ние да се храним там, пък и при други случаи, когато съм отивала, често виждах Учителя да държи своя пулс в ръката си. Мислех си, защо прави Учителят това? Дали има аритмия, че така често държи пулса си? След завръщането ни от евакуацията на 19.Х.1944 год. в София Учителят редовно държеше беседите и лекциите си. Доколкото си спомням само веднъж не дойде на едно Слово. Ние забелязахме, че някаква промяна става с Учителя, но това не го отдавахме на възможността, че Той ще напусне земята. Ние мислехме, че Учителят дълго още ще живее на земята. И друг път е имало някакви смущения в здравето Му, но е преминавало.
Аз само веднъж се смутих, когато един месец преди да напусне земята, Учителят в една школна лекция говореше, че като напуска някой човек земята, минава през една тъмна зона, където има разбойнически духове," които гледат да вземат придобивките на душите, които заминават за другия свят. След това Учителят добави: „И аз търся път!" Аз се запитах, защо Учителят търси път? Какво мисли да прави? Веднага след лекцията за отидох при Паша и я питах направо: „Паша бе, направи ли ти впечатление какво каза Учителят?" Но тя не беше го запомнила. Също и Савка не го беше запомнила. Те и двете бяха записали този израз: „И аз търся път!" Но не го бяха запомнили. Това проверих, когато по-късно дешифрирах лекцията. Много ми се щеше да попитам Учителя какво значат тия думи, но не Го попитах. Този въпрос ми се видя личен, пък и се страхувах да не проявя любопитство. После много съжалявах, но и за колко други въпроси още съжалявах, че не съм Го питала. Говореше се, че Учителят е неразположен, чувах, че са Му слагали вендузи, пък и аз като Го наблюдавах виждах, че стават промени в Него и забелязах някакви понижения на физическите сили. Като че ли се беше смалил, но друго нещо ме заблуди. Дойдеше ли Учителят на клас да държи Словото Си, Той се оживяваше. Сила и бодрост лъхаше от Него. Никаква слабост, никаква отпадналост не се забелязваше. Но това беше само когато беше на катедрата. Аз все продължавах да виждам, че има нещо нарушено в здравето на Учителя. Това поддържаше безпокойството ми и бях нащрек. Само още повече, че през последните два месеца при Учителя ходеха сестри да Му помагат и да Го гледат. Говореше се, че не се чувства добре.
В началото на декември брат д-р Жеков ме срещна и ми каза: „Еленке, виждаш ли, че Учителят си отива?" Казах му: „Брат Жеков, това е временно нещо и то ще мине. Всичко ще мине". Политическото положение след преврата на 9.IX.1944 год. беше напрегнато, неспокойно, много арести имаше, много хора изчезваха, като че никой не беше спокоен. Само Учителят като държеше беседите и лекциите, ни връщаше спокойствието. На 19.XII.1944 год. Учителят слезе да спи в долната стая. При Него влизаха и излизаха братя и сестри. Аз не отивах. Паша и Савка Го посещаваха в това време. Аз стоях настрана и не ми е ясно съвсем защо го правех. Паша ми каза, че Учителят й казал за тия посещения на братята и сестрите: „Какво е това, те го направиха като хан?" Аз още повече се стеснявах да посещавам Учителя. Последният четвъртък, пет дена преди заминаването Му, брат Ради, градинарят на братството ме повика да отида да му помогна нещо. Учителят му казал да изтърси тръбите на печката в горната стая на Учителя и аз да ида да почистя след него. Отидох. Ние с брат Ради току-що бяхме свалили тръбите, за да ги изтърсим от саждите и Учителят ме пита: „Свършихте ли с почистването?" Отговорих, че сега, още малко имаме работа. След като измих, почистих, реших да запаля печката, макар, че Учителят беше в долната стая. Аз нареждах дървата в печката и Учителят се качи горе постълбата да види, и видя, че паля печката. Седна на стола до нея. За пръв път видях Учителя уморен от изкачването на стълбата. Наскоро преди това аз бях чистила горната стая на Учителя, понеже наближаваха Коледните празници. След няколко дена Савка дойде при мене и ми каза, че Учителят търси някакъв документ за радиото. Аз използвах случая, че съм при Учителя и Му казах, че Савка ми е казала, че търси някакви документи. Попитах Го: „В какъв плик са били документите, за да потърся и аз". Отговори ми: „Канцеларски формат". Аз влязох в стаята Му и потърсих между пликовете в библиотеката Му. Първият плик в канцеларски формат, който хванах беше, отворих и видях, че в него има документи. Прегледах документите, бяха за радиото. Занесох плика на Учителя, Той го прегледа и ми каза: „Занесете го на брат Дряновски!" Преди да излеза Той ми даде една ябълка, голяма, александровка. Благодарих и излязох да занеса плика. От този контакт с Учителя, аз още не можах да разбера, че Той си отива.
Другият ден, денят беше петък. Ден, в който Учителят трябваше да държи лекция, понеже говореше на Младежкият клас. Аз отидох на клас. Учителят не дойде. После ми казаха, че Учителят се приготвил да дойде на клас, но брат Тодор Стоименов, който бил при Него Му казал, по-добре да не отива, за да не се уморява. След прочитането на лекцията, на излизане от салона видях, че долната стая на Учителя е тъмна, антрето пред стаята Му беше осветено. Двете външни лампи на антрето светеха. Учителят се беше облегнал на рамката на вратата и следеше как учениците излизат от салона, за да отидат на поляната, за да направят гимнастическите упражнения. Когато наближих антрето, аз вдигнах ръка за поздрав. Учителят ми отговори също с вдигане на ръка. Зарадвах се, защото преди мене не видях Учителят да поздрави някого. Може би те не са се сетили. Ние, които излизахме от салона минавахме през силно осветената част от двете лампи на антрето и Учителят можеше много добре да ни вижда и наблюдава. Само след пет дни, след като Учителят напусна земята, помислих си, че това беше сбогуване с учениците от Младежкия клас. Беше петък сутринта към 6 часа, по тъмно на 22.XII.1944 год.
В последните дни вече при Учителя дежуреха братя и сестри. В понеделник сутринта на 25.XII.1944 год. брат Тодор Стоименов дойде и ме покани да дежурим при Учителя. Приех. Отидох в долната стая на Учителя. Той ми се видя неспокоен. Ставаше от едно място, отиваше да седне на друго. Каквото Му предлагахме за храна почти не прие. Беше мълчалив, не говореше. Полягаше, пак ставаше, не се оплакваше от нищо, но по едно време казаха, че ще правят клизма на Учителя. Аз напуснах стаята. След излизането от стаята почувствах, че Учителят си отива. След тая среща с Него отидох при Паша. Тя беше заедно със сестра си Надя. Казах, че съм била при Учителя, но веднага добавих: „Паша, Учителят си отива!" Сестрата на Паша ми се скара. Разсърди се, че съм казала това. Как мога да кажа такова нещо? У мене беше ясно, че Учителят си отива. Това го почувствах с цялото си същество. Никакви колебания нямах. Паша мълчеше. Може би и тя мислеше като мене, но нищо не каза. След известно време срещнах брат Ради. И на него казах същото, но той се опита да ме убеди, че ще мине, както минало по-рано.
Същата вечер на 25.XII.1944 год. останах да дежуря при Учителя. Бяхме няколко души. Учителят не беше спокоен. Видях някаква борба в тялото на Учителя. По-скоро това виждане беше вътрешно чувство. Не мога да обясня как видях борбата. На другата сутрин, вторник на 26.XII.1944 год. Учителят цял ден остана в легло, не стана, не прояви никакъв друг живот. Само дишаше по-тежко. Борбата продължаваше, Учителят Го нямаше в тялото Му. Малко след обяд един млад брат, скоро завършил медицина доведе един възрастен лекар. Той прегледа Учителя и каза, че има старческа пневмония и нищо повече не Го безпокои. Вечерта пак останах при Учителя. Пак видях борбата. Учителят Го нямаше. Видях само едно тяло, в което ставаше борба. През нощта бяхме четиримата: Д-р Кьорчева, д-р Борова, Тодор Стоименов и аз. Зачестено дишане, никаква друга проява на живот. Рано сутринта дойдоха Борис Николов и Мария Тодорова. Постояха малко. Учителят започна да диша още по-усилено. Борис се приближи, повдигна главата Му. След няколко усилени вдишки дишането спря. Учителят си отиде. Беше сряда - 27.XII.1944 год., сутринта 6 часа и 45 минути.
