В.К.: Чета от бележника си нещо интересно. Не мога да проумея. Много пъти съм мислил за този необикновен исторически процес. Нещо станало преди 2000 години, непременно трябва да премине и сега в Школата. Онова, което не е разрешено преди 2000 години ще се разреши сега. Е.А.: Казвай, слушам те. В.К.: Сега ето го този случай. Бяха разпределили костюмите на Учителя между Братския съвет и възрастните братя, като накрая хвърлиха жребие на кого кой костюм да се падне. Научих това по-късно „И за дрехите Му хвърлиха жребие". Е.А.: Както за Христа. В.К.: Значи се повтори тоя случай. Е.А.: Да, повтори се. В.К.: Учителят колко костюма имаше? Е.А.: Много. В.К.: Десетина, петнадесет костюма имаше ли? Е.А.: Ами имаше. В.К.: Това са от различните години костюми. Е.А.: Различни години, да. Много различни, имаше носеха Му, шиеха. В.К.: И сега, кога хвърляха жребие за костюмите. След като си замина Той? Е.А.: Аз не съм присъствала на това, после го чух, много по-късно го чух. В.К.: Значи хвърляли са жребие кой какво да вземе? Е.А.: Не, защото те са ги разпределили еднакви да бъдат, нали. В.К.: Те все са братя? Е.А.: Все са братя. В.К.: Искали са да ги използват, да не се затрият? Е.А.: Не, те са решили да вземат такива костюми. Даже Георги Куртев каза, че с него иска да го погребат. Пък аз казах си, защо ще го вземеш, за да те погребвате него? В.К.: По-хубаво го носи. Е.А.: Аз лично, Учителят даде на нас стенографките, на мене даде един костюм от Неговите. Той носеше едни дълги сака дотук. И на мене даде един такъв костюм. Жакет хубав. Аз си го малко стесних, направих си го и го носих на екскурзии ред години. Направих си го за екскурзии. Щото беше до колената дълъг, а съм по-нисичка и така. Много хубав плат беше и не намирам, че не трябва да го нося. Аз си го износих. Тогава си го износих. В.К.: Значи римските войници си разделят дрехите Му и хвърлят жребие за тях, както е писано в Псалом 220, ст.18 и в четирите Евангелия. /Виж: Йоана, гл.19:23, 24; Лука, гл. 23:24; Марка, гл.15:24; Матея гл.27:35/. Мен ме интересува този закон, че се връща след 2000 години. Разбираш ли. Значи разпределят братята от Братския съвет дрехите Му и за дрехите Му хвърлиха жребие. Е.А.: Жребие, да. Защо хвърлиха жребие? В.К.: Повтаря се същото. Е.А.: И аз не мога да знам, защо са го направили. Защо, нали са ги вече разпределили. Защо трябва да хвърлят жребие? В.К.: Това се повтаря от времето на Христа. Това е още от времето на Мойсея, пророците. Но сега същите духове хвърлят жребия, а се представят, че са братя. И те създадоха Братски съвет, което не е по Учителя. А е по Кесара, защото са римски войници. Е.А.: И сега защо трябвало да хвърлят, аз просто се чудя. Добре, разпределили си дрехите, които ще носят, защо пък трябва да хвърлят жребие? Туй не го разбирам и сега не го разбирам. Щото това не е нужно. В.К.: И така хвърлиха за дрехите Му жребие и тези дрехи после носеха ли ги те? Е.А.: Нали ти казвам какво ми каза, какво научих, че Георги Куртев искал да го погребат с костюма на Учителя.
В.К.: Чета от бележника си. Бях при Савка и тя ми се оплака, че не вижда. Че е намалило зрението й. И това беше към 1925 год. Аз я заведох под ръка при Учителя и не знаех какво са говорили, но я накара всеки час да се моли и да казва „Добрата молитва", като нощно време си навиваше будилника и ставаше. В.К.: Оправи ли се зрението? Е.А.: Оправи се. В.К.: Как стана случая? Е.А.: Това беше по-дълъг процес със Савка. Тя дойде при мене и вика: „Еленке, не виждам. Искам да отида при Учителя!" „Добре Савке, аз ще дойде с тебе, ще те заведа, за да не се спъваш". Или Василка я водеше или аз я водех при Учителя, защото беше вече на Изгрева. Тя отиде при Учителя, говори с Него. Аз бях отвънка, защо ще ходя. Тя иска да я оставя свободна, нали така. И скоро след това прогледна. Доста скоро. В.К.: Правеше редовно това, което Учителят й беше дал. Е. А.: Учителят й казал да чете всеки час „Добрата молитва" денонощно. И този път й се оправи така. А по-рано другият случай беше, когато й се кара. В.К.: Другият случай, по едно време се схвана лицето й и получи парализа. Тогава цял ден Учителят й се кара. Говореше остро, твърдо и сурово. Не исках да слушам думите Му, бяха остри думи. Това беше метод за лекуване. На другия ден Савка беше здрава. В.К.: Когато беше парализирана ли? Е.А.: Да. В.К.: Точно какво, лицето й ли се бе парализирало? Е.А.: Свито беше, едната част на лицето беше свита. В.К.: Извита? Е.А.: Мисля, че дясната страна ли беше, лявата ли, не помня. Свита. Както се свива на парализираните хора. Не искам да показвам. В.К.: Тя значи постепенно се оправи. Е.А.: За другия ден. На другия ден и аз я жалех, че така й се кара. Предният ден така ми беше жал за нея. Викам, горката пък много й се кара Учителя. Пък защо толкова Учителю? Даже мислено казвах така, защо пък толкоз Учителю. В.К.: Какво точно й се кара, че не слуша. Е.А.: Не знам какво. В.К.: Обаче се кара. Е.А.: Строг. Кара й се. А ти знаеш ли какво, какви думи й е казвал? Казвал й е думи строги и със силно съдържание. Не я е щадял. Хората мислят, че така на Савка й е минало. Не е вярно. Савка е живяла един строг режим при Учителя. Учителят не е бил с нея мек, мекушав. Сега даже ще ти кажа един случай. Бяхме двете. Савка много обичаше гъби и имаше една кутия с консерви и тя каза, че в тази кутия с консерви има гъби, а то беше защото искаше да хапне това. Добре, ама Учителят, после мисля, че ги отвори пък и не излязоха гъби. Така, че Учителят й е давал уроци и е бил справедлив, защото това съм го видяла с очите си и към нея е бил строг, когато е трябвало и към нея е бил благ, когато е трябвало. В.К.: Сега аз не можах да разбера случая с гъбите. Е.А.: Учителят казва, това е една консерва с гъби. Е така демек да ги вземе. В.К.: Те са при Учителя гъбите, така ли? Е.А.: Да. Е, добре мисля, че ги отвориха, пък не излязоха гъби. Друго нещо. Така, че Учителят е бил Учител и като Учител всякога е бил еднакъв към всички справедлив. В.К.: Бяха ми казали, че веднъж я натупал с бастуна. Е.А.: Това не съм видяла. Не мога да кажа нещо, което не съм видяла и не мога да кажа нещо, което не съм чула.
В.К.: Чета от бележника си. Веднъж намерих при Учителя един млечно бял камък като елипса, колкото едно малко кокоше яйце в една малка кутийка 5:3 см. в стаята на Учителя. Взех го в ръцете и получих чрез него едно малко невероятно преживяване, нещо близко и топло. Е.А.: И нищо не мога да кажа затова. В.К.: По-късно вероятно Савка беше питала Учителя и Той беше казал, че Невидимия свят е дал на Учителя този камък и е бил свещен камък на Бялото Братство. И за този камък ме питаха след заминаването на Учителя, но нищо аз не знаех. Питаха за него и Милка Аламанчева. По-късно аз не го срещнах, дали Учителят го беше предал на някой друго, не знаех. Е.А.: Не знам. В.К.: Е какво беше това камъче? Е.А.: Е камъче, както го описвам. Ама много интересно, знаеш ли, като го хванах в ръката си почувствах нещо особено. Почувствах нещо така свещено, почувствах необикновено нещо. Сега дали това беше това, което Учителят на Савка го е казал, че е камъкът на Бялото Братство. Дали е бил камъкът на Бялото Братство или не, но почувствах нещо особено. В.К.: Та значи почувства нещо особено. Е.А.: Да, виж това го почувствах. Не мога да съм по-дебелокожа. Не съм така медиумична ли, не знам. В.К.: Ами така то е нещо лично вътрешно схващане и усещане. Е.А.: Сега да, то е лично за мене.
В.К.: По-нататък чета. Бастунът на Учителя го дадох на Славянски, понеже той много тича по погребението тялото на Учителя. Но по-късно там се замеси втората му жена и каза, че не знае къде е. Много съжалявам за него, защото той беше символ на сила, бастуна на Учителя. Той имаше халка. Е.А.: Имаше халка сребърна, сребърна халка имаше и какво да ти кажа, те го опропастиха този бастун. А не знам дали го опропастиха или го задържаха, или пък го отвориха, защото мислеха, че там има злато. Защото нещо направиха с този бастун. Те двамата - Славчо и жена му, втората. В.К.: Първата му жена как се казваше? Е.А.: Люба. Втората Христина. В.К.: Той колко бастуна имаше? Е.А.: А-а много - 4-5 бастуна. Три бастуна бяха у Аламанчеви. Не знам какво ги направиха и къде отидоха тия бастуни. Знаеш ли много голямо недоверие проявяваха тия хора. И към мене проявиха недоверие, но знаеш, слава Богу, не съм се настроила никак към никого. Знаеш ли, абе сега защо така правеха не знам. В.К.: Така, така са били времената. Е.А.: Да.
В.К.: Чета. По онова време стенографките имаха три стари пишещи машини и при писането не можеше да се хванат до край полетата. Оставаха бели полета. Казах на Учителя за машините после Той накара един приятел да купи машина и ни беше дадена. След заминаването на Учителя от Управителния съвет я взеха. Е.А.: Ама нямаше две, една беше само. Една беше. Една, за точност ви казвам. Тези машини бяха за нас и за нашата работа. Постъпиха неправилно. В.К.: Сега тези машини Учителят ги купуваше, така ли? Е.А.: Виж, Учителят казва на Галилей да купи една машина затова и я даде на Савка.
Савка беше много мераклия за нея машина. Тя и не можа много да работи, защото Савка заболя още в Мърчаево като бяхме. Тя заболя от рак, още в Мърчаево. В.К.: И тя колко време след заминаването на Учителя си замина? Пет-шест месеца ли? Е.А.: Да, няколко месеца, да. Виж какво ще ти кажа и датата. Тя на трети май си отиде следващата 1945 год. Да. В.К.: Значи така седи въпросът с машините. Е.А.: С машините, да. Аз се карах с Антов и с Жечо Панайотов за машината. Понеже, вижте те бяха така даже на поляната. Не на поляната, но пред салона бяхме. Тази пишеща машина Учителят поръча Галилей да я купи и тя беше за нас, дадоха я на Савка. Вие нямате право да я взимате. Казвам, защото тази машина Учителят я даде за нас. Ние работим с нея, трябва да ни дадете машината. А пък беше таратайка мойта, нали ти казвам, редовете така отиваха. И аз рекох таман ще имам хубава машина да пиша. И се карах здравата. Но техни величества Жечо и Антов. А даже още нещо друго. Синът на Жечо казал, че тя била тяхна сега. В.К.: Една машина струва 200 лв. сегашна една чиновническа заплата. Тогава е било нещо много. Е.А.: Не, не е за парите, не, не е въпрос за пари брат. Ама да кажеш нещо, което не е твое, че е твое. Е това какво е? Това е най-страшното. В.К.: Да. Е.А.: Аз туй жаля. Туй ми е мъчно, че някой човек може да си позволи такова нещо да каже.
В.К.: Чета от бележника си. Когато решиха да оценят покъщнината на Изгрева и дрехите на Учителя, някои от оказиона казаха: „Е на Дънов дрехите, костюмите са нови, все някой ще ги купи". Аз се уплаших, че дрехите Му ще ги носят чужди хора и решихме ние да ги откупим. Направихме списък къде ще бъдат нещата. Много хора си заминаха, някои неща преминаха в ръцете на други. Тридесет и пет години не са малко. В.К.: Как стана този въпрос за дрехите, за вещите, че отиват на оказион и т.н. Е.А.: Когато си отиде Учителят, дрехите Му стояха в стаята. Но бяха дошли ревизорите. В.К.: Това е 1957 год. Е.А.: Да. И те бяха дошли и всичкото беше описано. И като си отиде Учителя, като описано, те искат да вземат, намериха начин, отчуждиха имота по един закон. Отчуждиха друга част от имота по друг закон и по този начин ние нямахме право на имот. А пък искаме да купиме, ние искаме на търг да се продадат дрехите на Учителя и затова решихме на всяка цена да откупим дрехите. И най-напред събрахме 30 000 лв., колкото струваха дрехите според оценката. След това, те като видяха, че сме готови с парите, решиха че трябва да откупим или всичко, или нищо. В.К.: Значи и другите вещи. Трябва да откупите цялата покъщнина. Е.А.: Да. И след това ние събрахме още 60 000 лв. та станаха 90 000 лв. за това имущество, което трябваше да откупим всичко. Цялото имущество не беше много оценено високо. То можеше така да се откупи, което е право, не беше оценено високо, но все пак имущество. В.К.: И това имущество се пръсна постепенно насам-нататък, хората си заминаха. Е.А.: Да, хората си отидоха, заминаха си, не знам. В.К.: Какво ти имущество, това са вещи. Е.А.: Вещи са. В.К.: Минаха, заминаха. Е.А.: Някои много държаха затова. В.К.: Това бе една задача за разрешаване. Е.А.: Аз съм благодарна, че не взех. Не, само едно нещо съм взела, лично за мене. Само едно нещо. Нищо друго не взех. Имаше един такъв шал плетен и аз си го разплетох, и си направих една блузичка и си я оплетох. Казвам ти, от Учителя това ми беше. С открито лице си го казвам, честно си го казвам, пък затова няма да ме съди Учителят. Пък и да ме съди! Но няма да ме съди.
В.К.: Чета. Имаше един брат, който беше получил по този ред дрехи от Учителя. Лично го бях чула като казваше: „Като умра да ме погребат с тях". Стана ми мъчно и обидно, не беше разбрал нищо от Школата. Е.А.: Ами как може да каже такова нещо? Как може да каже, като умра, значи дрехите, които Учителят е носил ще ги носи за гроба. Е защо ще ги носи? Виж аз ти казвам, аз си взех и още си я имам тази блузичка, една жилетка си оплетох.
В.К.: Чета. Учителят имаше брошка, която Му служеше вместо връзка, ланец около врата и златен часовник. Това бяха Неговите лични вещи, които ги виждахме 30-40 години. Когато си замина братята Го изкъпаха, облякоха Го с нови дрехи и Савка беше взела брошката, ланеца и часовника и ги беше прибрала. По-късно братята питаха мен къде са. Казах им, че не са у мен. Питаха и Савка, тя им ги предаде допълнително. Е.А.: Да. В.К.: Какво представляваше тази брошка? Е.А.: Брошка - брилянт. Брилянт. Хубав, така доста голям хубав брилянт. Ама Той имаше и на верижката брилянт и тука горе и на самата брошка. Една брошка, да, така. Не ходеше без тях. И на Витоша и навсякъде си слагаше тези неща. Те са като талисмани. Поне така аз ги виждах. Защото, щом винаги ги носеше. Ланецът беше златен. В.К.: Той голям ли беше? Е.А.: Да, дълъг. На шията го слагаше тука и въз часовника. В.К.: А-а, това е ланец, пък това е часовникът. Е.А.: Да. В.К.: И накрая часовника е вътре. Е.А.: Вътре, да. В.К.: И по този начин не се губи и часовника. Е.А.: Да, не се губи часовника. И сега Той имаше две златни брошки значи. Едната брошка беше така продълговатичка. В.К.: Като пеперуда нещо така? Е.А.: Не, като пеперуда мисля. В.К.: Правоъгълна. Е.А.: Правоъгълна беше така, с брилянта светеше хубаво. Много хубав така, хубава изработка, да. В.К.: А другата? Е.А.: А другата беше, пак нещо подобно беше, не, по-малка. По-малък брилянт беше. Ама аз мисля, че тези комунистите ще ги върнат на Братството. В.К.: На кое Братство? Братството го няма. Виж, че си заминаха всички.Кой знае къде са захвърлени като банкови ценности. Не се знае дали не са продадени като ценности. Е.А.: Или откраднати. В.К.: Те си изпълниха задачата, която имаха да вършат. Е.А.: А каква е според тебе? В.К.: Не според мен, а според това, което са направили. Те се явиха, дойдоха и разрушиха да няма помен на земята. Е.А.: И какво остана, ето ние сме останали от Школата и на пръсти се броим вече. В.К.: Остана Словото на Учителя. Школата е в Словото му. Затова онези се явиха, за да разрушат, за да не дойдат онези другите, които щяха да изопачат, да направят нова църква или нова религия. Е.А.: Учителят каза, чух Го „Аз няма да разреша от моето Учение да направите църква или религия. Ако направите аз ще я разруша". В.К.: Ето виждаш ли, че комунистите си изпълниха задачата. Разрушиха всичко, за да не се позволи да се направи от Учението църква и религия.
