Е.А.:Учителят знаеш ли, че ни плащаше по 150лв. ни даваше всеки месец,
да се храним в стола. В.К.: 150 лв. на Вас. Е.А.: Личните, да, на трите
стенографки. В.К.: Защото нямаше с какво да се издържате ли? Е.А.: Не. Ами
не работехме. В.К.: Вие само пишехте. Как стои тоя въпрос? Учителят Ви дава?
Е.А.: Вижте какво. В.К.: Вие сте Му стенграфки. Е.А.: Стенографки бяхме. Паша
първо е. Паша е почнала през 1915 год. и е работила тя до 1919 год. самичка
всичко. Това бяха военни години, нямаше редовно беседи, така че не е много
загубено от Словото. Но аз когато отидох то беше 1921 год. В 1922 год. вече
Паша я местят в Русе и тя не може да бъде учителка в София. И остава сама
Савка стенографка. Гълъбов още 1915 год. ликвидира с Братството. В.К.: Как
ликвидира с Братството, напусна ли го? Е.А.: Отиде и вече не се върна в
Братството. В.К.: Къде отиде? Е.А.: Имаше някаква командировка в Италия.
Отиде, но като се върна не идваше вече на беседи. Само че ще ти кажа едно,
че на края на живота си, видях го с дъщеря си беше дошъл да потърси Учителя
да се види. В.К.: Значи на края на живота си. Е.А.: На края на живота си дойде
и се срещна с Учителя. В.К.: Цял живот го няма. Е.А.: Не. Тука, тука няма нищо,
разбираш ли? Тука той не е задоволен с нещо, затова е така. После той беше
стенограф в Народното събрание. Водеше така един голям отдел стенографско
бюро. Отговорно. В.К.: Имаше учебници издадени от него. Е.А.: Да, той е много
работил. Аз познавах и дъщеря му, защото не можеше да не ги познаваме.
В.К.: Дъщеря му не се приобщи, а си остана там при него. Тя си остана в
Народното събрание. Ех, не са врагове. В.К.: Ясно, да. Е.А.: Врагове не са, но
не можаха да станат ученици. Да, това е. В.К.: Значи на края на живота си
пристигна. Е.А.: Пристигна. Аз го видях и присъствувах и нещо даже погрижих
се, за да му направя срещата ли, такова нещо. В.К.: Значи Паша отиде в Русе.
Е.А.: Паша отиде в Русе и Савка остана сама стенографка. И брат Иван
Радославов, мой учител, този който се яви при Учителя да протестира за чичо
Петко Гумнеров. В.К.: Иван Радославов, да. Той написа една много хубава книга
„Где е Истината" в защита на Учението. Аз я четох, много хубава книга. Е.А:
Не, той за професор беше. Той можеше да бъде професор, но понеже беше в
Братството, нямаше да му дадат разбира се. Иначе той имаше ерудиция на
професор. Много начетен човек, скромен, но аз не можах да влезна във връзка
с него заради дъщеря му. Той имаше една дъщеря която беше епилептичка.
Това нещо така ми действуваше на нервите, че не можех да отида да ги посетя
и да присъствувам на такава сцена. Брат Радославов отива при Учителя. Паша
я преместиха в Русе. Остава стенографка само Савка. И тя е млада и още
неопитна, студентка. После тя не знаеше много добре български. Тя щото с
майка си все немски говори. И затова той идва и казва на Учителя: „Идва сега
една ученичка моя от гимназията, гледам я пише стенография, знае
стенография". А пък аз бях карала един курс в Народното събрание преди това.
Така че имах условията да бъда стенографка. Нали, не само че съм това, била
съм и стенографка в Народното събрание. Все пак това е титла. Нали, значи
все пак съм разбирала нещо. „И да я поканя ли да помага и тя?" „Поканете я!".
Тогава идва брат Радославов и ми казва. Защото той идваше при нас, при Паша
идваше и той казва това, че така казал Учителя, че мога да пиша. А това беше
за „Турнферайн", там писахме. Аз не казах на Учителя, да отида да Му
благодаря, не, взех си една тетрадка, взех си моливите и на следващата беседа
на Учителя сядам на масата в „Турнферайн". „Турнферайн" беше едно
германско дружество туристическо, което имаше такива уреди - прескочи
кобила, да, такива уреди имаше и ний когато отивахме, значи е било богато
дружество, за да поддържат един грамаден салон. И ние само в едната част
вземахме участие, а в другата част бяха тези - уредите. Значи аз седнах си и
станах стенографка. Е то има и друга история. Учителят ме прати после, това
е лично вече. Учителят ме изпрати учителка след като Лулчев преживя всичките
си съмнения към Учителя и ги сподели с мене и ме отрови. Разбираш ли? В.К.:
Натоварва те психически? Е.А.: Да, да. Аз отговарях на всичкото което бях
убедена. Имаше неща, които не ги разбирам. Нали има неща които не ги
разбирам. Пък и млад човек съм била, да не съм била много възрастна, нали?
Тогава бях, а не малко по-късно, то беше към 1930 год., аз трябваше да отида
при Учителя да кажа, ами не можах да кажа нищо от това което казва за Него.
Той може би няма да ме попита, ама ако ме попита, аз не мога да не кажа на
Учителя. Пък аз не искам да излагам и Любомир. Защото връзката още не
беше скъсана. И затова бях между чук и наковалня. И Учителя каза на Паша:
„Кажи на Еленка да отиде учителка". В.К.: Това коя година? Е.А.: 1931 год.
В.К.: Значи до 1931 год. ти си стенографка. Е.А.: Да. От 1921 год. до 1931 год.
редовно. Ама аз и след това като идвах пак си стенографирах. Аз не напуснах
мястото си. Даже помня брат Радославов като разбра че съм учителка: „Ами
кога, аз всякога виждам че си тука", защото аз си идвах всяка събота. И аз го
преживях много тежко. Защото, Учителят ме гони, разбираш ли? Това беше
все едно, че аз дойдох до самоубийство тогава във вътрешните си борби. Но
слава Богу не направих тая глупост. Щото, ако я бях направила е грешка
непоправима. И аз щях, самата аз да пострадам. Пък и на Учителя едно петно
ще бъде. И наистина, че само мисълта ми за баща ми и за Учителя ме спряха
да не направя това нещо. Аз обичах баща си. Казвам как ще го наскърбя така
жестоко и Учителя обичам и уважавам. Как казвам, как мога, най-добрите
същества, да направя това и затова не казах, но си понесох наказанието близо
четири години в село Макоцево - затвор. В.К.: Бяхте учителка. Е.А.: Събота и
неделя идвах. Много рядко прескачах събота. В.К.: Това е от 1931 год. до 1935
год. Е.А.: Докато ме уволниха -1935 год. В. К.: 1935 год. вече си продължихте?
Е.А.: Да.
В.К.: Сега как ставаше самият процес. Вие стенографирате. Кога
дешифрирате? Изобщо как ставаше този процес? Е.А.: Ний си разпределихме
работата. Паша пожела да работи неделните беседи, Савка пожела да работи
в началото Младежкия клас. Защото аз първо работех Младежкия клас. После
тя пожела да работи Младежкия клас, след това и в моето отсъствие и брат
Боев за пръв път седна на нашата стенографска маса и той почна да помага,
защото те не можеха да се справят с работата. В.К.: Много голям обем или?.
Е.А.: Не е обем, не. Паша стилизира. Постоянно се печатат беседи, тя е заета
и тя не може да изработи всичко. Савка имаше някакви вътрешни
преживявания. Някакви разбираш ли смущения, психически. Например един
път ми каза: „Еленка, не виждам Учителя". Ние седим на такова разстояние,
малко по-далече, даже може да е било по-далече от тази маса, някакви два
метра. Два метра най-много, щото ние сме така, Учителят е на катедрата. „Не
виждам Учителя". „Бе как не Го виждаш?" „Не Го виждам". Знаеш ли, аз тогава
видях едно, че Той я излекува за един ден. В.К.: Казаха ми, че я карал да чете
някакви Псалми, 91 Псалом и нещо друго да чете. Е.А.: Беше й дал да чете
„Отче наш" всеки час на денонощието. Не, „Добрата молитва". Беше й дал и
други неща, които аз не съм питала. Не мога да кажа нещо което не съм питала
и не съм чула. Но тогава тя малко се приближи при мене, защото имаше нужда
да я водим. В.К.: Тя не виждаше. Един, два дена. Е.А.: А, повечко. В.К.: Седмица,
месец. Е.А.: Да, една седмица. И един път идва Учителят пак когато бе в това
състояние Савка и каза: „Къде е Савка?" Извикахме я. Учителят започна да и
се кара пред нас. Ние с Паша веднага влязохме вътре и Учителят се отдалечи
с нея. В.К.: Защо й се кара, напусна ли? Е.А.: Кара й се, де да знам какво и аз.
Ние се отделихме. Аз не исках да чувам как й се кара. Кара й се нещо. Кара й
се, че е дошла до това състояние. Щото тя е допуснала нещо в себе си, нали?
Защото и на мене ми се кара Учителя, когато отидох учителка. Но Той ми се
кара в началото за Лулчев. Та, кара ми се, много работи за него. За него най-
много ми се е карал много пъти, не веднъж, но сега това са съдбовни връзки.
В.К.: Ясно. Е.А.: Съдбовни връзки и аз, когато почне Учителят да ми се кара,
никога не съм плакала с по-едри сълзи оттогава. Ама такива капки капеха от
очите ми, защото аз съм разкъсана вътре. От това че Учителят ме гони. И
Учителят ми се кара за него, и да ти кажа много нещо тежко преживах тогава.
Но сега да се върна на Савка по-хубаво. И Учителят й се кара, кара. След това
тя изчезна от бараката. А това беше още първата година, когато гората не
беше изсечена. Боровете бяха малки и едни пътечки имахме само в това място.
Нашето дворно място където беше парахода. Ами трябва да е било към 1928-
1930 год. Не беше преди да бъда учителка. И Савка изчезна. Тя се скрила някъде
в гората, щото тя беше гъста, едва се навирахме между боровете. Идва Учителя
и казва: „Къде е Савка?" „Ами няма я. Тука беше Учителю". И търсиме я,
намираме я, разбира се. Тя се завряла и реве в някоя дупка. Въпроса е, че Той
изгони тия същества които бяха у нея. С каране. Три пъти й се кара. И трите
пъти, и на другия ден. После тя имаше изкривено лице. Така тя имаше изкривено
лице. В.К.: Някаква парализа на лицето? Е.А.: Да, да. И след това всичко
оправено, Савка си е нормална. В.К.: На следващия ден. Е.А.: На следващия
ден Савка си е здрава. В.К.: Отиди и ги разправяй. Е.А.: А, иди разправяй сега,
ама да. В.К.: Сега как ставаше самия процес на дешифриране? Вие сте четири
души стенографи, пишете едно и също. Сверявахте ли помежду си кой какво е
записал?. Е.А.: Четирима бяхме с Боев. Но брат Боев много по-късно влезе
при нас. Той влезе когато аз отидох в Макоцево. Тогава щото трябвало да
помагат на общата работа. Добре. Аз виж какво да ти кажа, всеки сам
работеше. Ние се бяхме разделили. Само Паша взе неделните беседи. Савка
взе Младежкия клас и на мен остана другото, Общия клас. И аз взех Общия
клас. И Общия клас аз най-много съм го работила, през целия си живот съм
работила Общия клас. Защото Савка остана само Младежкия да работи. След
това когато в 1930 год. Учителят почна да посещава и създаде, и другата рубрика
тези „Утринните слова". Оттогава имахме вече четири. В.К.: Утринните слова
кога бяха? Е.А.: Сутринта, в неделя. Рано сутринта в 5 часа, а пък в 10 часа е
неделната беседа. Две беседи имахме в неделя от 1930 год. почнаха сутринните
беседи. Оттогава имаше вече и неделна беседа. А след това взимахме я или
аз, или който я искаше. В.К.: Но вие дешифрирате текста дословно. Е.А.: Виж
какво. Аз взимам тетрадката с беседата, взимат се тетрадките и на Савка, и
на Паша. Чета по моята и сверявам оттук, сверявам оттам и пиша. Аз съм
работила така. В.К.: Това е Общия Окултен клас. Е.А.: Така съм работила аз.
В.К.: И след това ти като го напишеш го даваш на Паша. Е.А.: Когато дойде за
стилизиране. Тя ги стилизираше, да. На нея даде Учителят това право. В.К.:
Сега аз съм виждал някои беседи които някои от приятелите ги издали, нали по
собствено желание в отделна брошурка, харесала му някоя лекция и я издава.
Е.А.: Ама тя не е стилизирана. В.К.: Обаче след това излиза стилизираната и
човек не може да ги познае. Е.А.: Имаше такива работи. Имаше. В.К.: И сега
какъв е отговорът на цялата тая работа? Аз по едно време когато проучавах
тоя въпрос бях много настроен. Но вече се минаха години и казвам, ех
допуснато. Е.А.: Виж сега защо ставаше. Щото Паша така можеше да работи.
Нямаше друг човек който да се захване да работи. В.К.: Това е много голяма
работа. Е.А.: Най-напред Учителя даде на Георги Радев да изработи една беседа.
След това даде на Борис Николов. След това се опитваха някои хора да искат,
пък за тях Учителят каза, че не е лъжица за тяхната уста. В.К.: Значи не е
лъжица за тяхната уста. И такива неща имаше. В.К.: Това пък е най-важното.
Е.А.: А, защото Паша не че парафразираше, Паша по свой начин стилизираше.
По свобода, да. И затова можеш да чуеш, аз имам беседи които съхранявам.
В.К.: Аз точно това искам тези беседи да ги запазим. Е.А.: Да, да, аз ги
съхранявам, съхранявам. Да се види как е работено. Защото, аз го искам и за
сега, за другите беседи ще ги дадеме сега да се стилизират, да знае онзи как
са стилизирали тези беседи и да се съобразява малко с този начин, или пък аз
даже не казвам да се съобразява. По чиста съвест да почне да си ги стилизира
както той разбира. В.К.: Не само по чиста съвест, по лична отговорност. Е.А.:
Лична, да. В.К.: Значи ти имаш от тези беседи? Е.А.: Имам. В.К.: Аз искам да
ми ги дадете, за да можем да ги запазим, да ги съхраним, да се види как е било.
Е.А.: Ще ти дам, ще ти дам. Имам. В.К.: Друг не го интересува това нещо, в
този момент никой не го интересува изобщо. Е.А.: Не, не го интересува, да. Та
сега виж, така сме работили цял живот. Винаги Паша имаше предимство.
Първата беседа на събора тя ще вземе, втората ще вземе Савка, на мен се
даваше последната беседа. Аз бях последната. В.К.: Значи така. Първото място
беше на Паша, второто на Савка и следващото е твоето. Това смущаваше ли
те? Е.А.: Не, никак. Не, защото виж какво, аз се чувствах виновна заради тази
ми връзка с Лулчев. И по този начин... В.К.: Искаше да се изкупиш. Е.А.: Не, да
се изкупя, викам добре че и толкоз имам. В.К.: Добре, че те допускат. Е.А.:
Щото иначе. Ами когато ме изгони учителка Учителя? Ти знаеш ли какво нещо
преживях? И когато. Но знаеш ли когато отидох при Учителя Той ми се кара
много. Почна за Лулчев, никога не помня какво е казал лошо за него, не помня.
Но помня че ми се е карал и когато нали ти казах, че плачех с такива капки,
най-големите капки сълзи които съм някога преливала. Ама това ми беше, знаеш
ли какво ми беше. Аз викам, как ми е, що не казах на Учителя. Ако бях казала
нямаше да ме гони. Аз не съм съгласна с това което Лулчев каза. Аз се борех
с него. Аз го увещавам, но аз исках и той да не попадне Учителя пък да го
изгони, разбираш ли? Ей така бях между чук и наковалня и исках да му помогна.
И когато ми се караше така, Учителя омекна, омекна и ме изпрати с любов.
На Рила в палатките сме били винаги двете с Паша. Само последната
година Паша си направи отделна палатка, последните две години. На Рила си
носехме пишеща машина и след като стенографираме, то дешифрирахме
беседите. Една машина носехме. Обикновено така правехме. Тази която
дешифрираше, взимаше тетрадките на другите две и като работи, чете и
сверява с другата тетрадка и пише. Този, който си чете стенограмата и сам си
пише. И аз така съм работила. Първите години, когато почнахме предавахме
написаното на пишеща машина, но после, когато отидохме на Изгрева пък и
на Рила ние си ги държахме. Ние ги държахме, ако Той иска някой път да Му се
прочете нещо, четяхме Му. Имаше случаи да поиска. Да, запитваше дали сме
дешифрирали лекцията. „Да, Учителю". Даже, когато бяхме в Мърчаево
последната година, Той държа една лекция и после каза на нас стенографите:
„Утре, каза, искам да Ми прочетете лекцията". И ние с брат Боев седнахме и
аз чета, за да попълним нещо, някои празноти и той с неговата тетрадка. И
когато на другия ден каза, да четем, аз оставих той да каже кой ще чете и той
почна да чете, после Учителят направи една забележка. Щото брат Боев много
енергично говореше, а темата беше за Любовта. И той каза: „За Любовта така
не се говори". В.К.: Той понеже говори с тоя гръмогласен глас. Е.А.: И така
беше, даже една сестра ни беше слушала когато сме дешифрирали и каза:
„Ами защо ти не го прочете?" Ами рекох: „Не можех аз да реша". Щото аз бях
стенографката, която най-късно дойде при Учителя. И затуй казах си, аз нямам
думата. Винаги даже, когато почвахме беседите от събора, ние си ги деляхме.
Първо взимаше Паша, след това Савка и после аз, третата беседа винаги
взимах. Освен ако някоя от тях каже, че може и аз да я взема, така е ставало,
да дешифрираме. И така после като се повтаря повече пъти нали, понеже всякой
ден, понякога и по две беседи на събора имаше. Имало е и на Рила по две
беседи. Сутрин и на обед в 10 часа.
