Годината 1939 дойде. Отидох при Учителя с един куп въпроси. Той не ми даде възможност да говоря. Той веднага каза: „Рекох, ти трябва да дойдеш на Рила. Това ще бъде последното лято за цялото Братство да бъде на Рила". Тъжно наведох глава и излезнах вън. Аз бях питала предишния ден майка ми. Тя отказа да ми даде пари за Рила.
Както седях на скамейката с оклюмала глава една сестра, непозната за мене, ме попита:"Виола, какво си се отьжила?" Отговорих й, че Учителят иска да отида на Рила това лято, но майка ми не ми дава пари. „Така ли", казва тя, „аз ще ти дам". Радостно скочих, благодарих й и бързо се запътих за дома. Мама учудена от моята оживеност попита какво се е случило. Казах й, че ще отида на Рила тъй като една сестра ще ме снабди с необходимите пари. На другия ден мама ме изненада - беше накупила всичко необходимо за Рила. Аз бях щастлива, заминах с братята и сестрите.
Когато се завърнахме от Рила войната бе вече започнала. Бомбардировките над София не закъсняха. Даже една от първите бомби падна в нашата градина. От силното сътресение всичките стъкла на прозорците се пръснаха. Студът бе голям. Тъкмо се чудихме с мама как ще прекараме нощта без прозорци, без отопление и ето пристигат Галилей Величков и Кирчо-Лъвчето. Свалиха стъклата от големите картини висящи по стените и бързо и сръчно поставиха нови стъкла на прозорците. Много по-късно научих, че Учителят ги е изпратил у дома.
Бомбардировките зачестиха и много хора напуснаха София. Най-после и аз се евакуирах в Овча купел при майката на моя годеник, който беше мобилизиран някъде в Балкана.
След една опустошителна бомбардировка над София, аз и Ярмила Менцлова, която живееше с родителите си близо до нас запътихме се пеша към София с желание да бъдем полезни там. Но едва бяхме изминали около стотина метра, бомби почнаха да падат и в Овча купел. Едва успяхме да се доберем до къщата на Ярмила. Щом влязохме деца, слугинчета ни заобиколиха, даже някои хванаха полите ни от страх. Тогава двете ние започнахме да пеем братските песни колкото ни глас държи. Най-после бомбардировката спря. Оказа се че ние всички бяхме бодри. Песните бяха изгонили животинския страх от бомбите и спестиха нашата жизнена енергия.
Бомбардировките над София зачестиха. Учителят с някои братя и сестри се оттеглиха да живеят в село Мърчаево.
