В.К.: Това са поредица от снимки от латвийската група. Кога дойдоха
латвийците? Кой ви свърза с латвийците? Е.А.: Пампоров като ходи в Европа
да държи курсове по есперанто, в същото време е използвал да говори за
България, като страна на розите и други неща, но говорил и за Учителя. И някъде
се е проявил интерес, някъде, не. В Латвия се е проявил по-голям интерес от
другаде и те така много бяха доволни и благодарни на Пампоров, че е дошъл
там и че се запознали. За пръв път дойде една сестра, но тя дойде да търси
съпруг, тя не дойде за Учителя. Тя дойде уж, че се интересува, но от цялото й
държание ние това разбрахме. Тя е била във връзка, понеже и тя есперанто е
изучавала при Пампоров с Петър Камбуров. Тя за него беше дошла направо.
Това се разбра впоследствие от поведението й. На следващата година -1936
дойдоха пет сестри: Марияна, която се ожени за Елиезер впоследствие. Сега
това е на снимката, на която е Учителя, това Пампоров ли е? - Пампоров. На
снимката която е седнал е Пампоров. Значи първа, втората е Марияна, която
се ожени за Елиезер Коен впоследствие. Значи това е 1936 год. Това е Зелма
се казва, последната отгоре, да. Тя имала магазинче и някаква търговия водеше.
Тука е Ана Мазур, ето я тази, която е втората от дясно на ляво. Ана Мазур е
която преведе „Пътят на ученика". Това е Емилия, която е до нея учителка по
математика. Да. А този, който е с голата глава - Николай. До него е...сега да Ви
кажа, този не си го спомням, кой е бил. Може да е бил и от братята. Имаше
един Григор, който беше, имаше и други. След това, това е Елена, която е до
Учителя, от дясна страна, да. Тя е българка, някакви градинари живеели били в
Рига в областта някъде. Тя остава сираче и там някой я отглежда и като се
запознава с учението дойде, но е българка. Значи това е снимката, после
другите не ги познавате. Чакайте. Не, не си ги спомням, а това е което е под
Учителя в тъмното, от дясната страна, тя е Емилия Вайланд, тя ръководителка
беше тогава на братството в Рига. И дълго време. Но когато дойдоха, войната
се обяви, те я взимат в някакъв лагер и там си е загинала. И това е пак една
учителка по немски език, в момента не си спомням точно името й, тя беше
приятелка на майката на Савка. Тя стана впоследствие ръководителка след
като тази си замина. Но и тя след няколко години си отиде. Сега имаше и други
братя, но тука не са на снимката. Значи това е 1936 год. Това фактически е
първа снимка. Е това е група пак чужденци. В тази група е Савка, Учителя и
тези двама, това са латвийско семейство. Ето друга снимка, тази е Емилия се
казваше, презимето не си спомням, имам го някъде в тефтерчета, с мъжът си.
Той беше полковник в латвийската армия. Но когато руснаците отстъпват, го
вземат със себе си и вече не се е върнал.
В.К.: Сега един друг въпрос. Разказаха ми, че Савка е ходила там. Коя година? Е.А.: Тя отиде в 1940 год. В.К.: Ама кой
я покани? Учителя ли я накара да отиде или тя е отишла и каква беше реакцията
на Учителя? Казаха ми, че Учителя не е одобрявал, че е отишла, или? Е.А.: Не-
е, тя отиде с разрешение на Учителя. Тя вижте, Савка направи много голяма
връзка с парижаните. Те говореха, които знаят немски. Те говорят руски, ние
български. Така се разбирахме. Понеже са били под руско владение, говореха
руски език почти всички. Савка в 1940 год. реши да отиде в Латвия. Но преди
да отиде в Латвия, тя отиде в Берлин, понеже майка й е от Берлин и тя отиде на
гости на свои роднини. И оттам отиде в Рига. И гостува на приятелите в Рига и
така като представител на Учителя тя отиде. Тъй че не е било против Учителя.
Не е било. Защото тя отиде с благословията на Учителя. В.К.: И контактите
после Вие поддържахте ли ги? Е.А.: Аз поддържах с едни лица, тя поддържаше
с други лица. Тя се сприятели повече с едни, аз с други. Естествено, нали? Ние
не можехме всички с всички да бъдеме. В.К.: Казаха ми една опитност.
Латвийците заминали и по едно време Учителят се втурва към Савка и казва:
„Дай ми ризата, която ми подариха латвийците" и я надява върху себе си така.
Е да, то е момент, когато може би е имало нужда да им се помогне, защото те
са пътували когато е започнала войната. Учителят после казал: „Имаше една
голяма пакост за тях". Е.А.:Може. Започнала войната там към Латвия. Аз Ви
казах за войната, нали как Той към тях се отнесе. Той се разкри пред тях.
Щото им каза преди да заминат: „Когато сте в нужда, повикайте Ме!" Това е
откритие, това е да откриеш възможностите си. Учителят на никого от нас не
ни е казал това. Аз присъствах, затуй го чух. В.К.: Какво каза? „Когато имате
нужда, повикайте Ме!" Последният ден, последния обед с Учителя. Вече беше
обявена войната с Германия, Полша беше почти половин прегазена, към 10,12
септември, нататък беше. Те много се безспокояха как ще пътуват нали в
страна където има война и бяха смутени. И в последния момент, нахранихме
се, Учителят стана, погледна наляво, погледна надясно, щото беше в средата
и им каза: „Пък когато сте в нужда, повикайте Ме!" Вдигна ръка и си отиде.
79
В.К.: Те разбраха ли? Е.А.: Те разбраха, ама аз не се стърпях и им казах нещо.
Викам: „Много нещо ви каза Учителя", запомнете го. Щото мен ми направи
силно впечатление тая изява на Учителя. Да каже, когато сте в нужда, повикайте
ме. Щото това значи, че Той може да помага когато другите са в нужда. Друг
път не го е казвал. И преди това те се качиха горе на езерата. В.К.: Качихте ги
на езерата, бяха горе. Е.А.: А, винаги идваха. Те идваха и за Рила, всяка година.
В.К.: Тука пак една интересна снимка имаме. Е.А.: Да, хубава. Ама тука са, да,
ето го Николай, Савка, Белев, този брат, никак не го помня тоя брат. Щото не
съм общувала. Братята общуваха повече с братя. В.К.: Сега от тях омъжиха
ли се други освен тази за Елиезер Коен? Е.А.: Освен Марияна, не. Никой друг
не се ожени. Тя се разведе с мъжът си. Тя беше женена. Тя се разведе и се
ожени за Елиезер. В.К.: Тука ли остана? Е.А.: Остана в България. Но да Ви
кажа, не я обичаха рижаните. Никак, много била ходила от едно общество в
друго. Някак така прескачаше от плет на плет като сврака. В.К.: Интересно е,
че Елиезер Коен накрая става враг на братството. Е.А.: Вижте какво Елиезер
Коен отначало беше много верен и предан. Даже когато го изселиха като
евреин, преди 9.IX.1944 год. в Плачковци го изселиха и там работеше нещо.
Той е геолог, там в някаква мина работеше. Аз бях в кореспонденция с тях и
той ми писа и ме моли всяка дешифрирана беседа да му я пращам. Просто от
всяка беседа по един екземпляр и аз отивам при Учителя и казвам: „Учителю,
Елиезер това иска. Ама аз, ако трябва да пиша, трябва и на другите да пращам,
не само на него. Така ще бъда много несправедлива". Пък Той каза: „ Пращай
му!" Значи, Учителят, само на него разреши да му пращам, на него ми позволи.
Изрично ми каза това. Мен ми направи много силно впечатление това, защото,
но викам пък Учителят знае защо го прави, нали? А след това се отказа от
Учителя след 9.IX.1944 год. В.К.: Да не би да е причина жена му латвийката?
Е.А.: Той помисли, че всичко е свършено. Учителят си отиде, че с братството е
свършено и че с комунизмът почва нова ера. И той някак се преобърна, но не
беше комунист преди това. Не беше никак. Той ходеше след Учителя, с апарата
си да Го фотографира и с тефтерче, каквото каже да записва. И затова за нас
беше голяма изненада, щото толкова предан, толкова верен. От него имам
една много хубава снимка на Учителя, две снимки. Една, когато Учителя има
една скрита усмивка и една, когато е със затворени очи. Ама много красиви,
едни от най-хубавите снимки. След като се помина той, Марияна, жена му отиде
при сестра си. Но умря сестра й и някои казаха че се оженила за съпруга й.
Нали се вземат протестантите така. Но какво е станало повече незнам. Аз с
Марияна много общувах, щото тя беше от едно семейство, което аз посещавах
и за което Учителят дето ви разказах ми каза да ги посещавам, въпреки че аз
бях решила да не ги посещавам. И то беше едно семейство, тяхното. И тя
когато отиде в Латвия, след като си отиде Елиезер, не ми каза че ще отива в
Латвия. И аз така останах много недоволна, как да няма доверие да ми каже,
ами ще пратя едно писмо на близки там в Латвия. Щото тя е тамкъшна. Но
после разбрах, че тя като отишла там братството са й дали такъв афронт, че
просто тя се видяла само с Николай, с когото лични приятели бяха, защото
той пък живееше в нейната къща и имали да уреждат въпроси за къщата. Това
знам за тях. В.К.: Сега той е правил снимки, писал в тефтерчета. Какво стана с
тях? Е.А.: Абсолютно нищо не знам, в чии ръце са попаднали. Имаше роднини
тука, имаше сестра в София, но аз нито я познавам, нито и знам името и сега
къде е. Но виж имам една опитност с Елиезер преди да си замине. Аз бях ходила
някъде надолу, на Изгрева, само че вън от оградата на Изгрева. И той ме срещна
до къщата на дядо Благо, там имаше една полянка и просто ме застави да
80
седна да си поприказва с мене. А пък той изявата му е нали против Учителя,
много неща бях слушала, но аз не влезнах в пререкание с него, нито да го
упрекна, нито нищо. Но той направи някак си, като че ли изповед пред мене за
живота си. Каза какво е вършил, какво е работил, направи така нещо и аз
останах изненадана от всичко това. И аз казва той: „Нямам вече никаква задача.
Свърших си работата каквото имах да правя". Това ми направи впечатление.
Сега той не беше толкова възрастен човек, той е по-млад от мене Елиезер и аз
смятах, че пред по-възрастен човек да кажеш, така е малко по-чудновато, защо
ще го казва. Но така го направи. Но, аз не го упрекнах защо направи така с
Учителя, нищо не му казах, защото намирам, че така трябва да постъпя. То е
негова работа, сега ако се е уплашил, или за нещо друго има, негова работа.
След това скоро, скоро почина.
