Много пъти вниманието ми беше привличано от походката на Учителя. Приятно ми беше като гледах как леко стъпва. Имаше нещо свободно в походката му. Тялотоси държеше съвсем изправено - глава, гръбнак в една линия, но не сковано. Походката му беше бърза, целенасочена, стъпваше леко и не можеше да се забележи кога тежестта на тялото преминаваше от единият крак на другия. Нямаше никакво залюляване на едната или на другата страна. Тялото се движеше право напред. При смяната на краката тялото се подвижваше малко напред и нагоре. Никакво клатушкане не се забелязваше, никакво залюляване на тялото надясно или наляво. То се движеше изправено право напред. Крачките му не бяха нито ситни, нито много големи, но в хармонично съотношение с изправеното тяло. Може би затова ми беше толкова приятно да го наблюдавам, когато се движи. В движенията му имаше свобода, нямаше скованост, което да внесе дисхармония, нито в ръцете, нито в краката, нито в главата, нито на тялото. Всичко така се съчетаваше, че правеше приятно впечатление. Походката му беше бърза и в никой случай бавна. Стъпваше много леко, като че няма тежест. Устремено се движеше напред. Като се движеше, при всяка стъпка и ръцете се залюляваха малко напред и назад, но нямаше махане на ръцете. Главата си държеше изправена и при бързото движение косата му, която беше дълга до под ушите леко се залюляваше, отскачаше назад и даваше илюзията като че ли е на малки крилца.
Когато ходеше, не си въртеше главата да погледне наляво или надясно. Винаги ми е правило силно впечатление бързото и силно устремено движение напред. Движенията му бяха свободни, леки, никаква скованост не се забелязваше в тях. Те бяха естествени, свободни, пластични и красиви.
Когато отиваше на по-дълъг път, било на екскурзия или в града, винаги носеше бастун, но рядко се опираше на него. Когато се качвахме по стръмнините на Витоша и Рила, само тогава си послужваше с него за опора. Бастунът си държеше и в дясната, и в лявата ръка, и го държеше близо до горната част, а долната част бе насочена напред.
Когато сме се качвали по планините, Учителят и тогава вървеше бързо. Когато настъпваше умора се спираше и казваше: „Да поспрем за тридесет секунди". Спирахме за няколко минути почивка и пак продължаваше все така бързо да се движи. Виждала съм го да се движи бавно и равномерно, когато се разхождаше на поляната в разговор с някого. Когато се качваше по планината пак вървеше бързо, дори млади, каквито бяхме тогава, като вървяхме с него се изморявахме често. При туй бързо изкачване по стръмнините той се изпотяваше изобилно. Тогава спираше, сменяше ризата си със суха. И нас съветваше да правим същото. Обикновено, когато се качвахме към Бивака при първата чешма той си сменяше ризата и още веднъж, когато пристигахме на Бивака. Правило ми е впечатление, че ризата, която сменяше не беше овлажнена, но мокра. Това беше един от методите за поддържане чистотата на тялото, за освобождаване на организма и почистването му от непотребните утайки.
Когато Учителят ни показваше гимнастическите упражнения или упражненията от Паневритмията, тогава можеше да се наблюдава изящество в движенията му. Той вдигнеше ли ръка нагоре, сваляше ли ръката си надолу, правеше ли стъпка напред или назад, всяко движение беше свободно, без напрежение, но не отпуснато. В движенията имаше замах, лекота, красота и пластика. Толкова бяха красиви движенията му, че ние просто се захласвахме, възхищавахме се. Искам да подчертая, че такова изящество в движенията виждах главно, когато ни показваше новите упражнения. Когато правехме обща Паневритмия и Учителят играеше заедно с нас, той играеше хубаво, правилно, но изяществото не всякога виждах. Само когато ни показваше новите упражнения, винаги тогава съм виждала образец на красота и изящество. Тогава и ние се увличахме. Всеки искаше да направи същото движение, но на малцина се удаваше. Като наблюдавах другите виждах, че почти никой от нас не беше в състояние да го направи и така хубаво, дори не бяха в състояние да го направят точно, камо ли красиво.
За съжаление ще кажа, че малцина от приятелите можеха да наблюдават показването и предаването на упражненията. Това ставаше по някакъв повод или по-право по някакво вътрешно разположение на Учителя, някакъв вътрешен ритъм у него. И който се случеше там, той можеше да види - разбира се, ако има очи да вижда. Другите приятели трябваше да ги учат от тези, които са били в момента, когато той ги е показвал. Обикновено след като веднъж ги е показал, той не ги повтаряше, а ни караше да се учим от тези, които са ги научили веднъж. При редки случаи ги е повтарял.
Учителят държеше тялото си изправено и когато стоеше на едно място, и когато се движеше, и когато седеше, но никога сковано, вдървено или отпуснато. Когато държеше беседи обикновено беше седнал с изправен гръбнак и при говора навеждаше тялото си напред, малко назад, подвижваше се малко наляво, надясно, но движенията му бяха естествени. При говора често подвижваше едната и другата ръка, но нямаше пресилено движение или ръкомахане. Правеше впечатление, че всяко движение беше контролирано и отмерено.
В класовете често ставаше от стола, слизаше от катедрата си и се придвижваше пред предните столове, отиваше до черната дъска, чертаеше някои фигури във връзка с въпроса, за който говореше и тогава движенията му бяха красиви.
