В.К.: В коя година казвате че е било, та Учителят ви подарил Библия? Е.А.: Доколкото си спомням 1931 год. В.К.: Туй във връзка с какво? Може би е било необходимо тогава? Е.А.: Не, аз имах Библия и всички имахме Библии. Но той реши, подари на Савка една Библия и той правеше такива неща. Например да даде на едната нещо, на другите да не даде. В.К.: Възпитателно срещу ревността. Е.А.: Предполагам, предполагам, беше така, дали ще се появи чувство на ревност, на завист или такива неща и понеже аз лично за себе си казвам, много съм се пазила. Щото един път Савка искаше да има някаква престилка за работа и купи си там нещо, и аз й го уших. И когато го шиех Учителя някак взе участие в престилката и всичко и си казвах, толкова вътре се наблюдавах, да не се появи мисъл, защото Учителят всичко вижда и аз ще се изложа пред Него, ако помисля отрицателно, защо дал на нея, пък на мене не дал. Такава мисъл да не ми се яви и казвах си, много внимавай защото, пази се от това. Не исках въобще така да постъпя и даже тогава й уших две престилки. Той не даде на мене и на Паша, ние не искахме.
В.К.: Той даде първо Библия на нея. Е.А.: Библията я даде на нея. В.К.: Какво пишеше на нея?Е.А.: На нейната Библия впоследствие вече разбрах, когато на нас даде. На нея пишеше: „Савка, Пътят на Любовта е път на Истината" - на Савка. Защото един път, когато беше в „Парахода" Учителят, стана въпрос всеки човек има по една основна добродетел. Е коя е на всяка от нас? И Той тогава каза: „На Савка - Истината, на Паша - Мъдростта, а аз работя с Любота, като основна добродетел. И когато имахме „Клас на добродетелите", имаше един „Клас на добродетелите" и там пак беше така. Аз работех с Любовта, щото там всеки един работеше, по пътя на една от добродетелите. И тука така Учителя каза, а пък на Паша, после каза че Той искал и тогава да ни даде, но е нямало. И затова после като дошли ни подари.
В.К.: Какво пише на Вашата? Е.А.: На моята пише: „Пътят Елена, Пътят на Любовта е път на вечното служение на живота и познаване на Бога и Христа" и следва духовният подпис на Учителя. В.К.: Ще ни разкажете ли за този духовен подпис, кога за пръв път се е явил? Е.А.: А, не, кога, не мога да кажа, има го в голямата Пентаграма, значи от тогава е, да. Това, какво означава, и тука има котва това, като „Д" е първото, ама какво е, незная. В.К.: Беинса Дуно ли или не? Е.А.: А не Беинса Дуно, Той го даде Беинса Дуно много по-късно. Аз така го разбрах на времето, като псевдоним, пък сега те казват, че било духовно име на Учителя. Не зная, но аз съм с впечатление, че то не беше духовно име. Не зная, може и да е било, не мога да кажа. В.К.: Това е Вашият надпис, на Паша какво беше? Е.А.: Същото, само че пътят на Мъдростта. В.К.: А пък на Савка? Е.А.: Пътят на Истината. Понеже така съобразно всяка от нас в живота си като задача работи с Любов-аз, Паша с Мъдростта и даже всички се чудели, че на мене се пада Любовта, когато те смятали, че аз работа с пътя на Мъдростта. С такова впечатление бяха останали другите хора. На мен като ми каза Учителят това ми легна, не мислех че работя по пътя на Мъдростта. Така ми беше, някак Любовта по ми прилягаше, да. В.К.: И впоследствие какво стана с тях? Е.А.: Вижте, ще Ви кажа нещо което много ме е зарадвало с тази Библия. Не мога да Ви кажа думите точно, защото не си ги спомням дословно. И което не помня, не искам да го кажа как е. Ще кажа само смисъла. Това ми е дадено като награда. За нещо което съм направила. Какво е то, не мога да Ви кажа. В.К.: Това беше коя година? Е.А.: Към 1931 или 1932 год. най-късно е било. Но така го каза Учителят, какво е казал на тях аз не зная. Но за мене когато ми я даде, ми я даде като награда. И това беше едничкото нещо, което похвално, което съм чула от Учителя за мене. И което много ме е зарадвало. И да Ви кажа, всякога си го спомням този миг с много радост, всякога. И затова тази Библия ми е много мила, даже сега си казвам: На кого да я оставя? Разбирате ли? Ще видя сега, да. По вътрешно чувство ще бъде, защото едно че ми е подарък от Учителя и друго ми е дадена така някак, аз мисля, че все пак ми е за живота в „Парахода". От вътрешно чувство, защото като че ли там нещичко съм издържала. Въпреки че съм правила грешки. Нали въпреки. Но нещо съм издържала. Едно ще Ви кажа, че когато ходеха по комуни, когато ходеха тези приятели, аз казах: „Това го знам, няма какво да уча". Може да е било самонадеяно, но аз с втората си майка не съм се скарала нито веднъж, разбирате ли. Живяла съм с хора, с много мъчни характери и кавги не съм имала. Смятам, че аз там в „Парахода" научих нещо. Разбира се втората ми майка беше много преди Учителя, но така отвътре нещо съм си имала да разбирам така де, защото когато майка ми се помина, аз казах: „Помни едно, че майка нямаш". Като дойде втората майка: „Помни това, че тя не може да ти бъде майка" и не можеш да искаш от нея майчина обхода. Значи все пак това е една здрава мисъл, която ме е спасила от неприятности и друго ме е радвало, че моят баща когато се заженил му казват: „Ами жениш се ти, ами голямо ти е Ленчето, как ще живее тя с втора майка?" „А, казал, моето Ленче е умно, то с всекиго може да живее". Тези думи на баща ми са ме ангажирали, разбирате ли, това доверие което е имал към мене ме ангажира, ама вътрешно ме ангажира. И после и това ми легна на мене това, че аз мога да го направя както той мисли. И наистина, аз не съм имала спорове никога вкъщи, нито с втората си майка, нито с хората с които съм живяла. Че аз не съм била изправна, защото аз имам още несъвършенства, ама това е за неща които не съм видяла, които не съм осъзнала, неща които аз имам да изработвам в себе си. Смятам, че и невидимия свят за това не може да ме съди. Но това, за което съм могла, съм се старала да живея и тука, и при Гена Папазова, и на Изгрева, и където съм живяла, не съм живяла така със спорове и с кавги. Трудно е да бъдеш разумен в отношенията си между себеподобните. Когато минавах през изпитания в моя път Учителят веднъж говори за разумността и накара другите две стенографки да ми го извадят, и да ми го предадат. Било за мен. А аз смятам, че и вас ще ползва. Затова го прилагам.
29. VI. 1939 год.
„Всяка разумност се следва от радост, а всяка неразумност от - нерадост. Семето на радостта е обвито, се съдържа в разумността; неразумността е червив плод, в него новият живот е изяден от червея.
Разумност значи свободен вход за светлината, пълно осветление, вкоето слънцето е в зенита. Неразумност значи ограничение, значи отсъствие на светлина поради ограничението на стените и капаците по прозорците и вратите, мрак, в който пътят не се вижда освен когато блесне неочаквано някоя светкавица и човек разбере, че е объркал пътя.
Разумността носи, със светлина изобилно, разумността, светлината е нещо организирано, хармонично, в него присъствува Бог, или в него Бог се проявява. Неразумността е тъмнина, мрак, хаос, отсъствие на хармония, там Бог не се проявява.
В разумността се проявяват възвишени високо интелигентни същества, които напътствуват човека в неговото усъвършенствуване, защото го обичат, а обича само Бог. Значи, ако човек в живота си намери пътя на разумността и тръгне по него, много същества от невидимия свят ще му помагат.
В разумността няма противоречия у човека, те просто не съществуват, доволството е негов постоянен спътник и трудностите и мъчнотиите се преодоляват и превъзмогват с лекота и песен, а пътищата на скръбта и на съмнението заобикалят надалеч из чужди места, където птичките не правят гнездата си и не пеят, където цветята не цъвтят на пролет и снеговете не се стопяват. Там, в тия места царува неразумността почвата е мочурлива и всяко семе, което в нея попадне, изгнива, изчезва без да прорасте, да пусне корени и стъбло. А има и пустинни места, към които води и минава пътеката на неразумността, там всичкото е голо, сухо, няма ни капка вода и никаква растителност не се вижда. Тук там се срещат оазиси, създадени от съществата на разумността, за да помагат на пътниците през пустинята, защото милосърдието е един от спътниците на разумността.
