Само един единствен път стана една история за която, много е дребно
нещо, но ще го разкажа защото е характерно и характеризира нас. И после аз
много късно си видях къде ми е грешката.
Имахме една врата, на вратата имаше
едно прозорче. На него имахме едно перденце, което се скъса и Савка казва,
сега ще си го туриме на телче, перденцето. Аз казвам: „Савке, абе много е по-
хубаво да купиме една месингова пръчка и да я закачиме, много по-хубаво.
Колкото да опъваме тела, няма да може да се опъне, както е на месинговата
пръчка". Сега как съм го казала, вижте, защото едно казване и едно нещо е
начинът по който се казва, много значи. Може би съм го казала по лош начин.
Изглежда, че Савка е почуствала моето изказване като някакво насилие, че се
налагам. Защото Учителят след известно време дойде и ми се кара на мене, че
аз съм се налагала между тях. Може би, аз съм казала и на други това, понеже
почистването на „Парахода", шетането, готвенето беше най-често моя работа,
а то бе затуй, защото аз бях най-сръчна от тях. Те по-мудни бяха. Може би аз,
защото от 12 годишна възраст вече всичко работех сама при заболяването на
мама и естествено, че съм добила една техника, пък и човек си се ражда с
известни способности към едно или друго и аз самата тогава не знаех, че
толкова обичам реда. Аз впоследствие го разбрах.
Ние имахме само една
етажерка, ние бяхме много на тясно в „Парахода". На едната поличка редехме
съдовете за закуска, другата чиниите за обяд, а най-отдолу слагахме кесийките,
продуктите, които държахме. Затуй нямаше място къде да слагаме. Имайте
предвид три легла, три маси, нали в едно такова помещение, едвам имаше място
да се разминем, дето се казва. Имала съм случай когато изчистя така и измия
„Парахода", всяка седмица, пък беше бял, с бели дъски. Учителят не даваше
да ги боядисаме. Тъй беше, за това, за да се поддържат бели дъски. Тогава
нямаше балатум, нямаше с какво да го покрием и черги не сме имали. Могли
сме поне черги да туриме, тях ще ги опереше, но защо не сме имали черги, не
си спомням сега. И така се цапаше. А тогава беше кално на Изгрева. Шосето
не беше направено. Ние сме газили такива калища докато стане годно за живот,
и из Изгрева много кал имаше. И естествено, че се каляше и това трябваше да
се мие.
А пък Учителят идваше много често и не можех да държа мръсна стая,
нали така, като дойде, защото някога така много тънки забележки ни е правил.
Един път дошъл, нападали иглите от боровете около нас и идва и казва: „Тука
три моми, пък не е пометено!" И естествено като ни каже така, нали, ще гледаш
друг път да е пометено, ще гледаш да е чисто, нали така. Пък Учителят много е
говорил за чистотата. Пък аз съм разбирала, че чистотата и физическа трябва
да бъде, не само духовна чистота и затова съм им правила забележки.
Признавам това. За реда съм им правила забележки и така, ако могат да не
цапат, нали, да се събуят, поне докато е много кално. Но Савка не спазваше
много тия правила. Тя даже не го правеше от зла воля, ами защото тя така си
е погълната с това което мисли и не се сеща че трябва да се събуе. Вижте,
искам да бъда искрена, никога не съм я съдила за това, но такъв беше
темперамент тя. Тя беше много заета с това което си мисли вътре и не го
прави нарочно. А пък за нея беше мъчно да върши това. Например да пере, да
мие дъски, тя беше мъчна работа за нея. Паша се впущаше. И Паша някога ще
вземе и тя ще умие, пък тогава ги миехме с четка, със сапун, да бъде чисто. Та
съм им правила такива забележки, може би това се е натрупало и с други неща.
Затова Той дойде и направи забележка, а пък ние тъкмо за това бяхме казали,
бях аз настоявала, да купиме месингова пръчка. И Учителят като дойде сгълча
ме мене, че не давам свобода. Това помня, че за това беше забележката, която
ми направи и така ми се поскара.Ние трите сме отпреде така вънка пред вратата
на „Парахода" ни, другите слушат, но това не ме смущава. Ние вече не се
смущаваме. Паша се опита да ме защити. Той и нея смъмра. Сега аз разбрах,
че тука е нещо по-дълбоко. Защо Учителя ми се кара? Така, значи разбрах, че
някой се е оплакал, щото Паша ме защити, вече оставаше само Савка да е
казала. Никога не я попитах, какво е казала след това. Никога нищо не й казах,
но аз повече не се занимавах с пердето, оставих я тя да реши въпроса както
иска. Но много после се зарадвах когато й направиха стаята отделно тя си
купи месингови пръчки. Щото видя че е по-хубаво така. В.К.: А какви пердета
сложи? Е.А.: Нещо тънко. По-късно, много пъти когато съм била при Учителя
исках да Му кажа: „Учителю, тогава ми се скарахте, защо ми се скарахте, аз
не мога да разбера защо ми се скарахте, затуй че, аз искам да бъде с месинг,
е добре, аз така го харесвам, пък Савка го харесва другояче. Защо пък аз да
съм виновна, пък тя да не е?" Вижте, аз от гледище на справедливост исках да
питам. Добре, ама нещо ми рече вътре, ти ще го разбереш. И чак след като си
отиде Учителя го разбрах, какво е трябвало да направя. Трябваше да отида на
пазара, да купя една месингова пръчка, да го направя и да го туря, а не да
споря със Савка. И не да казвам, да съберем пари помежду си, щото дребна
работа беше. Аз там съм се показала дребнава, разбирате ли? Там ми беше
грешката. Сега вече си съзнавам и казвам си, грешката ми е там. Учителят
даже да се скара за едно нещо, но да събуди у тебе друго, за друго да бъде
кавгата. Поводът може да е един, но той е за една крива мисъл която имаш в
главата си. Но много късно го видях това, много късно, след Учителя. В.К.:
Това е много трудно. Е.А.: Не, много исках да го видя. Исках да зная, за да си
видя грешката. Щото когато ми се е карал при други случаи, зная, разбирам
защо ми се кара, но тука после. Знаете ли колко беше хубаво да ти се скара
Учителя, защото Той тогава говореше направо, нямаше символи. Той казваше
грешката ти, и ти казва: „Значи, не даваш свобода на другите". Аз не трябва
това да правя, това между учениците не е правилно. Ние трябва да оставим
всеки един свободен. Това не е било спор. Както виждате всеки един от нас се
е стараел да даде свобода, и ако някъде е направил нещо пък да се корегира.
С Паша имах пак една такава история и нея ли да я разкажа? В.К.: Да. Е.А.: За
отношенията ни. Паша и Савка винаги благодаряха за всичко и винаги казваха:
„Моля". Те тъй са възпитани в град, аз съм родена в село. В село няма „моля",
в село няма „благодаря", нямаше такова нещо. Аз тука го чух като дойдох. Аз,
разбирате ли, не бях възпитана така. И това нещо ми беше по-чуждичко.
Естествено, аз виждах че те много благодарят и си казвах, пък толкова често
ли трябва човек да благодари? Защото, казвам ви причината откъде е. И вкъщи
аз не съм благодарила на мама, не съм благодарила на тати за нещо, така сме
живяли. Даже когато един път ходих на гости у Савкини, беше баща й. Те ме
задържаха на един обед и когато свършихме обяда, мъжът й благодари за обяда
и целуна ръка на жена си. Ами аз такова нещо не бях виждала? Такива
отношения не бях виждала. Това беше за мене много чудно, че мъжът ще
благодари за яденето, като тя е съпруга, готвила, тя е длъжна, разбирате, нали.
В.К.: И на мен ми е чуждо, да. Е.А.: Какво нещо е другото възпитание. И сега
тука се сблъскаха имайте предвид руско влияние - Паша, Савка - немско влияние
носи и аз идвам едно селянче, което е расло все пак на село. Аз не съм видяла,
при семейството си бях, ние като дойдохме от село, пак си живеехме в тия
отношения. Много сърдечни отношения, много топли отношения между мама,
тате, това, родителите ми се уважаваха един друг и макар че бяха така втори
брак, бяха, една обич се беше създала помежду им. Хубаво си живееха. Те
никога не са се скарали. Аз не съм чула мама и тате да се скарат. Едничкото
беше за мене, мама все се сърдеше, че татко не ме е държал строго, да не би
нещо да направя, което не е прилично. Тя много държеше за това мама. Сега
малко се отклоних да говоря за себе си. Някога, аз направя нещо например,
което не е хубаво. Сбъркам нещо. Аз не се извинявам. Аз го знам, виждам че
съм направила нещо което не трябва, но не се извинявам. И Паша много по-
късно ми каза: „Ти Еленке, никога не се извиняваш". Рекох: „Паша, вярно е. Аз
не се извинявам". Но аз не се извинявах не защото ме беше срам да се извиня,
а защото ми се виждаше много малко. Да кажеш извинявай, когато си направил
една магария, когато си направил нещо, което не трябва да се прави, ти трябва
да се коригираш смятах, да не го правиш или да направиш нещо, с което да
покажеш, че ти не поддържаш това, нали? Да направиш нещо повече, за да
задоволиш другия човек, за да корегираш лошата си постъпка. Така го
разбирах. И когато Паша ми каза така аз казах: „Е добре Паша, когато съм
правила такива неща, не си ли забелязала, че аз правя опит да се коригирам?"
„Да, каза, забелязала съм". Аз бях удовлетворена вече, макар че, но сега, а то
произлизаше от туй, че тя е възпитана така. Пък аз имам по-друго възпитание.
Сега аз вече повече благодаря в сравнение от друг път, но защото сега
приятелите на мене ми услужват, сега ми правят неща, които аз не мога -
възрастна съм вече. Пък тогава аз бях здрава, силна, работех за двама, можех
да работя. И така много неща даже не разбирах. Аз така от неразбиране съм
ги правила, от недоглеждане. От недоглеждане. Щото ний когато живеехме
заедно трите, всяка една от нас не искаше никого да оскърби, не искаше на
никого да пречи и всяка се стараеше в отношенията си да бъдем издържани
една към друга, внимателни. И ние не сме си любопитствали една към друга.
Всяка една е пазила да не навлиза в живота на другите. Никога. Нито Савка ме
е питала, нито аз съм я питала. Тя когато излизаше да питам: „Къде отиваш" -
никога. Но виж, аз съм правила това. Те тръгват за града двете, ама аз погледна,
обущата им не са изчистени. Правила съм го: „Не ви ли е срам рекох, пак ще
кажат, ето ги дъновистките, ходят с мръсни обуща, с дрехи неиздокарани".
Щото някои от сестрите ни бяха небрежни и беше се създало едно убеждение
в града, че така ходим разпасани. И в такива случаи, ако ги видят двете, че
нещо не са в ред, правила съм им забележки, но те тогава не ми се сърдеха,
щото забележките ми бяха с оглед да не се представи братството зле, и в
такива случаи не ми се сърдеха никога, но съм правила такива забележки. Иначе
в отношенията си много сме били така естествени, старали сме се да бъдеме
внимателни, защото Учителят много често идваше при нас, ако между нас
имаше някакъв спор, Той веднага ще го усети, веднага ще го види и без даже
някой да Му каже. Пък Паша и Савка бяха по-отворени към Учителя. Те повече
Му разказваха за най-обикновени неща. Аз бях по-другояче. Аз говорех за
нещо по-важно което смятам, а така За тези неща дреболии за мене, никога
не съм Го безпокоила. Благодарна съ№ на Бога, че никога на Учителя не се
оплаках от никого. С изключение моя случай, когато разрешавах връзката си
с Лулчев, тогава съм имала случай да кажа някои неща на Учителя. Но иначе, и
то защото Той ме попита. Ако не беше ме попитал, аз нямаше да говоря. Аз
три години мълчах и носих кръста си, докато Той не ме попита. Да, нищо не
казах, абсолютно, защото казвам си: „Как ти е, сама си го направи". Но ние
така помежду си сме се старали, даже много ми стана криво, когато чух да
кажат, че не сме живяли хубаво в „Парахода". Криво ми стана. Защото не е
вярно това. Ние сме живяли сестрински, не сме се делили. Например всяка
каквото имаше е услужвала на другите. И после ний винаги общо сме се
хранили. В.К.: Кой готвеше? Е.А.: Най-често аз. В.К.: Какво готвехте? Е.А.:
Ами каквото има. А вижте, много естествено сутрин и вечер чай, щото Паша
не вечеряше друго нещо. Само за обед готвехме нещо. А пък Савка обичаше
чорба. Картофена супичка много обичаше тя. Аз харесвах едното и другото,
като че ли чай предпочитах повече пред супата, да си кажа. В.К.: А кой
финансираше? Кой даваше парите? Е.А.: Учителят ни даваше. В началото ни
даваше продукти. Продукти ни даваше. После почна да ни дава пари. Даде в
плик пари: „Хайде казва, да си купувате каквото ви е нужно". В.К.: И парите
вие ги разпределяхте? Е.А.: Не, не сме ги разпределяли. Той ги даваше на мене
и аз купувах продуктите и се грижех за всичко. В.К.: А за облекло, за рокли, за
обувки? Е.А.: Ами пак ни даваше. Пак ни даваше пари. Помня 1931 год. беше,
даде ни по 1000 лв. за пръв път на всяка една. И аз понеже като дойдох от
къщи, бях си взела само дрехи които от мама бяха. Едно одеало, и то беше
един козяк и едно дюшече такова и си купих с парите одеало. И Учителят попита
всяка една, не, не, но тях ги попитал. Всяка една попита: „За какво употреби
парите? За какво ги употреби?" И питал: „Еленка какво направи с парите?" „Е,
Учителю, Еленка си купи одеало". И Той казал: „Защо казва си е купила одеало,
ние можехме да й дадем". Той имаше одеала, но аз как ще поискам от Учителя
одеало? Аз даже не казвах, че имам нужда от одеало.
Едничкото нещо, за което съжалявам, че не съм казала на Учителя е това, че аз не Му казах, че
искам да свиря на цигулка, Той щеше да ми даде цигулка. Аз не знаех, че имал
толкова цигулки и че на много хора е раздавал. Аз почнах да свиря, взеха ми
едната цигулка. После намерих друга и нея ми взеха. А може би, ако имах
цигулка щях да се науча да свиря. Виж, за това съжалявам, че не съм казала.
Защото, вижте, не казвах, щото сега като кажеш на такова същество все едно
че искаш. Аз така чувствах, щото това е както да кажеш мъката на приятел.
Приятелят нали се чувства задължен да ти помогне? Приятелското чувство го
задължава. Аз така съм разбирала приятелството и с оглед на това никога не
съм казвала нуждите си, мъчнотиите си, мъчнотии така от материален характер.
Не съм казвала.
В.К.: Сега понеже ставаше въпрос, че Вие се обличахте, кой
шиеше роклите Ви? Е.А.: Ами един път в „Парахода" бяхме, Учителят казва:
"Еленке, ще идеш да купиш по една рокля на трите ви!" Леле мале, аз рекох,
как ще намеря, как ще бъде това, на жена да купиш рокля по мой вкус? Ами тя
трябва да я хареса! Щото нали, сега знам ли, ще я одобрят ли или не?" Че
отидох на един магазин, където имаха мостри, дадоха ми мострички, донесох
ги и Учителят ни избра роклите, по мостричките. То бе един плат - каша. На
Савка избра бежовото, на Паша сиво, сив цвят, а моето моето беше слабо
виолетово. На мене този цвят избра. Много хубави роклички, аз ги уших и на
трите ни. Щото като се ожени баща ми, вкъщи не достигаха парите за мене.
Аз съм била много честолюбива и даже докато беше жива мама, аз пари от
татко не поисках. Само от мама. И после от татко си исках пари само за книги.
Иначе не можех да искам пари. Да, в никой случай. Щото така някак не знам,
стеснявах се да искам пари. Та, Той Учителят ми е давал вместо родителите
ми. Например Аня купуваше на Паша дрехи. Савка, вижте когато бяхме заедно
и когато Учителят почна да дава на всяка една от нас за всеки месец, аз лично
си харчех парите за нуждите си. Ако имам нужда от дреха, ще си купя дреха,
но и за храна винаги си отделях толкова, че да не бъда на сметка на някого
друг. Савка пестеше парите си, аз не знаех това, но след няколко години брат
й остана без работа и чух че тя му е дала 5000 лв. спестени пари на него, на
родния си брат. Така че тя пестеше парите. Може би Учителят й е казал да ги
пести. В.К.: Колко Ви даваше" Е.А.: О-о, не мога да Ви кажа колко, но даваше
ни най-необходимото. Даваше най-малката сума на времето, това което даваше
на нас, се равняваше на заплатата на разсилен. Да, толкоз. Само необходимото
ни е давал. Само за преживяване. Много съм благодарна за това. Защото иначе
човек разваля характера си, ако има повече. Много е хубаво това. Особено в
младините си. Човек почва да се увлича и т.н. Това е много възпитателно. И
вкъщи, понеже не ме искаха родителите, не ми даваха нали да уча и аз бях
обещала че нищо няма да им искам, само пари за учебници и за тетрадки, и
затуй, и като ученичка аз съм прекарвала през целия си живот като пепеляшка.
Аз не съм имала ни една лятна рокличка, не съм имала нищо вън от престилката
си. И хем до осми клас, в гимназията момиче на 18-19 години. Така съм била.
Едни обуща цялата година нося. Не съм имала никакви така тоалети, когато
моите съученички имаха летни рокли, имаха така повечко неща. В туй
отношение съм живяла много просто, пък и.... и така съм построена, че аз даже
казвах, ако някой ще ме хареса за дрехата, хич не ща да го видя. Защото то
изразява вкуса на едно момиче, нали така, за да се разбере, но така съм
разбирала и така си бях. Като студентка и тогава вече си имах. Аз почнах вече
да работя тогава. Една сестра ми кроеше, аз шиех и оттук взема малко нещо,
като ми дотрябват пари, си изкарвах по мъничко. Даже, щото като стенографка
бях, в недоимък бях. Именно тогава пак шиех така и не чаках Учителят да ми
дава.
В.К.: А обувки купувахте? Е.А.: А, обуща си купя за една година. То не е
много скъпо нали? Щото и облеклото като е скромно и то не е скъпо. Не е
скъпо. В.К.: Разказваха ми, че Учителят давал някаква задача на Савка да носи
мъжки туристически обувки и то посред лято? Е.А.: Вижте какво, Той й даде
веднъж Негови обуща да носи. Тя носеше 38 или 39 номер. Учителят носеше N
41 и 42. Нали мъжка обувка е едно. На тях им е давал такива обуща, на мен не
ми е давал. В.К.: С някаква цел за обучение или за смирение? Или задача?
Е.А.: Предполагам, предполагам. Не, Той не ми е давал защото аз щях да кажа:
„Учителю, много ми са широки, не мога да ги нося". Направо. Аз вижте в туй
отношение нямаше да кажа, ако е задача. Или пък, ако ми ги даде и е решил
като за възпитание, ще ги нося тогава, но не ми е давал. То беше, пак като
бяхме в „Парахода", даде ни на всяка една от нас, от тези дългите костюми,
които имаше, жакетките. И на мене ми даде едно. Аз си го поправих и много
дълго време си го носих, но си го направих дамско. Поправих си го и си го
направих дамско и си го носих. В.К.: А другите си го носиха без да го поправят?
Е.А.: Ами сега те, как да Ви кажа, всеки си имаше вкус и стил.
