Кой бе Любомир Лулчев и откъде дойде?
Кой е Лулчев ще разберете от „Моят роман". А откъде дойде? Дойде чрез рода си. Дядото на Любомир Лулчев се казва Андрей Лулчев. Оженва се за Мария от гр. Тетевен и имат четири деца: Христо, Екатерина, Иванка, Костадин /Коста/. Първият син Христо Андреев Лулчев има шест деца: Тодор, Андро /офицер и публицист, човек участвува в романа ми/, Веселина, Мария, Иванка и Любомир /моят главен герой в романа/.
Така, че Любомир Лулчев слиза на българска земя чрез рода си в плът и
кръв.
Когато в 1920 год. аз посетих първата беседа на Учителя, бях вече студентка и следвах философия. След доста колебания, аз се реших да следвам тая дисциплина като мислех, че ще получа мъдрост. Аз обичах математиката и имах желание да следвам математика, но се страхувах, че ще остана с едностранчиво образование, няма да имам широк поглед за живота. От учителите си по математика бях останала с такова впечатление. Но аз останах разочарована от това, което получих от университета. Трябваше да изучавам разни философски системи, повечето от които ми се виждаха умствени спекулации, но не и мъдрост. Професорите се държаха официално, далечно от нас и аз се чувствах чужда на тях.
Като студентка, аз като стенографка, стенографирах лекциите по естетика при проф. Казанджиев. Слушах редовно лекциите му по естетика, дешифрирах лекциите, диктувах ги на един машинописец, но пари не получих, които за мене бяха така необходими. Не разбрах кой взе парите, останах с впечатление, че машинописецът ги е взел, защото той беше връзка между мене и дружеството, което искаше да има коли и лекции по естетика. Мене ме досрамя да си искам парите. Не бях способна да си защитя интересите, а нямах и близък, който можеше да ми помогне. Аз имах нужда от тези пари и много време ми отне работата. Редовно посещавах лекциите, дешифрирах ги, диктувах ги. Никой от познатите ми, на които споделих случая не изяви желание да ми помогне.
Когато баща ми се ожени за трети път, аз поисках да ми дадат отделна стая. Тогава бях на 19 години и ми беше неприятно да гледам друга жена в леглото на мама. Това ми желание не уважиха и не изпълниха. Аз трябваше да живея в една стая с тях 4-5 години докато се освободи една стая в къщата на втората ми майка. Тогава имаше още жилищна криза и аз пожелах да използувам този случай, за да отида да живея в свободната стая, която беше на половин час път от жилището на баща ми. Ние живеехме на ул. „Витошка" и „Неофит Рилски", над дюкяна на баща ми имаше галерия, в която живеехме. Галерията беше голяма, висока. Баща ми беше отделил една стая, в която живеехме. Аз поисках и помолих и на мене да отдели една малка стаичка, в която аз да живея, но и това не направиха. И когато се освободи стаята в къщата на втората ми майка, тогава аз настоях непременно да отида да живея там. Те се съгласиха. Много се зарадвах, защото за пръв път имах своя стая. Тя беше близко до жилището на Учителя - ул. „Опълченска" № 66. Това даде възможност да ме посещават често братя и сестри, като отиваха при Учителя, се отбиваха при мене. Известно време в тази стая се събирахме една група от Младежкия клас, която изработваше резюмета на темите, които Учителят даваше на Младежкия клас. През 1923 год. аз се преместих да живея в новата си квартира. Аз вече бях силно увлечена в Любомир Лулчев. Приятно ми беше да го виждам, радвах се, когато имах възможност да говоря с него, бях почнала да търся случай за да се срещам, било по екскурзии, които правехме общо в Братството, било при частни екскурзии, когато правехме на малки групи. Също и след беседите и лекциите, които тогава ставаха вечер. Понеже той много четеше, разговорите ми с него всякога бяха интересни. Винаги имаше какво да споделим или във връзка с учението, или във връзка с някоя прочетена книга. Аз се поддадох на това увлечение с цялото си същество. Никакви прегради не турих. С никого не говорех затова, но това чувство ме обхвана и завладя. Започнах сама да търся срещи с него. По това време той беше офицер и работеше в инженерната работилница, където беше поддиректор. Понякога отивах да го срещна когато излиза от работа или когато отива на работа. Имах угризения на съвестта имам ли право да правя това, когато той е женен и има съпруга, не се ли меся аз в чуждия живот. Нещо в мен ми казваше, че нямам право, че това не е в реда на нещата, но чувството беше по-силно. Всякога, когато имах възможност да го видя и да се срещна го правех. Тогава аз разбрах, че съм влюбена и че обичам. Тази обич ми носеше радост. Той беше внимателен с мене, любезен, разположен. Това още повече ме радваше. Той започна да ме посещава и в новата ми квартира.
По това време Учителят изпрати Савка при мене да ми каже: „Кажи на Еленка, че ако търси любов, има кой да я обича". Това ме стресна дълбоко. Някъде в мене остана една сянка. Питах се: Защо Учителя изпрати да ми кажат това? От една страна бях поласкана, че Учителят се грижи за мене, показва внимание към мене, но някъде в мене остана и една тъмна точка, за която аз във влюбването си скоро забравих. Аз. не отидох при Учителя да му кажа, че наистина само обич търся, че нищо не очаквам друго за себе си, освен чисто приятелство. Даже това, че той е женен намирах, че е по-хубаво, защото на нас ни оставаше да имаме само чисто приятелство. Аз не можех да помисля нито да допусна някакви други отношения.
