Когато казах на Учителя, че съм решила да се разделя, той ми каза: „Пази се да не го намразиш, защото ще напакостиш на себе си". Много съм благодарна за това предупреждение, защото наистина впоследствие когато престанах да го търся и си мислех за нашите отношения имаше моменти, когато се повдигаше у мене голямо негодувание срещу него за някои негови прояви. Вярно е, че всякога и за всички недоразумения помежду ни съм упреквала себе си. Аз съм имала възможност да се отдалеча още, когато Учителят ме предупреди чрез Савка и при много други случаи на неправилно отношение. Не съм го направила заради голямата привързаност, която имах. Бях готова да изтърпя всичко само да дойдем до хармонични отношения. Но тогава на мене не ми е било ясно, че условията и възможностите са били в мене. Аз тогава мислех, че причината е у него. Съвсем другояче съм виждала работите. Ако тогава бих могла да бъда господар на чувствата си той както и да се е отнасял към мене, ако веднага съм могла да повдигна съзнанието си на по-високо ниво до такава степен, че нищо да не ме засяга, нямаше да има спорове. Аз не съм имала разбирания и изисквания за проява на чиста безкористна обич, нито съм имала развито ученическо съзнание да обичаш без да изискваш. Да си готов да помогнеш на съществото, което обичам, да повдигнеш съзнанието си на по-високо ниво и тази обич Учителят нарича Божия Любов. Аз исках да проявя Божията Любов, но за да проява тази любов, на мен ми предстоеше колосална работа за която аз не съм имала нужното разбиране. Първо човек трябва да овладее и да контролира физическото си тяло с всички негови функции и прояви. Такъв контрол аз не съм имала. За тази висша любов е нужен и контрол на чувствата, на мислите и на постъпките. Контролът на физическото тяло включва контрол на сетивата на всичко онова, което иде отвън, да съзнавам какво въздействие ще упражни върху мен, да имам будно съзнание за положителните и отрицателните външни влияния.
Мислех си: Какво ми недостига, че не мога да владея чувствата си? Какво трябва да направя, за да добия самостоятелността си? Преди да направя тази връзка с него аз бях самостоятелен човек, моят живот беше спокоен, нормален, дори съм си казвала, че животът ми тече като по релси. След това у мен настана такова объркване, аз правех такива неща, за които съм мислила, че никога няма да постъпя така. Това ми поведение вътрешно ме тормозеше, аз решавах, че няма да постъпвам вече така, а после пак го правех. Аз исках да си върна предишната свобода, постъпките ми на мен самата ми бяха чужди и въпреки това ги правех. Вземах решения, не ги изпълнявах. Това ме тормозеше.
Учителят веднъж ми каза: „Ти си направила едно дебело въже, а сега искаш с едно дърпане да го скъсаш. Та не ще можеш. Ще вземеш една игла и ще започнеш конец по конец да го късаш". Този образ ми помогна. Беше един метод. Исках да съм свободна, а съм се вързала с дебело въже, както ми каза Учителя. Търсех в себе си това дебело въже, анализирах постъпките си и отношенията си, исках да намеря своите неправилни постъпки и прояви да ги коригирам, да ги изправя. Не исках да живея в това вътрешно робство, в което съм. Учителят ми говореше за Божията Любов, аз бях роб на човешката. Понякога чувствах, че съм влезла в едно тресавище, в един батак и се питах как ще изляза от него и ще мога ли да изляза. Понякога настъпваше едно отрезвяване, вече виждах погрешките и неблагоразумието си. Мислено проследявах живота си, преценявах къде какво съм вършила и какво трябва да направя за да изляза от тая бъркотия, в която съм влязла. Мислех, преценявах, търсех, виждах погрешки, нарушения, криви разбирания. Аз бях дошла при Учителя да следвам едно високо нравствено учение, да следвам духовната школа, за която душата ми копнееше. А сега виждах, че аз съм била влюбена само в човека и по човешки. Толкоз години съм била заблудена, че обичам, но по човешки. Тази ми обич не е била Божествена, тя е била оцапана от нисши чувства, на които съм се поддала. Аз съм принизила обичта си, защото съм позволила непозволеното. Основна грешка. Казах си: Заслужени са ти страданията, как ти е че страдаш сега. Дори малко ти е. „Защо не обърна внимание, когато Учителят те предупреди?" У мене е имало нещо скрито, което съм носила в себе си и което не съм познавала. Пред мен стоеше дебелото въже, с което съм се вързала и иглата, с която трябваше да късам конец по конец. Почнах работа. Една вътрешна работа на преценка, на чистене съзнанието си от чуждото влияние върху мен. Много пъти се питах: Ще успея ли? Ще мога ли да възстановя в себе си оня живот, който съм загубила, ще се върне ли радостта ми, с която живях преди? Разбира се, че в този път имах и надежди, и разочарования, и преодолявания. Много пъти съм се питала: Това, което нахлу в мене аз ли съм го носила в себе си скрито, неподозирано или то е поточе отвън?
