Учителят ни води по нов път. Всичко, което той ни говори не е от този свят, то е ново знание за нас. Той е дошъл от един висок свят, който ние не познаваме и ни посочва пътя към този свят. Понякога в словото му виждам като някакви куки, които пуща към нас, за които да се уловим и да излезем от дълбоките кладенци, в които сме потънали, от тресавищата в които газим и се мъчим да излезем. Със Словото си той ни посочи път, който не всякога можем да видим с вътрешните си очи. Понякога виделината не ни достига, друг път възможности нямаме или вярата ни е слаба. Непрестанно трябва да крепне вярата ни, да се усилва вътрешната светлина, да минем нагоре стъпка в развитието си. Вярата си усилва в опитностите, които имаме в живота си. В усилията, които правим да преодолеем мъчнотиите, и страданията разбира се, придобиваме вътрешна виделина. Това е пътят на духовното развитие. Мъчнотиите и страданията са необходимост за придобиване на опитност, от която получаваме знание и светлина. В пътя на чистенето и растенето човек неизбежно минава през страдания, те са методи на чистене. Ние трябва напълно да променим нашето становище към страданията и мъчнотиите. В обикновеното разбиране страданията и мъчнотиите са нещо неизбежно. Учителят застъпваше гледището, че страданията и мъчнотиите са етап в развитието на човека на земята, без тях той не може да се развива правилно. При всяко страдание човек придобива особен род енергия необходима за развитието му. Тази енергия ще му даде знание и светлина потребна за развитието му. Всеки от нас е минавал през различни страдания и всеки има опитността, че след всяко страдание човек получава някаква придобивка, някакво знание. Това е новото отношение към страданията. Той казваше, че за всеки човек е определено през какви страдания и изпитания ще мине. При всяко страдание човек обработва известна материя. При тази обработка материята добива други качества, които ще ползуват човека.
Тук ние се срещаме със закона на кармата - закона на причини и последствия. Един неумолим закон: Каквото си направил, ще ти направят. То е закон на правдата. Учителят ни учи, че всяко страдание и мъчнотия, които преживяваме ни дават знание необходимо за живота. Чрез страданията ние се повдигаме, растем. Страданията са необходимост в живота на човека на земята. При това гледане на страданията, ние се освобождаваме от тягостното чувство, когато понасяме какво и да е страдание. То е необходимо, то е потребно, то ни повдига в пътя на нашето развитие. Това е новото отношение към страданията - то е новото отношение и към закона на кармата. Закона на кармата преди да получа това разбиране чувствах като един неумолим чук, който може да те удари. Сега кармата чувствам като милостива ръка, която те прекарва през страданията за да добиеш светлина и знание, които ще те повдигнат. Страданията са само задачи, които човек трябва да разрешава непрестанно в живота си. Те не са вече наказание за сторени погрешки, а за просвещаване, за разширение на съзнанието. Ето как Словото на Учителя облекчава пътя на ученика към неговия възход. Едно е да те наказват, друго е да решаваш задачи, да учиш, за да минеш една стъпка напред в развитието си. Както ученикът от светските училища решава задачи, за да придобива знание необходимо за живота, така и ученикът на школата на Учителя минава през процеси на обучение, което често е изпитание и страдание, за да върви в пътя на своя възход. Човек в школата на Учителя учи, всичкото знание добива от опит. Всяко нещо трябва да бъде опитано. Всеки сам трябва да добие това знание. Нищо не се дава на готово. В школата на Учителя нищо не се запаметява, а се опитва, защото човек знае това, което е опитано. Школата на Учителя е опитана. Всяко нещо ученикът трябва да приложи за да добие опит. Знанието, което не сме преживяли и опитали, то не е положително знание, то е теоретично, то е само умствено знание. Дори знанието, което сърцето е придобило, ако не е опитано, и то не е истинско. Затова Учителят казва: „Моето учение започва от приложението". Ученикът учи като прилага знанието, което Учителят е дал. Който не прилага, не е ученик. В школата Учителят излагаше учението си общо на всички, но всеки сам трябваше да приложи и опита това, което той учеше. Опитаното знание е знание. Както придобитата и смляна храна от организма ползува човека, така и опитаното и приложено знание го ползува. Това, което човек е опитал в него има увереност, че е така. Всяко нищо, което не е опитано, в него може да се съмнява дали е така или не. Самоувереността идва от опитаните неща. Теоретичното знание подлежи на проверка.
Знанието, което Учителят ни даде има отношение към живота изобщо, към нашето поведение в отношението ни към хората, към възпитанието ни, към вътрешната ни работа за развитие на дарби и способности, към контрола на нашите прояви и т.н. Знанието, което Учителят ни даде засяга целокупния живот на човека, както външните изяви, така и вътрешните възможности. Всичко, което Учителят ни учи, а ние не сме опитали, почива на вярата. Ние вярваме в това, което ни казва Учителя, че е истина. Но за да добием сигурност, трябва да го приложим, да го опитаме. Например, ние вярваме в разумността на природата, вярваме, че законите, които управляват природните явления са разумни. В природата ние не можем да правим опити, но ние можем да я наблюдаваме и да правим изводи. Голямата зависимост и въздействие на природните явления ни подсказва разумността. Като изучаваме и наблюдаваме природните явления, виждаме зависимост, взаимодействие, които говорят за разумност. Най-добре това може да се види в тази област на природата, където човек не е упражнил своето въздействие. Човек като природно явление не всякога е упражнил правилно въздействие на околната среда, проявил е и разрушително въздействие. В природата няма хаос, но има ред и порядък, има закони, които регулират отношенията на съществата в природата. Човек е упражнил голямо въздействие върху явленията на земята, като е направил големи пакости. Той мисли и дори иска да стане неин господар. Това показва, че той е надценил своите възможности и не е намерил своето място в целокупния живот на природата. Човек е разумно същество, но не всякога действува разумно, защото не познава напълно своето естество, своите възможности. В природата няма случайности, а има зависимости. Видимите случайности са зависимости от порядък, който човек не познава в природата. Защото в природата действуват много разнообразни сили. Човек може да се ползува от природните закони за своя полза, но когато се опита да им господарствува, той може само да напакости както на себе си, така и на самата природа. Защото всяко действие поражда противодействие. Това е закон в природата. Противодействието може да бъде пакостно за самия него и то може да дойде оттам, дето най-малко очаква и подозира.
Природата има много блага и възможности за човека, и ако иска да се ползува от нейните блага, трябва да я проучва, да наблюдава и да не прави опити, с които може да я повреди. Тя е необходимо условие и среда за неговото съществуване. Учителят ни съветваше да правим връзка с Разумната Природа или с живата природа, както той я наричаше, за да можем да се ползуваме от нейните сили. Живата природа е склад на енергии и сили, от които човек може да се ползува, затова отношението ни към нея трябва да бъде съзнателно. Учителят ни учеше, когато сме сред природата или на планината, да наблюдаваме всичко около себе си и да правим връзка с нея. Като я наблюдаваме да почувствуваме живота в нея. Всичко в природата е живо, тя ни говори, ние трябва да я изучаваме, да разбираме нейния език. Ние можем да приемем нейните енергии при каквото и състояние да се намираме за подобрение на здравето ни или за нашето духовно повдигане. Тя всякога има какво да ни даде. Разумните същества, които я ръководят са всякога разположени да ни подкрепят и помагат. Ние сме потопени в един разумен свят, който разполага с безкрайни блага и който е готов да ни ги даде. Ако ние се затворим за нея с нашето незнание и непознаване, тя не може нищо да ни даде. Една от задачите ни е всеки от нас да изработи правилно отношение и разбиране за разумната природа. Успеем ли да направим връзка с нея, ние ще имаме един верен приятел при всички положения в живота и никога няма да бъдем лишени от необходимото. Светлината, въздуха, водата, растенията, високите планини - това са складове на сили, от които разумния човек може да се ползува. Контактът ни с живата природа ни дава здраве, бодрост, сила. Когато направим правилна връзка от нищо няма да бъдем лишени, затова трябва да освободим ума си от всички стари заблуди, криви разбирания за природата, да освободим сърцето си от всички егоистични чувства, да обикнем всичко живо, за да почувствуваме изобилието на живота. Красотата и многообразният й език. Учителят многократно ни е говорил за тази връзка с природата, давал ни е задачи, формули, упражнения, само и само да можем да излезем от старите вкаменени разбирания, да освободим себе си, ума си, сърцето си и душата си от робството, оковите и заблудите на миналите отживяли разбирания. Разбира се, това не е лесен процес, за да може да се постигне набързо, но аз вярвам, че това е постижимо при постоянна вътрешна работа в съзнанието, в сърцето, в ума и волята ни.
„Всичко в живота е постижимо, когато времето е добро и ние сме разумни" - казва Учителят в една песен. Първо човек сам трябва да се убеди, че природата е разумна. Това не подлежи на аргументиране и доказване. Като наблюдава човек природата, може да почувствува живота в нея. Както човек вижда красотата в природата, така може да усети чрез сърцето си и живота в нея. Едно вътрешно усещане чрез сърцето може да даде на човека по-голяма увереност, отколкото някакво доказателство. Ние виждаме с очите си, но също виждаме с ума си, със сърцето си. Виждането с ума и сърцето не е по-малко убедително от виждането с очите. Виждането чрез ума и сърцето разширява нашето познание за света и природата. Красотата в живота идва от тия вътрешните знания. Всички хора, които имат очи могат ли да видят красотата в природата? - Не. Красотата виждат само тия, които имат вътрешна възможност да я видят.
Днес човек цени повече това, което той е създал, отколкото всичкото величие, което съществува в самата природа. Ако човек вижда красотата и величието на природата, много по-големи радости би имал. Човек още не е видял, нито осъзнал богатството, разнообразието, големия живот в природата от който той е част. Ние тепърва трябва да се възпитаваме, да развиваме нашето вътрешно виждане по отношение на природата. Всякога, когато съм ходила из планините и съм се спирала да наблюдавам живота, който блика във всяко кътче, например покрай някое малко изворче забутано някъде, той извира, носи живот около себе си, множество цветя са нацъфтяли около него, красота и свежест лъхат покрай него и съм се питала кой вижда тази красота? За кого природата е създала такава красота? Или когато утринното слънце освети някоя полянка цяла осеяна с цветя, по които росните капки отразяват слънцето в разни багри, за кого е тази красота? Или тяхното бълбукане на малките поточета, които унасят човека в света на музиката, внасят мир и тишина в него, ако се остави на техните песни. Има ли място в природата където да няма живот? Дори тревните постелки, по които ние стъпваме, каква красота на зелени багри и форми, на тревицата, природата е надарила. Ако човек има очи навсякъде може да вижда красота и красота. За кого е създадена и кому е необходима? Животът се изразява в красотата. Животът е мощното, което твори и създава формите в природата в едно велико разнообразие. Неизброими са формите, които животът създава в природата. Тя твори от най-малките невидими същества до най-великите светове. Мощно нещо е живота. Той прониква всичко и го обединява в едно единство. Творческите сили в живота се ръководят от разумни принципи.
