В.К.: Какви противоречия сте срещали по пътя си? Е.А.: Друг случай. Най-големи трудности съм срещала, когато бях в стола, където сестрите от София бяха капризни. След това с лагера на Вада, където правех усилие, за да не вляза в конфликт с никого. В.К.: За кой стол става въпрос? За София ли? Е.А.: Те са две неща. Първото какво беше? В.К.: Най-големи трудности съм срещала, когато бях в стола. Е.А.: Аз ръководех стола в София. Определях менюто, ама винаги с дежурните. И понеже имаше и капризни сестри, искат едно, искат друго и не можем да решим така въпросите, аз не можех всякога да им угодя. В.К.: През времето на Учителя? Е.А.: А не, след Учителя. Аз не съм била в стола преди Учителя. След Учителя. И при Боев съм го гледала и при други нуждаещи се съм гледала, но след Учителя. През другото време съм гледала моята работа, стенографската. А после ми дадоха и много други работи. Не, че сестрите са лоши, но всяка иска да направи колкото се може по-хубаво ядене. За хубавото ядене трябват хубави материали. Не всякога имаме подходящо било това, пък не всякога и те са знаели как да го направят както трябва, да ви кажа право. Имаше сестри, които не бяха така сръчни. Не умееха така да правят вкусно както други го правеха. В.К.: Ясно. Е.А.: Това е едното, което ми е било трудно. По тези случаи съм казала това. В.К.: А на Вада вече като бяхте? Е.А.: На Вада аз ходих след като престанах да се качвам на езерата. Три години ходих на бивака на Витоша. Там имаше едно изворче, то беше на едни, които го владееха частно. После отчуждиха всичкото. И аз пратих човек и помолих, ще ме приемат ли, ще ми дадат ли това място свободно да живея там. Съгласиха се хората, приятели ми бяха, познати. Щото частно място е. Не е държавно или чуждо. И добре, но аз все си мечтаех за Рила. Аз три години прекарах там. Много хубаво беше. Не отричам. Мечтаех си за Рила, мечтаех за боровете, мечтаех за смърчовете, мечтаех за гледката към Рила. И на четвъртото лято се реших. Да отидеме на Вада. Но на Вада не долу, а при Боре - горския. Гдето беше лесничейският дом, защото там има гледка прекрасна. Една от най-хубавите гледки, близки така до низината е мястото на Боре. И ние го изкарахме едно лято, шест сестри бяхме. Само жени. Изкарахме по ред. Ставахме сутрин, правехме молитва, Паневритмия не, играехме някога малко така да се повъртим, иначе не сме играли защото нямахме музикантки. И нямахме инструменти. Не бяхме се екипирали за такова нещо. И много хубаво. Помня ние с Нана до 11 часа правехме слънчеви бани. В 11 часа почвахме обяда да готвим. Ама можехме. Сега аз не се движа бързо, но Нана е пъргава. Тя прави едно, аз друго и в 1 часа обяда е готов и си бяхме само ние, сестри. След това дойде брат Шаров, след това дойдоха други като гости. Стоянка Илиева помня че дойде, много идваха. И тези, които отиваха нагоре за езерата на лагера и които се връщаха, те се отбиваха при нас. И така имаше един много хубав живот. Но Антов се беше заканил нещо срещу мене. Той много ме мразеше, не знам какво му бях направила. Трън в окото му бях. И той като беше решил така, не помня какво нещо беше измислил, нищо не помня, да ви кажа какво беше. И аз реших на някое по-скришно място да има, та да не ни безспокои той. И Боре ме заведе на тая полянка. Като видях тая полянка, тя е до самата река. На колко, на нищо разстояние е. И вода имаме и дърва имаме, и всичко най-хубаво нещо беше. После поизрязахме тези храсти, които бяха такива. В.К.: Клекове. Е.А.: Не, клекове не сме секли, защото сухи дърва имаше много в гората. Сухи сме горили. Горе много клекове сме секли, но тука на моя лагер не бяхме секли нищо, защото нямаше нужда. Дърва много. Накъдето мръднеш, всеки накъдето мръднеше и все ще донесе някой дърва. В.К.: Значи трудно се ръководеше? Е.А.: Не, не беше трудно. Първата година ние бяхме само малко. А втората година, когато отидохме явиха се желаещи да дойдат на лагера ни. И си бяхме така самостоятелна група. Не бяхме организирани. Ораганизирани пет сестри. И решихме там. Добре, но вече като дойдоха другите хора, трябваше да имаме повече неща. И понеже моя беше инициативата за този лагер, така се наложи аз да бъда ръководител, без да, никой не ме търсеше, никой. Дойде една сестра от Бургас, други сестри дойдоха. От Бургас най-много хора са идвали. И на този лагер, имаше година когато стигнаха и до 70 души. Това не са малка група. И не знам как, умея да организирам брат. В.К.: Аз няма никога да забравя един случай: Понеже нали закуската е минала и сега се подготвя обеда и там няколко сестри дежурни подготвят обеда, режат лука и т.н. По едно време идва Стоянка Илиева взима си една краставица и почва да яде. Ти питаш: „Стоянке, какво правиш?" Е.А.: Кой казва? В.К.: Ти питаш: „Стоянке, какво правиш?" и тя казва: „Как какво правя, ям краставица. Учителят ми е казал да ям краставици за моята анемия". Сега първо не е редно да яде, безразборно да бърка в общия кюп, нали? Е.А.: Разбира се. В.К.: Обаче ти я погледна така, погледна и си замълча. Викам, аз ако бях, щях да се скарам. Е.А.: Виж, аз бях решила едно нещо. Който и каквото да прави, да се въздържам. Да не влизам в пререкание брат. Да бъда внимателна с всяка сестра. Ама вижте това тука беше малко, ами на Изгрева беше мъчното. Тук бяхме да речем един месец. А това цяла година на Изгрева? В.К.: Сега след заминаването на Учителя този стол съществуваше ли? И всеки ден готвехте ли? Е.А.: Близо 10 години със сестрите, всеки ден. Ама не всеки ден, докато бяха на лагера. В.К.: Тука, тука на Изгрева, на стола. Всеки ден ли беше? Е.А.: Всеки ден беше -10 години. Колкото трая Изгрева. Повече от 10 години. Ама беше време, когато и Гради беше отговорник на стола. Е.А.: Да, ама аз се карах затова един път с Гради. В.К.: Много трудно се работи с него. Е.А.: Накарал Ганка да нацепи дървата, които са купили. За стола нали трябват дърва. Казвам си: „Абе Гради, ти си два пъти колкото Ганка. Как ти ще накараш Ганка да реже дървата, а пък ти ще я гледаш?" В.К.: Той е началник. Е.А.: Той казва, ама аз съм ръководител на кухнята. Ама това е в света. Между нас няма такива работи. Ние сме служители. При такова отношение не може да я караш и се карахме така, даже моята Славка слушаше тая кавга и после ми вика: „Ама Еленке, той ще те погледне ли?" Защото аз му казвам направо в очите. Най ми е лесно да се оправям с хората като им кажа направо. Защото като им кажа направо аз съм си изпълнила дълга. Щото ние като служим, трябва да служим, а не да приказваме само. Но той Гради не ми се разсърди. Останахме си пак в много добри отношения. В.К.: Сега тук има записан от мен друг един израз „Двойна македонка". За пръв път го чувам. Е.А.: Защото по баща и по майка съм македонка. В.К.: Така ли? Е.А.: Да. В.К.: Значи двойна. Е.А.: Паша ми измисли името двойна македонка, защото аз съм македонка и по баща и по майка. Аз съм родена там, живяла съм до десетата си година там. В.К.: 1910 год. Е.А.: Аз съм си македонка, но аз се чувствувам и българка. В.К.: Сега този въпрос искам много добре да го изнесеш, защото след време ще кажат Елена Андреева - македонка. И понеже в Югославия там македонците ще кажат: Вземат човек, който е наш. За нас българите и лично за мен, македонците са част от България, като българи. Е.А.: Всички македонци, които идваха в България са били българи. Ние не сме се делели от това. Сега, че говорехме на наречие, има много наречия, но ние иначе сме си българи бе брате. Ние получавахме от екзарха учебниците. Аз съм учила на български учебници, които ни пращаше екзарха. Той за да поддържа духа на българите. Аз съм учила в село, ама във всички градове имаше училища. За всички. Имаше и гимназия във Велес, в Скопие, Охрид, Солун. В.К.: Там има българска гимназия. Е.А.: Тъй че нас ни наричат македонци, ние не се наричаме македонци. В.К.: Това ми харесва много. Е.А.: Както ни наричат сега нас дъновисти.Та така по същия начин и мене ме наричаха. А като бях мъничка. Аз бях дошла в трето отделение в едно училище на главна улица беше и разбира се дошла съм от Македония в пролетта. Есента отивам на училище. Отиват записват ме и главният учител, като ме разпита какво съм учила и какво знам горе-долу така на баща ми каза: „Виж хубаво е да я оставиш да повтори трето отделение, защото много неща те не са учили". Е, в село съм учила. В.К.: Ясно. Е.А.: И татко се съгласи и аз останах. И в училище почнаха да ми викат македончето. И аз се чувствах наскърбена, защо да ми викат македончето, нали и аз съм българка. В.К.: Ха, ха, ха. Е.А.: Виж, това ми беше оскърбление, защо ще ме делят от тях. И това беше една амбиция у мене, значи трето, четвърто отделение. В.К.: Първи, втори, трети клас. Когато постъпих ученичка в гимназията аз говорех на чист български език. Никой не ме познаваше, че съм дошла от Македония. Ама то беше амбицията. Така, ами защо ще ми се смеят. Македонче ще ми казват. В.К.: Значи оттам идва вече двойната македонка. Е.А.: А двойната македонка беше от Пашина измислица. Паша обичаше така много шегите. Вижте, ние стенографките сме живели с много хубави отношения помежду си. Всяка си имаше свой живот. Но всяка знаеше мярката за отношенията, разбирате ли? Давали сме си свобода. Да речем Савка ще иска, ще излезе. Никога не я питаме къде отива. Аз ако кажа сама, ще кажа къде отивам, аз отивах всяка седмица да посетя баща си. Това беше така едно задължение, което аз с радост си го правех, защото аз обичах баща си. Още повече, че Учителят ми казваше, че моят баща е умен. Как да не се радвам на това? Сега и ти ще се зарадваш, ако ти каже Учителят така. Когато Учителят правеше нашата барака, аз извиках баща ми да помогне. Той разбираше от дърводелство и аз казах: „Татко бе, ако искаш, ще правят на нас една барака, ела горе, нямаш работа". И той дойде, послуша ме. И като дойде, кога е говорил с Учителя, какво е разбрал не знам, но в промеждутъка на това време ми каза: „Еленке, ти имаш умен баща". Е сега разбира се, че се зарадвах. И ти да си ще се зарадваш. Всеки ще се зарадва, като кажат за баща ти хубаво нещо. Татко беше сдържан човек така, знаеше си докъде може и докъде не може. Хубави черти имаше татко. А, да се изповядам нещо, което съм направила пред баща си сега. Аз, когато преживявах тези работи, скърбите си, съм отишла вкъщи при баща си и нещо съм казала с тон. Но аз нито тона съм си чула, нищо. И баща ми ми рече: „Абе дете, ти си имаш някаква мъка, пък ние сме ти криви". Все едно, че ми залепи шамар в лицето. Аз не исках той да знае за моята мъка. Щото аз си бях виновна, никой не беше виновен. За тази история съм само аз отговорна, никого виновен не държа. И него не държа отговорен. Това е моя работа. Аз трябваше да бъде по-умна, да не бъда толкова доверчива. И както и да е, та тогава много ми стана мъчно, че татко така ми каза. И слава Богу втори път не е ставало. Сега да кажа ли още нещо за моя баща? Моят баща, след като си отиде Учителя заболя и беше долу, в града живееше. И аз казах, татко съгласен ли си да дойдеш при мене на Изгрева да живееш цялото лято? И той живя три месеца при мене. Аз му направих едно легло вънка под боровете, където беше моята барака. Тогава живеех самичка в бараката. И като дойде татко, настаних му всичко, което беше необходимо. Някога идваше да се храни при мене в стаята, някога вънка се хранехме на маса, както си е, ама цяло лято. Сутрин, обед, вечер. Като валеше дъжд, аз вземах моята палатка и му правех един навес и пак на въздух. И той за тези три месеца се съвзе и много добре се чувстваше, но най-важното, което стана, като мина една седмица татко каза, гледам го така, скучно му е. Той не е свикнал без работа. И аз казвам: „Татко, искаш ли да ти дам нещо да прочетеш?" „Да, Ленче, дай ми". „Чел ли си Евангелието?" „Не съм го чел". Той говори македонски. Дадох му го и за много кратко време той прочете цялото Евангелие. И аз го попитах: „Доволен ли си татко?" „Да, доволен съм". После викам: „Ами искаш ли да ти дам някоя беседа от Учителя?" „Искам!" Аз вече трепнах. Щото спорът между мене и баща ми е бил само за Изгрева и за ходенето ми на Изгрева, и за връзката ми, че съм при Учителя. Помислих, че някакво разплитане ще стане, което много ме зарадва. И което стана. И тогава дадох му едно голямо томче. Знаеш ли кое е то, сега не ми идва на ума. Дадох му го и почна да чете. Почете така една седмица, почете втората седмица. „Ленче ма, как му иде на Дънов такива умни работи да говори?" В.К.: Как Му идва на ум. Е.А.: Да как Му идвало на ум, както си казваше. Аз казвам, както татко го казваше. Чете, чете и пак. „И такива хубави работи, как Му идвало на ум да говори!" Това нещо го впечатли много, защото виж сега, това което Учителят говори, той го усети какво е. Той баща ми е самоук и в писменост и във всичко, но той има усет към знанието. Той има усет да прецени, че това е мъдро, че е хубаво. Не е лекомислен, не е повърхностен. Може би затова Учителят ми каза така за баща ми. Защото фактически татко и той беше прям, много прям човек беше. Но, такъв си е сега. Прям човек не е най-лошият! Щото той няма задна мисъл. Прямите хора нямат задна мисъл. Пък виж да ти кажа, това нещо много ме зарадва. И до края на живота ми аз бях доволна, на живота на татко, защото той, но те вкъщи му се подиграваха после, че станал дъновист. В.К.: Домашните му? Е.А.: Жена му, но не толкова жена му, но зет му и доведената дъщеря, които живееха заедно. В.К.: Третата му жена. Е.А.: Баща ми три пъти се е женил. Един път се е женил в село, умряла жена му от дефтерит. След това се е оженил за моята майка. Живеят много години. В.К.: Колко деца бяхте? Е.А.: Само едно. От три брака само едно дете бях. Не знам. Майка ми нещо не е правила, но нещо не е имала възможност така, нещо е станало може би след моето раждане. И третия брак беше след като мама си отиде. Мама си отиде през 1917 год. В.К.: Значи смееха му се, че е станал дъновист. Е.А.: Да, подиграваха му се зетят и другите, но те излязоха малко непочтени. Тя третата му жена наследи един имот от мъжът си. Баща ми плати 2/3 от къщата, които трябваше да се платят. Но те нищо на мене не оставиха и нищо не взех. Не, аз казах, знаеш какво казах: „Нямам карма!" С всяка завръзка карма има човек и аз никак не съжалявам. Още повече тия хора ми бяха така чужди. Аз например на втората си майка й казвах кога беше, след като ходих, около два месеца при Учителя. „Искате ли да ви заведа да видите Учителя?" И втората майка и татко заведох при Учителя. Втората майка каза така: „Не разбирам Ленче". Тя беше по-проста женица, по-ограничена. Татко каза: „Много хубаво говори Ленче. Ама може ли пък човек хич да не излъже?" А пък Той говори една беседа срещу лъжата. Ха, ама само това възражение направи. Щото той с търговия се занимаваше. Пък може ли човек хич да не излъже? Това му се видя мъчно. При такава професия да си търговец, фактически е мъчно. Как ще кажеш, че това не е качествено, онова не е качествено. Та така с моя род. Да ти кажа ли още нещо? Знаеш ли какво, моята майка, когато бях вече девойче ми казваше: „Ленче, няма да даваш да те пипат момчетата, защото ще погрознееш." Как чисто ме е възпитавала, за да се въздържам. В.К.: Ха, ха, ха, да не погрознееш. Е.А.: Ама слушай, има едно погрозняване. При тая моя връзка с Лулчев, стана нещо много страшно. Така, че както и да е. В.К.: Друго, което съм записал е изявление на сестра Мария: „Еленка е слугинчето от Парахода". Учителят е казал: „Тя учи закона на служението". Е.А.: Е, чудесно е това. Аз не го знаех досега. В.К.: Това ти си ми го казвала. Е.А.: Мария ми го е казвала значи. Аз съм го забравила. В.К.: В какъв смисъл слугинчето? Е.А.: Виж какво. Ние бяхме три момичета. Паша беше около 10 години по-голяма от мен. Аз съм една година по-голяма от Савка. Така, на тая възраст. Сега, аз бях по-сръчна от тях. Не го казвам за похвала. Бях по-сръчна. По-бързо работех. По ми беше лесно. Паша имаше повече задължение към беседите, защото тя нали работеше беседи, стилизираше и винаги съм отстъпвала, когато тя има работа. Аз да свърша нещо друго, затуй. Сега, че съм слугинчето, мен не ме е оскърбявало това нещо, пък защото и
Учителя идваше при нас и се хранеше докато бяхме заедно, много пъти. Когато нямаше стол, Учителят или ще донесе храна, материали, които са Му донесли да сготвя или друго, така че, аз как бих се радвала и сега да слугувам така, ха, ха, ха. В.К.: Аз няколко пъти съм минавал през твоя лагер на Вада и дори съм спал там преди да тръгна нагоре към езерата. Е.А.: Имаше няколко палатки за приходящи и запътили се към 7-те езера. В.К.: Наблюдавал съм живота ви там. Аз не можех да издържа един час, тези хора събрани на едно място. Чудех ти се как можа да издържиш това? Е.А.: Въпросът е друг. Не да издържиш, а да ги изтърпиш с техните недостатъци и грешки. Да изтърпиш всички. Това е геройство. И път на ученика. Да изтърпиш всички, да разрешиш противоречията си с тях чрез методите дадени в Словото на Учителя. Там е разковничето и разрешението на тази задача с изтърпяването.
