СИМЕОН СИМЕОНОВ - беше любител цигулар. В братският живот той е бил и диригент. Братският хор е бил най-често от него ръководен. Кирил Икономов е водил също понякога хора. Матей Калудов беше в началото. Калудов водеше оркестър, не хор. Той беше капелмайстор и затова оркестъра водеше. При братските срещи концерти изнасяха, а пък Симеон с хора работеше. Такъв какъвто беше Симеонов и той имаше жар, и той имаше постоянство, никога почти не е закъснял. А той отиваше 15 минути преди това най-малко, понякога и половин час, за да свирят, за да създаде една приятна, хубава атмосфера на салона. Винаги е бил редовен и изпълнителен. Обичаше да свири и с любов го правеше. Всеки брат приемаше и на негово място да беше друг седнал да речем много способен диригент, пък той и друг слагаше и на него ще покаже. Така че това, което можеше Симеонов го правеше. В общата работа, в общите събрания, в огньовете, той внасяше един лек, хубав хумор и едно разположение се внасяше. Създаваше настроение Симеон. Щото един затворен човек, диригент, той не можеше да създаде това, а Симеонов го правеше. И на Рила така, после когато канеше да пеят, все ще каже една закачка, ще каже нещо за да развесели другите, създаваше хубаво настроение брат Симеонов. Учителят преди да си замине каза на една беседа: „Ето братът 20 години свири на всички ви". Те и 25 станаха, защото той и след Него свири. „Вие какво му дадохте на него?" Той идваше редовно. Редовно свиреше. „Нищо не сте му дали. Ето, аз му давам една ябълка", а на масата имаше ябълки. „И вие му дайте!" Сега, по една ябълка ли каза, не си спомням точно. И след това почти всички приятели му дадоха нещо. Едни едно, други друго, защото ние го взехме като задача. Учителят го каза и всички я изпълниха. Ще кажа едно малко недоразумение между мен и него, което стана по този повод. Когато дешифрирах след заминаването на Учителя някои беседи, там имаше, намерих едно място дето говори нещо за него. Доколкото си спомням беше такова: „Този брат много пъти е влизал в Школата, но ги напускал и аз искам да му помогна". В такъв смисъл беше това. И аз казвам: „Брат Симеонов, нещо срещнах където Учителят говори за тебе". „Онова, онова, което го каза в беседата, вие го изменихте! Него да го кажеш". Защото той казва, че Учителят го е оставил за заместник. Разбирате ли, туй което казва „да му даде ябълка", то беше да благодарим на брат Симеонов за труда, който го е направил, но за заместване, такова нещо, нито аз бях писала, нито брат Боев, нито Паша, нито Савка от стенографите. След това питах братя и сестри, разбирате ли, за точност. „Чул ли си бе брат такова нещо да каже Учителят, че го е оставил за заместник?" Не, никой не беше чул. Сега как, в неговото съзнание това се е преобърнало, може би го е искал, мечтаел е така, нали. И така като го похвали за ревността, за изпълнителността, може би се е пречупило така в неговото съзнание и остана много неблагодарен, като смяташе, че ние сме го съкратили. Пък Той такова нещо не каза Учителя. Сега ще кажа и друго нещо: Учителят не може да има заместник. Учител не се замества. Най-напред Той е безсмъртен, и Той като си замине ще работи с учениците си. Кой може да Го замести? Даже знаете ли какво казвам: Ако всички братя се съберем в един човек, които сме Го слушали, пак не можем да дадем Учителя. В.К.: Ние не можем още да дадем образа на ученика. Е.А.: Да. Ученикът не сме създали още в себе си. Това е епоха за еволюция в следващите хиляди години. Та това беше за брат Симеонов. Само тези неща си спомням.
СЛАВЧО ПЕЧЕНИКОВ /СЛАВЯНСКИ/ - помня го, той току що беше завършил гимназия -1927 год. заедно с Крум дойдоха в Братството. Крум Въжаров. Те са били съученици и дойдоха в Братството млади момчета. Значи са били 17-18 годишни момчета. И оттогава и двамата са били редовно и са работили. Славчо се занимаваше с общите работи. Той понеже са занимаваше с търговия, нали и печатарство, тези неща по му лежаха и затова той най-често е уреждал летуването на Рила. Да речем записването, пренасянето, уговарването. Той беше един от деятелните братя за организацията по Рила. Автобусите да доведат, да ни пренасят на време и хората, и багажа. В това отношение Славчо много е работил. Даже когато за пръв път почнахме, най-напред оттатък почнахме, от Сепарева баня, а после вече от 1935 год. до края Славчо организираше изнасянето ни за Рила. Но след Учителя той май почти не е уреждал. Той Учителят си уреждаше нещата. Славчо имаше печатница впоследствие и някои от беседите са печатани в неговата печатница. Там с Неделчо се справяше. Чувала съм някои нередни неща, но това са приказки, не зная точно какво е било. Всеки случай там се печати и второто томче от песните. Само това знам, едно нещо което Учителят много настоявал пред Славчо, веднага песните като ги напечати да ги занесе в Мърчаево, където беше евакуиран. Славчо закъснял и през време на бомбардировките изгоря печатницата му от бомбите и пострадаха беседите, и после трябваше да ги препечатват. Те били напечатани и Учителят настоявал да ги закарат в Мърчаево, и ето една погрешка как води до пакостно нещо. Затуй трябваше Учителят като каже нещо веднага да Го послушаме, веднага. Не са били особено много беседи, но доста са били песните с второто томче. Неговата съпруга Люба на млади години е била розенкройцерка. Тя е била във връзка с розенкройцерите в Америка и тя чрез пощата получаваше уроци от тях, уроци, чрез които да я ръководят за вътрешна работа. Когато се запознава с Учителя тя им писала това. И те й казват, ние не го познаваме и прекъснали да й пишат повече. Тя лично не съжаляваше, защото това което, е получила от Учителя е много повече. Тя знаеше хубаво английски. Мисля, че Учителят й даде нещо да превежда. Превежда нещо, но какво не мога да ви кажа. „Учителят говори" ли преведе, но нещо преведе на английски. Но не съм сигурна, какво беше.
ГЕНЕРАЛ СТОЯНОВА - беше съпруга на генерал Стоянов, който е бившият адютант на цар Фердинанд. Цял живот е бил адютант на цар Фердинанд, верен и предан човек, който знаел да мълчи, както трябва да мълчат тия, които са край големите хора. Тя Мария идваше на беседи редовно. Е, не я гледаха много благосклонно разбира се вкъщи, даже доколкото знам така тя е живяла доста изолирана от всички вкъщи. Мъжът й също не бил много благосклонен към нея, даже си имал друга приятелка. Тя имала тези неща, но тя редовно си идваше на беседите самичка. Чувала съм, че Учителят на нея казвал, когато за Междусъюзническата война да каже на цар Фердинанд да не я обявява в никой случай. И той казал: „Че от ясновидци не взема акъл". После след 9.IX.1944 год. когато убиха синът й, защото нали изчезна синът й, те в семейството по-задружно заживяха, бащата много страдаше за сина си, щото един син и две дъщери имаше. Едната загина при бомбандировките, синът изчезна след 9.IX.1944 год., но него никой не го засегна, той беше възрастен човек, но много страдаше и си спомням, понеже аз отидох и ме пита: „Ще се върне ли Борис?" Пък аз какво мога да му кажа затова нали? Но и двамата чакаха с надежда, че той синът ще се върне. Казаха ми, че той синът им Борис носел всичките скъпоценности на семейството. А те имаха много скъпоценности, защото царете подаряват украшения на жените, на мъжете. Например, той като генерал една табакера златна със скъпоценни камъни е имал. Все такива неща, те са скъпи нали, те се ценят и то от някой император, от руския ли му била подарък при някакъв случай. Дошъл тука и като на адютант и на него подарил или там някъде те са ходили, това не зная къде е било, но затова съм чувала. После и за нея е имало много подаръци. После дъщерите му бяха придворни дами на цар Борис, тъй че те са имали много нещо. И всичко това синът му Борис той го е взел със себе си. Естествено, че изчезва синът им, то не се знае къде е отишло. Да, не се знае къде е отишло това съкровище.
НИКОЛА ВАТЕВ - беше ръководител в Русе. Аз с него не съм имала друго, освен малки срещи. Впечатлението ми беше, че беше приятен, с брада като патриарсите беше и така сериозен, умерен в говора си, но сам той бе медиум и много вярваше на медиумите. Даже има едно писмо от Учителя до него, в което го съветва да не слуша така медиумите.
МАЛДЖИЕВИ са друго семейство. Те са родители на Богомил Малджиев, който също е симпатизирал на идеите доколкото зная. Но аз не съм го видяла Малджиев тук в София да идва. Учителят като е ходил в Русе сигурно се е срещал с него. Учителят като е ходел в Русе мисля, че у брат Ватев е отсядал. През 1925 год. когато беше комуната на Младежкия окултен клас в Русе Учителят е ходил там. След това не си спомням, може да е ходил, но не си спомням. Той е ходил доста пъти в Русе и така много приятели ги знаеха. Даже онзи портрет дето го имаме Учителят, така с много малко прошарени коси, в Русе е фотографиран. След това Учителят дълги години не даде да Го фотографират. Никак не позволяваше. Едва когато дойдоха чужденците Той разреши да Го фотографират, през 1936 год. Оттогава позволи да Го снимат. Сега защо беше така не зная.
СТЕФАН КАМБУРОВ И СЛАВИ КАМБУРОВ - бяха печатари, рождени братя. В Казанлък беше Стефан Камбуров-баща и Петър Камбуров-син, в Нова Загора беше Слави Камбуров. В Стара Загора живееше друг един брат пак печатар, но той нямаше печатница.
Забележка: За печатниците виж Марин Камбуров, който дава обяснение в „Изгревът", том VI, стр. 223.
Впоследствие, когато нашите направиха печатница на Изгрева, никой от печатарите, нито Влад, нито Кирчо, нито Димитър не са имали майсторско свидетелство, за да отворят печатница. И когато поискали оттука, даже казаха ми, че помолили Славчо. Славчо Печеников не знам защо не приел, то беше след Учителя вече. И тогава този брат, който беше от Стара Загора, който нямаше печатница се съгласи на негово име да се отвори печатница. Без той да работи. Сега това е все пак една отговорност, една жертва, която той направи. Разбирате, тъй че неговото майсторско право той го даде на Братството да го ползва. Беседите се печатиха в Казанлък, в Стара Загора по-малко. Някои отделни бройки има печатани в Русе, в София в Земеделската печатница се печатиха, там не знам каква връзка имаха, но до края, докато беше Учителят на земята все с чужди печатници нашите работиха братята, ние нямахме печатница. След заминаването на Учителя купиха една машина и тогава имахме печатница. В.К.: Има снимка направена на балкона на къщата на д-р Дуков и там Учителят е заснет със стария Камбуров и с други приятели. Е.А.: Само съм чувала и съм ги виждала.
Майката на Сийка Динова - АНКА ДИНОВА -тя беше симпатичен човек, една отмерена жена, вдовица. Имала е и други деца, но нещо се е поминал синът й. Разказвала ми е, но не си спомням подробно. Много верна и предана сестра и къщата й беше отворена за братята и сестрите, както на Янакиева. На Изгрева тя беше една от първите, които си направиха дървена барака и дойде да живее на Изгрева. Беше една от първите сестри. Тя си купи едно местенце и там остана да живее. Направиха й две стаи, в едната стая живееше с дъщеря си, а в другата приемаше гости. После бяха приели една друга сестра, която нямаше нито доходи, нито нищо и тя живя дълги години при тях. Тя имаше само някаква пенсия и живееше така много скромно. Много вярваща беше, със силна вяра. Помня един път, аз имах някаква трудност, лична и тя видя че съм много омъчнена, та тя ми каза нещо, което Учителят й е казал: „Виж Еленке, и аз съм минала много мъчнотии, загубих деца, всичко и тогава Учителят ми каза, когато искам нещо да се оправи, някакъв въпрос да се разреши, някоя задача, да ставам точно в 12 часа посред нощ, да стана, да се облека, да си направя молитва както искам вече с молитви или както аз си искам и пак да си легна". И така не една вечер, дълго, може и цял месец да карам тази задача за молитва и да ви кажа, аз опитах тоя метод, който наистина дава резултат. Той е един от методите, когато човек е затруднен, може да е материално затруднение, от какъвто и род да е, може да е емоционално, може да е от какъвто и род да е трудност, но молитвата е един зов към невидимия свят и когато човек го прави с цялата си душа, има отговор. И това е хубаво, човек да направи опит, за да разбере, че ние не сме сами в тоя свят, че има кой да ни помага. И по този начин ни укрепва и вярата. Щото, ако човек няма никакви опитности, нали така, ще мисли че само гола вяра е. А пък тъй никак не е гола вяра, вярата е много облечена и то в дела.
НАЧО ПЕТРОВ - за младините му нищо не зная. Той е бил демократ, запален партизанин. В гр. Орхание е работил. Там е бил. После като се запознава с Учителя, настава така един голям преврат у него. Той си е пак демократ, но една промяна в характера му става, много положителна, което е много хубаво. Учителят имаше много хубаво отношение и доверие в него и когато след 9.IX.1944 год. един брат отива да пита Учителя, кои да бъдат представители на Братството пред властта и Учителят знаете ли за кого казва? За Начо Петров и Митко Грива. Сега братята, които бяха така, някои комунисти, които после се отказаха, казаха: „В никой случай те не могат да бъдат, защото синът на брат Начо Петров беше военен и той участвува в Отечествената война и го убиха при Страцин". Незнам защо толкова, какъв грях е имал за Начо, че е бил демократ, не знам защо не бяха съгласни. Щом Учителят го каза, аз смятам, че той е бил подходящ защото Учителят разбираше от политическите въпроси, макар и да не се е бъркал в политиката, много хубаво ги разбираше Учителят тия работи. По този случай ми идва на ум един случай, който ще ви го кажа, когато му дойде времето.
АЛАМАНЧЕВИ - бяха три сестри. Милка беше близка на Савка. Милка страдаше от ставен ревматизъм и то от инфекциозен ставен ревматизъм, и Учителя я пратил при нея, нещо да направи, какво е направила не знам, но като се върна Савка тя заболя също. Много силно заболя. Помня, че аз тогава бях тука и даже й помагах, тя не можеше да стане, да чисти и понеже бяхме едно до друго, естествено всеки смята за свой дълг да помогне, когато някой от стенографите е в нужда. Аз впоследствие съм гледала и брат Боев година и половина, пак така от същото това чувство. Щото стенографите аз ги смятах като наше семейство нали, така общо, понеже еднаква работа работехме. Това чувство аз съм го имала, сега за другите не зная. И по този случай те се сприятелиха, Милка и Савка. Щото като заболя Савка, нещо като че ли тя е поела от страданието на Милка, така го разбрахме и така излезе. И тогава, това е естествено, че Милка я превърза към Савка, пък и освен това Милка естествено, че е имала разположение към нея, нали. Савка я посещава, Учителя я праща, това е нещо, което й се отваря сърцето, пък за да я прати Учителя, те са близки. Щото Учителят няма да прати друг. Можеше да, но другаде мен пратил, пък там нея прати. Той изпрати Савка при Милка. Защото например брат Тодор Стоименов нещо беше паднал и ръката му го болеше и Учителят ме прати да му направя млечен компрес. Значи не прати Савка, искам да кажа не прати нея, строго индивидуално, кой където е най-подходящ. Най-голямата сестра Аламанчева, Люба беше годена за Богомил Малджиев, дето ви разказах, че Учителя все отлагаше да се оженят и когато вече им каза че могат, те казаха че няма смисъл. А пък другата сестра е още жива. Тя не беше в Братството, най-малката. Двете Люба и Милка бяха в Братството и майката. И най-напред живееха под наем, после си продадоха апартамента в София и д-р Жеков им даде малко място, купиха там от него и в една негова работилница го преправиха на две стаички и там живяха дълго време. Всичките живяха там, сега вече когато Савата направи новата къща, понеже разруши това нещо - старата барака, та той даде на Цветанка една стая горе на тавана, за да живее.
ОЛГА СЛАВЧЕВА - е наша поетеса. Тя е от Цариброд родена, българка, опълченец е бил баща й, аз не знаех това. Олга беше една от много младите сестри, която е дошла на Изгрева. В.К.: Има една снимка с Никола Славков, Христо Ботев и Ангел Кънчев ги има на една снимка, на маса дават клетва пред Библия, кама и пистолет. Е.А.: Значи, когато дават клетва. Тя когато дойде нямаше баща. Те са доста сестри четири ли, пет ли са, доста сестри са. Някои от тях съм виждала. Олга Славчева беше с поетичен дар и пишеше. Пишеше стихотворения. При всички братски празници тя е казвала стихове. Аз когато влязох в Братството тя беше вече в Братството, предана, вярна. Преди да се запознае с Учителя е била така, суетничка така, по мода, по червилце, пудричка. Тя си беше хубаво момиче, но нали момиче от онова време така, пък и сега както виждате слагат си разни бои за украшение и тя беше от тях. Затова знаете ли какво казваше Учителят? „Ами както хората си мажат къщите, така и те си мажат къщата". Вижте, за да не го кажеш отрицателно, тъй ви го казвам, за да видите, че Учителят винаги имаше чист език за всичко. И така ще го каже в една форма, на казах ви го и вие се засмяхте, а не да съди човек. Но после престана абсолютно да се изографисва, беше съвсем естествена. Тя се влюби в един граф. По какъв случай беше той някъде в италианската легация -италианец и дълго време имаше една връзка с него и той я обичал. Даже й казвал, че е готов да се ожени за нея, ама титлата не му позволявала. До такава степен, една хубава връзка имаше и много хубава любов преживя така. Някак Олга беше много вдъхновена, поне и в тоз период, в който я знам. Тя беше човек дето не си криеше нещата. Беше искрена, казваше си, не беше тъй да се таи и да крие. Когато дойде в Братството, тя започна от четвърто отделение да учи. Завърши гимназия, завърши един курс на детска учителка, а после завърши и висше образование, с което стана гимназиална учителка. Вижте упорит човек, трудолюбив, много пряма. И в тая прямота винаги човек е малко грубоват. Щото човек за да го каже нещо, Той и Учителят казва една много хубава формула, която още не научихме: „Да казвате Истината на езика на Любовта". Това е, когато искаш да говориш на някого, искаш да му кажеш Истината, ама да го кажеш на езика на Любовта. А езикът на Любовта е мек, той не наранява. Та в това отношение беше така пряма и казваше си. Всякога живя сама. Тя живя дълги години с този Михаил Иванов, който е в Париж. Живееха така един срещу друг у Русеви. Аз съм ходила там при Олга по някакъв повод, не си спомням. Какво да ви кажа, тя написа думите на Паневритмията, написа „Асавита", което можеше да даде, даде го. Но верен човеш беше на Учителя и Братството.
ГЕОРГИ МАРКОВ - е от Лом. Той следваше математика и когато следваше той беше приятел на братът на моята приятелка. И затова Георги Марков го познавам от VI клас още като ученичка. Щото у тях той идваше при приятеля си. Той беше по-голям от нас и идваше при Христо, се казваше братът на моята приятелка. И когато Георги Марков го взеха войник през Първата световна война той имаше една тръба, понеже баща му беше богат човек. И той си беше купил една астрономична тръба и ние още като ученички докато беше тука гледахме с нея. Но при един отпуск той я беше оставил у приятелката, но при друг отпуск дойде и си взе тръбата там да гледат. После беше я закопал някъде и плениха го и след пленничеството вече къде ще търси къде е закопал, но той се беше запознал с Учителя и той ни е заговорил пръв, да ни заведе и двете ни при Учителя. Казваше се Христо.
ГЕОРГИ ТАХЧИЕВ - мисля че беше от Стара Загора, но къде беше роден не зная. Той беше така много симпатичен, скромен брат, без претенции, щото виждате ли защо го казвам това като подчертавам. Има братя, които имат чувство на достойнство. Има братя, които са по-тщеславни. Има братя, които са горди. Разбирате, това личи като качество, не могат да го скрият. Той беше скромен, както беше Боян Боев скромен. Георги Тахчиев даже той когато следваше, тука живееше при брат Боев. Брат Боев с никого не е живял освен с Георги Тахчиев. Разбирате ли, това е характерно, за да го пусне до себе си брат Боев, с никого не е живял, той е бил винаги сам в стаята си. Даже тази стая се освободи, но той никого не прие там, даже за една вечер. Аз си спомням един случай, беше военно време, значи Втората световна война един брат Галилей останал, не може да слезе в града, защото полицейския час го е стигнал и ако отиде ще го арестуват, нали никой няма право да се движи без разрешение. Обещал брат Тошко да го приеме в стаята си, отишъл тропал, тропал Тошко не му отворил. Чул, не чул ли, не знам, не му отворил. И тогава идва при брат Боев и сега се чудиме, Боев казва: „Какво да правиме Еленке, няма къде да спи брат Гали?" Сега, аз си мислех, пък той да го приеме, по-естествено е, нали, по-естествено е, но като видях че никъде няма, аз го приех. Ами как ще го оставим, защото минаваше 12 часа. Аз имах така две стаички една в друга и го приех. Послах му и така, но той не го прие. Искам да ви кажа кое бе характерно. Та за Георги Тахчиев като казвам, това е характерното за него, че много скромен беше. Скромен брат, завърши педагогика, учителства доста години и така той организира след Учителя една група на братските деца, едно летуване в Мъглиж. Той беше един от организаторите. Нещо, което той направи след Учителя. Щото Учителят казваше: „Всички учители като се върнат през лятото да се занимават с братските деца. Това не го направихме, не го направихме. И аз като бях учителка си участвува в писането нали, но всеки случай не го направихме. Все съм могла да намеря време, дума да не става. Щото цял ден няма да бъде, но не го направихме, не знам защо.
РАЙНА КАНАЗИРЕВА - от Стара Загора. Тя е сестра на Ана Динова/по мъж/ и сестра на другата Елена Каназирева, тя беше учителка по френски. Знаеше английски, даже води курс на приятелите по английски език, Елена Каназирева. Тя беше по-млада сестра. Сестра Райна Каназирева беше женена за някой си Стоянов и имаше от него един син, който впоследствие стана военен и после той бил с германците, не е бил комунистически настроен и в Севастопол, той е качил знамето на германците. Но той лично, доброволно е отишъл, защото наша войска не отиде там, а доброволци и никой не можеше да им забрани. Той отишъл доброволец го пуснаха германците и после след 9.IX.1944 год. го убиха. Тука го съди Народния съд и когато отишла при него майка му да го види той й казал: „Майко, аз съм невинен!" Щото той тогава го е направил от убеждение. За убеждение нали не се смята, че „престъпление казва, не съм вършил, аз съм изпълнил само дълг". Негово мнение разбира се. В.К.: Значи Елена и Райна са сестри? Е.А.: И Динова. Ана Динова е пък тя. И те три сестри бяха. Те имаха двама братя, които имаха фабрика в София, фабрика за сапун.
ВЛАДО НИКОЛОВ /Владо Руснака/ - е избягал през революцията в България, заедно с брат си. После са отишли в Мърчаево и там са се заселили. Бяха каменари. В Мърчаево почти всички са каменари. Копаят павета от гранита на Витоша и въобще, и плочи, и всичко, и всички са големи майстори каменари. И Владо беше такъв. Там се запознава с една сестра Елена хаджи Григорова, която е учителка в селото и тя ги запознава с Учителя. Тя всичко криела. Живеела у брат Симо, бащата на Сава Симов и всичко криела. Но един път те я проследяват къде отива, защото тя им говори това нещо, но не се издава откъде е. Те я проследяват и дошли на ул. „Опълченска" 66 при Учителя, щото тя от Мърчаево слиза нали, то пеш се слиза. Сутрин като тръгнеш в 10 часа може да дойде и така те вече знаят откъде е тя, за кого говори, и тогава те стават ревностни последователи. А имайте предвид, че всичките са били пиячи от класа. Всичките, той Темелко ми го казвал това. И Симо също и другият, Петър имаше един брат и много е пиел, и отведнъж е спрял. Това е много нещо за един човек. Много нещо за един човек да се откаже от пиене, от пушене, разбирате ли? Това отведнъж става, когато разбира това нещо отведнъж го отрязват и досега са верни. А пък това, което брат Темелко понесе при евакуацията, да ви кажа, това е нещо удивително. Защото той си отвори къщата и той вече не беше господар, и при Учителя по всяко време могат да дойдат хора. Всякога идват, приемат се, изпращат се и той това го понесе с едно прекрасно съзнание. Има един хубав случай, чували ли сте за Темелко? За внучето му, което е преродения му син убит като комунист?
КАТЯ ГРИВА - беше завършила консерватория в Рим и когато идва у едни приятели в София чува за Учителя. А пък като се върнала в Пловдив, където живееха, като се върнала в Пловдив намерила книгата на Ласков, една книга в която се говори срещу Учителя. А пък цитатите от Учителя са дадени в курсив и понеже книгата била в нейната стая на някакъв скрин оставена и тя почнала да чете. „Но аз казва като чета това, което той пише за Учителя, не ми харесва, а ми харесва туй, което е в курсив дадено и всичкото това го прочетох". И така с удоволствие се заинтересувала. А когато била в Рим попаднала й теософска литература и йогически книги. И тя правила известни упражнения с дишането и ми каза, че веднъж както дишала ли, както лежала, изведнъж се видяла във въздуха, а тялото си простряно на леглото. Значи се е излъчила. Сега тя не знае как е влезла в тялото си, но уплашила се тогава. Впоследствие даже съм чула, но пропуснала съм да я питам, съм чула, че тогава у нея нещо е станало и тя имала нещо, като чели не било уредено, при влизането й в тялото. Учителят й е помогнал да си намести етерния двойник в тялото си. Щото и другите казват, че не всякога при излъчването, голямо е било умението да влезе човек в тялото си. Иначе, ако не влезе, може много да страда. Та и тя е имала нещо, някакво страдание, кое е било не знам, но тя само това ми е казвала. И когато, мисля че Тошко Симеонов там е бил на някаква среща той е споменал за Учителя и я довеждат на Изгрева. Повече тя не напусна Изгрева. Тя ми е разказвала една опитност с гладуване. Учителят й казва, Той даваше разни режими на различните приятели. На нея й казва, тя искала да пости. Той й рекъл: „Добре, ще постиш с по една ябълка на ден". Сега не мога да ви кажа една ли бяха или три. Но за една вече знам. И тя казва десет дена е ходила при Учителя, Той й давал ябълката. Трябва една да е била. Давал й ябълката и казва, я изядох, но на десетия ден вече към края така ми се клатеха краката. Щото, то е почти пълен глад. Само с една ябълка на ден. Та тя е изкарала такъв режим под ръководството на Учителя.
Интересна е опитността на Катя, Учителят преди да си замине, десетина години ли беше, казва й: „Ти не си завършила гимназия". Тя след като завършила шести клас гимназиален както беше отива в Италия музика да следва. Значи 7 и 8 клас трябваше да ги вземе, за да има право да стане учителка. Като беше при Учителя, баща й пращаше, лесно беше нали така, но все пак един ден ще остане сама нали? И Учителят просто й каза и я накара, дето се казва почти на сила, да вземе диплома от гимназията, да си завърши гимназията. И тя отиде при Паша Теодорова, които живееха още в града. Там беше на пълен пансион у Пашини. Аня я учеше по литература и |езиците. Паша математика, геометрия и химия и другите - история, тя самичка четеше и ако е имало нужда пак някой приятел може да й помогне. Така тя завърши гимназия. И след като завърши Учителят я прати учителка. Тя много протестираше, но после, като си замина Учителя, тя разбра колко доброто й е мислил Той. Защото какво би правила? Нали тя не може да бъде учителка без диплома. И така да остане, вече не беше съвсем млада. Та това беше нещо което беше за всички, че Учителят е имал грижа за всеки едного от нас със съветите, които е давал. Катя ни е пяла винаги на братските вечери, хубав глас имаше. Тя, ако си беше поддържала гласа и по-дълго можеше да пее, но хубаво пееше. Но ще ви кажа друго: Катя най-хубаво пееше братските песни. Защото тя беше приела учението и израз даваше. Даже един път с Кисьова те отидоха в Пловдив и там Катя-сопран, Кисьова-алт дадоха концерт в Пловдив. Може би това беше и за родителите й нещичко, всеки случай Учителят ги накара и то братски песни пяха. И той беше обществен концерт, обществен. Катя си беше певица и Иринка хубаво пееше, тя пък бе музикантка Ирина Кисьова. Та че те дадоха концерт в Пловдив, официален, както си е по реда. В.К.: Аз мислех братски! Е.А.: Не, не концерт официален дадоха. Катя е пяла и на Рила, на всичките ни вечери почти, все я караха да пее. Но тя обичаше повече братски песни пееше и хубаво ги пееше, с израз. И Любка Стефова пееше хубаво. Тя пък хубав алт имаше. Но тя пееше след Учителя, защото беше по-млада. Повече след Учителя. С Учителя Катето най-много е пяла и Кисьова също. А-а имахме и други певици. Тази Кичка Вълчанова. Тя имаше много сладък и хубав глас мецо-сопран, ама вижте, глас беше като сребърна струйка, като поточе така се лееше гласът й. Без усилие, без да се напъва, тя не беше обучавана, не беше завършила школа някаква, но тя като се ожени и се зароби направо, и много несполучлив брак имаше. То беше някакво влюбване, което я доведе до брак и после тя загуби, престана да пее и така загуби това нещо. Направо загуби един талант. Тя можеше да стане с този си глас, убедена съм и оперна певица. Щото в същото време ние имахме и друга една сестра, Надя Костова. Тя имаше пак сопран, но нейния глас беше по-металичен. То така, а на Кичка беше сладък глас. Когато Кичка пееше всичко се струпваше вътре в салона, претъпкваше се и по прозорците даже да слушат. И тя пееше, то в първите години те ни пееха, първите в града повече, в салоните. На Изгрева повече пееше Катя. Щото Катя дойде на Изгрева след 1930 год. там да живее и там тогава тя пееше. А дотогава долу в града пееха тези сестри, щото Надя Костова беше дъщеря на наша сестра. И знаете ли, че тя после за италианец ли се ожени, пееше в Скалата. Значи Кичка с този глас много повече можеше да направи, но много таланти има така някога човек и вземе че го затрие или го закопае.
МИЛКА ПЕРИКЛИЕВА - беше наша сестра, детска учителка. Тя е от Варна. Там се е запознала с учението. Наскоро ми разказваха един пример с нея. Тя идва за пръв път при Учителя. Дошла за очите си. Тя имала 7 или 9 диоптъра късогледство и дошли при д-р Пашев. Д-р Пашев й дал някакви наставления, но когато идва при Учителя, Той й дава наставление за очите. Тя на мене това ми го е разказвала. Наставленията, които е прилагала, тя от 7 диоптъра дохожда на три. Четири диоптъра се подобрява. Тези методи е прилагала: става нощно време, в тъмна нощ и се движи и се взира. Значи прави усилия да вижда в мрака. След това упражнения с очите. Наляво, надясно, кръгообразно - тези упражнения. След това винаги си е миела с топла вода очите си. Е сега може да има и друго нещо, което аз не си спомням, но всеки случай тя е дошла до три диоптъра или до два. Това не знам дали в медицинската практика се случва. Много е, и само от методите, от нищо друго не е приложила от Пашев, а само от методите на Учителя. И после след време идва при Учителя, баща й загубва. Той бил състоятелен в началото, загубва. Друга опитност да ви кажа нейна. Като идва при Учителя първия път, когато й даде наставленията, та казва: „Учителю, искам да питам още нещо, освен за очите: мен не ме пускат да отивам на събрание, а пък аз искам". „Е, какво правиш ти?" „Ходя казва, Учителю, но казвам че отивам при една сестра, при друга, не казвам че ходя на събрание". Учителят й казал: „Не, така няма да правиш. Това е лъжа. Като се прибереш вкъщи, щом не те пускат, ще си вземеш беседата и ще четеш във времето когато те четат. От 10 до 12 вземаш и четеш. И така, всеки път така ще правиш". И тя правила така, правила и един ден майка й казала: „Дето ще четеш тука, върви при тях да четеш". Да, вижте, това е една много хубава опитност. Защото виждаме методите на Учителя колко са положителни. В.К.: В същия момент когато тя чете беседата у дома тя влиза в това поле, свързва се с Школата, и онова което кръжи около нея е толкова силно, че майка й не е могла да издържи. И затова я освобождава. Е.А.: Да, вероятно не е могла. Но всеки случай и така ликвидирала с това нещо нали, да не казва истината. Пример за метод и за казване на истината.
МАТЕЙ КАЛУДОВ - беше капелмайстор. Аз го зная, много симпатичен, скромен човек. Той уреждаше нашия орекстьр, щото Братството имаше много цигулари. Защото Учителят като говори за Любовта към Бога и като Любовта като принцип, Той говори много и за музиката. Това е една от темите много голяма тема. Сам Той е музикант, сам даде много хубави песни и сам свиреше. Много нежно и хубаво ни свири Учителят. И когато Той идваше с цигулката на клас, всички се радвахме, нова песен. Щото обикновено идваше или ще ни посвири, или ще ни говори за музиката.
ВЛАД ПАШОВ - той е един от учениците на брат Боян Боев, които са се запознали с учението от Панагюрище. Там брат Боев е бил учител и той не е стоял мирно, събирал учениците от гимназията, събирал ги и разни задачи изпълнявал с тях, говорил им, сказки им държал и ги запознал с учението. Тошко Симеонов е от тях. Влад ми е разправял, той не е могъл даже да свърши гимназия. Щото като ученици са били две групи: комунисти и други от нашето братство. И сега решили нещо да протестират в гимназията. Но комунистите понеже могат да лъжат са се измъкнали. А той не могъл да се измъкне, щото той не може да лъже. И по този начин него го хващат и го изключват от гимназията, и затуй той оттогава не беше с добро чувство към момчетата комунисти. Щото нали, уговарят нещо да правят, пък те не са си удържали думата. Аз го знам още от 1923 год. Ние имахме така опит за печатница, ама какво бяха купени само букви само и той имаше там стаичка до малкия салон на ул. „Оборище" 14 и там набираха. И той набираше и когато набираше ги носеше другаде да се печатат в печатницата. Това беше свързано с трудности. На количка ги натовари, тъй както са свързани за печат, напечата ги и ги връща. Но много ревностен е бил брат Влад. Много редовен на събрания, на школи, на упражнения, без претенции, без шум и понеже нямаше достатъчно образование, някои от приятелите се отнасяха към него, като неравен на тях. Но Влад беше много чел и беше много начетен. Той езикът му когато пишеше, беше по-слаб езиково, формата, но иначе, той имаше мисъл, имаше планове и той много е така работил след Учителя. Той по много въпроси писа. И понеже аз веднъж видях една несправедливост към него, затова след като Учителят си замина, и след като вече братята бяха в затвора, аз нямах нали тогава какво да работя, той ме помоли, да препишем протоколите. Първо преписахме протоколите, след това преписахме Кибалионът от Хермес. То е една книга, която са я издали р 20 век ученици на Хермес. Учението на Хермес се е предавало 5000 века от човек на човек, устно само. И сега било разрешено да го дадат на света и те го издават в тази книга. Ще ви го дам да го прочетете. Кибелионът е много интересно нещо. Там са седем принципа, които почти съвремената наука ги е открила. А той ги е дал тогава. Щото Хермес се смята за основател на всичките окултни науки. Ако не е основател, той пък ги е предал на нашата култура. Но те са били много строго пазени, тайно учение са предавали. Сега го разбирам много, след като направиха учените хора бомбата и я хвърлиха и убиха хора, нали, разбирам, че имали са право да бъде скрито учението. Представете си човек какво може да направи с мисълта си когато я завладее, той и човек може да убие. Ако това падне на хора, които нямат морал и могат да направят това, значи какви престъпления могат да се вършат. Да убиеш, без да те хванат. Това е страшно нещо. И затуй онези хора са били прави когато са крили знанията. В.К.: На мен Влад Пашов разтълкува хороскопа ми и досега всичко се изпълнява. Много точно. Е.А.: Влад Пашов беше и астролог. Занимаваше се, правеше хороскопи. Да ви кажа на мене никой не ми направи хороскоп освен Иван Антонов, защото не си знам часа на раждането. И така остана. Аз все им казвах, толкова приятели астролози, пък ни един не ми направи хороскоп. Шегувала съм се. Защото искрено да ви кажа, не знам, аз мисля, че човек не може да знае бъдещето си, пък да не го знае е понякога по-хубаво отколкото да го знае. Така съм чувствала. Той много добър гъбар беше. Винаги е работил в братската печатница. Откакто е дошъл, той е печатил само беседи. В това отношение той е един от братята, които са работили братска работа, да.
БУЧА БЕХАР - беше еврейка, но тя прие християнството, защото Учителят каза, че всеки евреин трябва да приеме и официално християнството. И официално, и тя го приела, защото преди да си замине аз не знаех. Когато бяха законите против евреите през 1940-1944 год. нали, като ги накараха да носят значка, аз съм била близка с нея, даже когато сме излизали вечер по-късно махаше значката и излизахме, тогава ставаше въпрос и тя каза: „Сега Християнството няма да го приема, защото ще бъде от страх. Когато съм свободна, тогава ще го приема, за да го приема по свобода." Това ми хареса, разбирате ли. „Ако сега стана християнка, ще излезе, че съм се уплашила". И наистина сега, когато си е заминала казала на Лалка, да я погребат в християнските гробища. Тя беше също писателка. Издала е две книжки. Пишеше разкази из българския живот. Имахме една друга сестра, с която тя беше много близка - Петра Шилингозова, разказваше разни случки от селото. Щото тя беше учителка в село. И нали в село най-различни истории ставаха и тези истории Буча ги преработваше и ги печаташе, после пишеше във форма " на есета някои, но тя не можа нищо след 9.IX.1944 год. да издаде, защото всичкото беше така написано в друг език. Тя не можеше да се приспособи към новото, комунистическо време и да направи някакви преводи, за да може да ги предаде. Много сериозен и верен човек е била всякога Буча.
