В.К.: Искам да се върнем към ул. „Опълченска" №66. Какво
представляваше „Опълченска" №66? Например човек като влезне какво вижда?
Кое прави впечатление? Е.А.: Това беше едноетажна къща, ако сте ходили,
южната част беше наша. И като влезете от вратичката ще видите три стъпала
/стълбички/. Те водеха направо, имаше едно антренце, от което се влизаше в
стаята на Учителя. Оттам почти никога не се влизаше. Ние отивахме навътре и
отзад имаше пак, но повечко стълбички, защото оттам беше по-високо, пет
стъпала мисля че бяха и оттам се влизаше вече в един коридор, в стаята на
леля Гина, хазайката на Учителя и братът Петко Гумнеров, а пък имаше друга
една стълбика която водеше долу в сутерена. Там имаше 5-6, а може би и повече
стъпала. В дясно беше столовата, където се хранеха - Учителя със семейството
и там беше и стола на студентите. А пък в коридорчето, през което се влизаше
и което беше доста широко, там в дъното имаше печка и чешма, там беше
кухнята. Най-примитивни условия бяха. Горе, по вътрешните стълби като се
качиш, от дясната страна беше стаята на леля Гина и чичо Петко, след това
имаше една малка стаичка, в която Учителят приемаше гостите, а зад нея
имаше един килер, в който се държаха разни работи и една врата, от която се
излизаше в туй антренце, което беше предното при Учителя и се влизаше в
стаята Му. Нямаше специална стая, в която Учителят да говори беседата си.
Но леля Гина и чичо Петко изваждаха леглата и всичко от стаята за неделя,
изпразваха я, нареждаха столовете и масичката, а Учителят сядаше на
прозореца. Този прозорец беше двоен, отваряше се и тук в стаята всичко се
напълваше, а понеже не можеше да побере всички посетители, всички по-млади,
които можеха да стоят по-дълго време, оставаха вънка и отвън слушаха
беседата. Аз съм слушала само отвън Учителя. В.К.: Във ония години имаше ли
кой да стенографира? Е.А.: Да, Паша Теодорова беше от 1915 год. В.К.: Кога
Учителят идва на ул. „Опълченска" № 66, кога идва при тези хора и кога се
настанява. Е.А.: Мисля че 1905 година. Той е живял у Тодор Бъчваров, който
имал деца. Те заболяват от скарлатина и е трябвало да напусне. Но преди това
леля Гина и чичо Петко, ние така им казвахме, са познавали Учителя. Той е
трябвало да излезе, защото щели да сложат карантина. Тогава 40 дена беше
карантината. И леля Гина казала на чичо Петко, на мъжът си: „Абе Петко, да
пуснеме този човек, виждаш Го добър човек". Тя ми го е разказвала сама това.
„Нека да дойде. Ще му дадеме тука в трапезарията, дето беше долу, там да
спи". Там имаше миндерчета така наредени. Дъски и бяха, много просто нещо
и като предложили на Учителя и Учителят приел. Даже тя ми каза и друго, че
първата седмица когато бил живял у тях Той казал, като преоблякъл дрехите
си, така нали казал: „Може ли някоя жена да ми ги опере". А тя рекла: „Ех, ти
си беден човек, аз ще ти ги опера". В.К.: Леля Гина и чичо Петко откъде са?
Е.А.: От Пазарджик. Тя беше домакиня, а чичо Петко беше протоколист в съда.
Водил е протоколи на делата. Протоколист. Защото тогава нямаше пишещи
машини. И така той е слушал и записвал. Това му беше професията. Той си
замина към 1924 год. Аз го помня. Той беше малко гърбавичък. И двамата никак
не бяха угледни хора. Скромни хора бяха. Но леля Гина беше много
чистосърдечна и много прям човек, искрена. Тя нямаше две лица. Някои сестри
като прекаляваха в нещо, тя направо им го казваше. Да, така беше. Защото,
знаете ли какво е да влезе в един дом Учителя? Всичко става напълно променено
- непрекъснато гости. Защото при Него идваха от сутрин до вечер хора. От
провинцията приятели, защото при Учителя много народ идваше. И това нещо
тя го прие. Но в 1905 год. когато е отишъл Той, тогава не е било тъй. Даже те не
Го познавали като Учител тогава. Те Му казваха тогава „Г-н Дънов". В.К.:
Казвам, вие как така Го опознахте? Е.А.: Ами виж как: Дойде някой болен каже
си мъката и Учителят даде съвет, той оздравее. Дойде друг някой, има някой
труден въпрос и Той пак така в разговора даде съвет и се оправи работата. И
при такива случки те виждат, че Той не е като всички хора. После начина, по
който говореше Учителят абсолютно Го отличаваше от нас. Защото Учителят,
аз поне не Го чух да говори като нас. Той винаги говореше идейно, принципно.
И каквото да Му кажеш, Той така ще го обърне, пак ще го разкаже като принцип.
Сега и това може би им е направило впечатление. Не мога да си представя, че
те не са видели тая страна на Учителя. В.К.: Някои опитности или някои случки
да ти е разказала кака Гина? Е. А. Не, не ми е разказвала, защото и аз не съм я
питала. За чичо Петко има една много тъжна история. Обвиниха го, че той е
закачил някакво дете, момиченце. Разбирате, така неприлично. Аз чух това
1920 год. когато го обвиниха. Момичето, за което ставаше въпрос, то беше
едно глезено момиче, какво е казало на майка си не знам. Аз да ви кажа, лично
сега, като си давам сметка за това, не вярвам чичо Петко да е направил това.
Може би той го е направил с бащино чувство, защото те нямаха деца. От милост
към дете. Ако е погалил или така нещо е направил и е изтълкувано лошо според
мене. Добре, но то станало голям скандал и предлагат Учителят да напусне
къщата и да Му търсят място другаде да живее. В това време Учителят е бил в
Сливен на Сините камъни на почивка с братя. И братята в София решават да
изпратят трима души там, да кажат на Учителя, че Той не бива вече в този дом
петнен да живее. Тези трима души бяха Иван Радославов, Тодор Бъчваров и
Лазар Котев - тримата. Чували сте тая история. В.К.: Ще ви покажа няколко
снимки от ул. „Опълченска" № 66. Е.А.: Покажи ги, за да ги видим. В.К.: Това е
на ул. „Опълченска" № 66. Това е вратата отвън. Сега тука виждам стъпала.
Е.А.: Това е входът от пътя. Тука беше прозорчето на сутерена, това е
антренцето и прозорците, това е стаята на Учителя - първата. В.К.: Сега тука
влиза някой горе. Е.А.: Мария тука влиза като посетител. Това е сега вратата.
Да, от тука, от двора вратата. А от тука беше входът за долу. Вижте, тука някъде
беше вратата за долу, за сутеренната стая. Тука има чешма. Тя беше в двора,
в градината на чичо Петкови. Това е бюрото в стаята на Учителя. Ето го леглото,
стола. Това бюрото ли е? - Бюрото. Сега тая маса е в стаята на Учителя. - Не,
това трябва да е масата до прозореца където говореше, да. Тука има столове.
Тука има маса, това е сутеренната стая. Тука бяха пейките. Това са снимките,
които ги е правил Васко Искренов след заминаването на Учителя. Аз отидох за
да прибера лекциите, беседите които бяха долу. Последният път Учителят отиде
с Борис, Боян, Методи, мисля че и Галилей беше, отидоха и тогава Учителят
дал на Боян и Борис Протоколите от първите събори. Протоколите стояха при
Учителя в стаята. И когато Борис отиде, когато го затвориха, тогава този, един
брат Светозар ми ги даде, имаше баба - Величка Стойчева, тази, която е била
много ревностна ученичка на Учителя, и тя имала преписите от Протоколите и
тогава ми ги даде и Влад Пашов ми ги диктуваше и аз ги преписах на няколко
пъти и ги размножих. Щото като бяха в затвора нямаше кой да ми даде беседи
да работя и тогава аз преписвах протоколите и ги размножих много. Няколко
пъти, 5-6 пъти. От 1909 до 1915 год. - тези протоколи. А от 1907 и 1908 год. после
ги имах. Не ми ги дадоха тогава. По-късно ми ги дадоха Протоколите, да ги
имам. И аз даже не съм ги преписвала, а ти ми ги дадоха наготово преписани.
По снимките може да се възстанови историята на дома Гумнеров на ул.
„Опълченска" № 66.
