Щом останах на работа при Учителя, аз се залових да дешифрирам беседите. Докато бях учителка, брат Боян Боев беше поел да помага на моята работа. След като се върнах ние с него често дешифрирахме заедно лекциите, които впоследствие аз ги пишех на машина. Аз останах да живея при Паша и тя веднъж ми каза да се разделя с Любомир. Аз й отговорих: „Когато се убедя, че ме лъже ще го направя". Беше минало доста време от този разговор. Паша беше останала да спи в града при сестрите си и аз бях сама в „Парахода". Както седях, изведнъж идва една определена мисъл към мене. Като, че някакво същество ми говореше: „Ти нали искаше да знаеш истината? Ето, иди при Любомир, погледни през прозореца и ще видиш". Мислено отговорих: „Детектив ли ще ставам, да ходя да гледам по прозорците?" След малко същият глас-мисъл, ми каза: „Но нали искаш да разбереш, сега има условия". След известно колебание станах, сложих си палтото и отидох. Невена тогава не беше в София и беше отишла в Нова Загора при сестрите си. Аз отидох до бараката на Любомир, качих се на пейката. Пердето не беше дръпнато докрая и през откритата част видях едно момиче да лежи в леглото му до него. Скръцна пейката, той стана, загаси лампата и аз се върнах в „Парахода". Разбрах, че ме е заблуждавал и лъгал. Видях с очите си. Аз не исках вярност от него, но не исках да ме лъже. Никога не съм му казала лъжа или да съм скрила нещо от него. Ако той не ми е вярвал, то е негова работа. След като веднъж Учителят ми каза, че той може да устои при жена толкова, колкото бучка захар при вода разбрах, че той е така устроен. Той сам призна веднъж пред мене при един разговор, че не може да издържи повече от 40 дни без жена. Бях на ясно по този въпрос. Оскърбяваше ме отношението му към мене, че искаше да ме заблуждава. Аз вече бях на ясно. Като се върнах в „Парахода", понеже бях сама, аз скачах от радост, че зная истината. През всичките години, които ме е заблуждавал, аз съм вярвала. Често съм се питала дали не ме лъже. Не бях съгласна аз да вярвам, а той да ме лъже. Според разбиранията ми не може да има никакво приятелство между двама души - единият да лъже, а другия да му вярва. Казах си: приятелство не може да има помежду ни. Аз го бях обикнала, направила бях всичко, каквото той поиска, съгласих се на всичко понесох оскърбления, грубост дори и бой. Защо трябва да ме лъже? Това ме оскърбяваше. Той всякога е постъпвал както иска, както нему е било удобно. Аз бях почти разбрала, че той живее с тия момичета, това беше негова слабост, това можех да понеса, фактически аз го понасях, но да ме заблуждава, да ме лъже, защо? Аз нищо не му исках, мисълта, че ме лъже отваряше пропаст помежду ни. Между мене и него се отваряше една празнина, която с нещо не можех да попълня. Аз се почувствах празна, обеднях, почувствувах, че лъжата е небитие. За мене нямаше място при него, нямаше къде да стъпя, бездънна пропаст се отвори. При тази празнина нямах ни скръб, ни радост, ни мъка, ни веселие. Бях доволна, че зная фактите.
В самото начало на нашата дружба, той ми каза, че не ме харесва. Аз си помислих, че за едни приятелски отношения не е нужно външно харесване. Това не ме засегна, защото аз никога не бях помислила за себе си, че съм хубава. Аз бях здраво и енергично момиче. Когато той, като доказателство за моята обич поиска всичко да дам, аз не можах да намеря средства за да откажа макар, че от това, което беше ми разказвал за връзките си с момичетата, с които е ходил, аз изпитвах скрит страх, че и с мене може да постъпи лошо. Не бях помислила нито за женитба, защото той си беше женен, аз бях приела това като факт, а аз исках само дружба.
Спомням си, че когато за пръв път ме целуна по устата, по тялото ми премина особен трепет, който дотогава не бях изпитвала. Също много силно впечатление ми направи, че когато аз пожелах след малко да го целуна, той се отдръпна и не ми позволи. Жегна ме нещо заради неравното отношение. Като че аз нямам право на нищо. Наистина, аз не си спомням да ме е целунал втори път. Не че съм имала желание, но съм се въздържала, за да не ми се откаже. Аз съм жадувала за нежност, за ласка, за милувка, но винаги съм се въздържала - нали той ми каза, че не ме харесва?
Впоследствие съм мислила, че първият и единствен мъж, когато ме целуна, той направи нещо да ме върже към себе си, но не от обич. Въпросът за раздялата беше назрял напълно. Аз трябваше да го направя. Разредих посещенията си при него, при мисълта за раздяла не чувствах такава мъка. Мислех си: Стига толкова лъжи. Защото при много случаи в нашите отношения ми е минавала мисълта дали той е искрен с мене. Имаше нещо неравно в отношенията ни, което ме оскърбяваше. Много пъти, когато отивах при него и той беше затворен и неприветлив към мене, казвала съм му: „Ако не искаш да се срещаш с мене, това аз мога да го направя, ще намеря сили в себе си каквото и да ми струва". Аз чаках обич по свобода, по вътрешно разположение, но в никакъв случай изкуствена, престорена. Такова отношение може само да ме наскърби. Малко ли беше, че аз виждах дружбата му с другите момичета. С всички съм се отнесла коректно, почтено, като че това е в реда на нещата. Всякога съм мислила, че аз нямам право да искам нито да имам някакви претенции. Когато го обикнах той беше женен, знаех това, но понеже исках само дружба, мислех си, че това е възможно. Едно чисто приятелство. Аз не съм помислила да го отделя от жена му. Старала съм се с нея да бъда внимателна и да й помагам, да й услужа при нужда. Дори понякога съм се чувствала виновна пред нея, да не би да отнемам нещо, на което нямам право. Впоследствие, когато се заредиха много момичета, аз се питах какво е неговото отношение към тях - идейно или човешко. Моето отношение към тях беше сестринско, аз тях не ги държах отговорни за нищо, нищо не съм изисквала от тях. Дори, когато съм имала възможност и те са имали нужда съм им помагала. Така беше с Невена. Тя дойде, той я взе да живее в семейството му, после живя при него на Изгрева, само спеше на друго място. По-късно, когато трябваше да напусне бараката си, той отиде да живее в нейната стая, като за нея направиха пристройка до стаята. Когато научих, че тя е казала на тези, на които гледаше на ръка, че тя е негова прислужница, когато я запитали какво му е, аз му се сърдих, казах му как може да си позволи това. Намирах, че това е унижение за нея и той не е справедлив. Дойде момичето при него и той я направи слугиня. Самата тя беше казала, че е прислужница. Когато аз му предложих да я прати в университета да следва не ме послуша, защото беше ревнив.
При един разговор с Учителя преди години, той ме попита защо съм се съгласила на тази връзка. Казах му, че той ми е казал: „Като обичаш трябва да дадеш всичко". Учителят ми каза: „Ами той даде ли всичко?" Аз само замълчах, защото почти всякога съм излизала от неговия дом вътрешно неудовлетворена. Жадувала съм за сърдечност, за нежност, за топлота. Това не получих, нито имах свободата, аз да се проявя към него така. Много пъти ми се искаше да допра главата си до гърдите му, но си спомням, че само веднъж съм го направила. Не съм си позволявала. Може би усещах, че той нямаше такова желание към мене. Може би споменът, когато ме целуна и когато той се отдръпна, когато аз пожелах да направя същото, остави нещо в подсъзнанието ми, което не можах да превъзмогна. Аз желаех, ако ми се даде нещо да се даде по свобода, а не аз да изисквам. Когато аз отивах при него отивах с пълно сърце, да дам и да получа, а излизах без да съм имала възможност да дам от това, което е бликало в сърцето ми, а още по-малко да получа. Имаше несъответствие в нашите отношения. Когато се е държал любезно с мене, най-много да ми каже някоя ласкава дума, да се обърне към мене с гальвно име, но не с ласка и милувка. Ако някога ме е помилвал, то е било, когато съм била сломена от някакво тежко преживяване.
За мене той беше груб мъж, той никога не е помислял как аз преживявам нашите отношения. Спомням си веднъж, беше на изгревската поляна, и аз му казах: „Ти помислил ли си някога за мене, как аз преживявам някои неща между нас?" Той ми отговори: „Върви, където искаш и прави каквото искаш". Отговорих му: „Жесток човек си ти Любомире!" Обърнах гърба си към него и го оставих.
Сега разбирам, че съм изисквала добро отношение и добро поведение от него и не съм могла да го оставя свободен, да постъпва както той може. Когато е бил затворен за мене е трябвало нищо да не питам, но да си изляза и да кажа: „Понеже си зает, друг път ще дойда". Тогава не съм могла да постъпя така и аз, нещо ми е липсвало както в разбирането, така и в приложението. Ако ние с обичта си един към друг чакаме да постъпят към нас така, както на нас е приятно и желано, ние изискваме, ограничаваме и не даваме свобода. Висшата обич дава свобода и нищо не иска.
Момичетата, които идваха при него се интересуваха и от учението. Повечето от тях идваха на беседи, дори и на школата са идвали. Понеже се отнасях внимателно с тях, някои от тях се приближиха към мене и бяха с приятелски чувства. Такава беше Ади.
