НАЧАЛО

Категория:

< ПРЕДИШЕН ЗАПИС | ИЗГРЕВЪТ | СЛЕДВАЩ ЗАПИС >

10. ПРОТЕСТАНСКИТЕ ДЕЦА УТИВАТ ПРИ УЧИТЕЛЯ

ТОМ 8
Алтернативен линк


10. ПРОТЕСТАНТСКИТЕ ДЕЦА ОТИВАТ ПРИ УЧИТЕЛЯ София.


През есента на 1929 г. се преселихме да  живеем в София. Тук аз получих моето образование в I.Софийска девическа  гимназия, а брат ми Гавраил започна своето следване в Университета в  юридическия факултет като същевременно работеше като чиновник в  Застрахователното дружество "България", което след 9. Ж. 1944 г. се  нарича Държавен застрахователен институт. Желая да споделя една малка  подробност, която за мене е от значение относно интуицията, мой верен  ориентир в много случаи на живота ми. Когато в края на учебната  1928-1929 г. срещнах в училищния коридор една моя съученичка, аз й  казах, без разбира се да е ставало дума за подобно нещо у дома: "Знаеш  ли, че догодина ние ще живеем в София?" И наистина това се реализира  през есента. В гимназията попаднах в много добра среда от съученички и  съкласнички, живеехме задружно и си помагахме в учението. А и  преподавателите ми бяха много културни и високо образовани, благородни  хора.

Рила, 1932 г.

В края на учебната 1931-1932 г. през първите дни  на месец юли, един ден моят брат Гавраил ми каза: "Отиваме на Рила, ще  те заведа при много добри хора". Неговата отпуска беше през първата  десетдневка на месец юли. На 1.юли тръгнахме рано за Самоков, оттам се  отправихме за село Говедарци, където пренощувахме в една селска къща. На  следното утро, в ранни зори заедно с един селянин, който ни служеше  като пътеводител, а неговото магаре носеше багажа ни, тръгнахме пеша към  7-те рилски езера и специалната ни цел беше второто езеро. Денят беше  ясен, слънчев, топъл. Из просторната гора, освежавана от ромона на  потоците с бистра вода, от време на време се спирахме, за да се  поосвежим с някоя и друга малина, ка-пина или боровинка, които там бяха в  изобилие. И още преди залез слънце пристигнахме на второто езеро. Бях  се доста поуморила, затова тези, които ни посрещнаха, ми постлаха едно  одеало върху което си полегнах. И така почивайки си видях в момента, че  някои от братята сновяха чевръсто насам-натам, носеха камъни, греди и  други материали, защото строяха заслона. В този заслон трябваше да се  помести кухнята на лагера. Измежду тези работещи братя съзрях фигурата  на един благороден старец облечен в светло сив костюм с бяла панамена  шапка на главата. Приятелите на брат ми, които аз още не познавах му  помогнаха да построи нашата палатка, тъй като всички лагеруващи  обитаваха бели палатки настанени край езерото и по околните склонове и  полянки. След като влязох да си почина в палатката чух един мил глас и  една възрастна сестра влезе в палатката при мене, поднасяйки ми чиния с  прясно сварена картофена супа и нежно ми каза: "Сестрице, хапнете си, за  да се подкрепите". В: Коя беше тази? Веска: Сестра Стоицева, на Филип  Стоицев майка му, Ана Стоицева. Впоследствие разбрах, че тази сестра е  съпруга на нашия добър брат зъболекар Михаил Стоицев и майка на добрия  ми приятел Филип Стоицев, също зъболекар, но вдъхновен цигулар, който с  благоговение и вдъхновение обича да работи и аранжира много от  музикалните мотиви дадени ни от Учителя. Аз й благодарих и останах в  палатката, а тя беше построена на високо място и от нея се откриваше  прекрасна гледка към езерото, върха "Харамията" и отсрещния рид. Вечерта  край езерото лумна огън. Сестрите и братята край него пееха песни. Брат  ми отиде там, но аз си останах в палатката. В предутринния здрач на  следното утро брат ми излезе, но аз продължих да спя. Интересното е, че  през тези първи дни, три дни стоях мълчалива, не задавах никакви  въпроси, нито пък проявявах желание да зная кои са тези хора и какво  правят тук. Четири утрини под ред вече брат ми в ранни зори излизаше от  палатката, но нито той ми казваше, нито аз го питах къде отива. Но вътре  в душата си чувствах безбрежно спокойствие, мир и вдъхновение за  поетично творчество, което отпреди две години беше започнало да ме  навестява и пишех стихове в религиозен дух. И ето че и тук започнах да  пиша в една тетрадка стихове. Те отразяваха едно трепетно чувство на  възхищение от красотата и хармонията на рилската природа. Отправях чрез  стиховете си зов към всички отрудени в шумните друмища на живота, да  дойдат тук край чудното езеро, където всяка мъка и тъга в радост се  превръща. Възпявах любовта на Христа и неговата безгранична милост към  човечеството. И така пишех поезия и си стоях в палатката без да пожелая  да вляза в контакт с лагеруващите и това усамотение оказваше благотворно  влияние върху мен. А и брат ми не ме канеше да ме води при тези, които  той посещаваше. Но... четвъртък сутринта към 10 часа излязох от  палатката и се спуснах със спокойни стъпки към езерото. Не виждах  никакъв човек и ето съзрях, че благородният белобрад старец идва към  мен. Виждайки Го отдалече аз се зачудих как да Го поздравя, но когато  Той ме наближи поздравих Го с леко кимване на глава, а Той ми отговори:  "Само Божията Любов!" и продължи пътя си нататък. Обръщайки се аз  наблюдавах вървежа Му и се възхитих от лекотата, от леката ритмична и  красива походка. Но пак, нито себе си вътрешно запитах, нито на брат си  зададох въпроса, кой е Той! На следното утро, петък, аз без да вземам  никакво оформено в съзнанието си решение с брат си заедно тръгнах и дори  вървейки с него пак не го попитах къде отиваме. Желая тук да кажа, че  на моя брат Гавраил, който е пет години по-голям от мене имах абсолютно  доверие и затова считах излишно задаването на въпроси, когато той  предприемаше нещо. И така тихомълком вървяхме по стръмната тясна  пътечка, видях още много други мълчаливи, устремени натам, накъдето и  ние с брат ми вървяхме. Стигнахме до един великолепен връх. Сега вече  зная, това е Молитвения връх, от който се разкриваше дивна картина.  Предизгревна прелюдия. И тук на една от скалите, сред група от братя и  сестри беше седнал благородният старец. Когато на светлия източен  хоризонт затрептяха първите изгревни лъчи на слънцето, Той стана и  всички около Него прави в благоговейно мълчание и вглъбени в молитвена  мисъл съзерцавахме дивният възход на голямото светило. След това Той  седна и разтвори Свещеното писание, за да ни прочете Слова от него и  заговори. Всички спокойни и съсредоточени поглъщахме жадно Неговите думи  благи, пълни с Мъдрост, Живот и Сила. От всичко, което чух особено  силно се внедри в съзнанието ми една Негова мисъл, а именно, че между  ума, сърцето и волята на човека трябва да съществува хармония. От тази  сутрин нататък, редовно в ранните зори на всеки ден отивах на Молитвения  връх и слушах Словото Му, което обновяваше с неотразима сила цялото ми  същество. Приобщих се към братските трапези, радвах се вечерно време на  звездното небе, под чийто красив звезден свод ехтяха братските песни  край лагерния огън. Първите братя и сестри, с които се запознах на Рила  бяха брат Димитрий Стоянов, брат Славчо Печеников и Люба Андреева, която  впоследствие стана съпруга на брат Славчо, и Катя Зяпкова. Един ден,  когато брат ми помагаше да се носи един казан с храна, неволно се удари в  една малка скала и нарани крака си. Тогава нежни братя и сестри му  помогнаха да облекчи болките си като му намазаха нараненото място със  зехтин и кантарион и го бинтоваха. Отпусните дни на моя брат привършиха и  настана утрото на нашето тръгване към София. Понеже брат ми все още не  можеше да се движи, намериха кон, който го пренесе до подножието на  полянката, а сестра Катя Зяпкова сръчно и смело водеше коня за юздите по  стръмните и каменливи нанадолни пътища. В Сапарева баня наехме лека  кола заедно с брат Алфиери Бертоли и сестра Мария Тодорова. По пътя  сестра Мария Тодорова ме запита: "Харесва ли ви Рила?" С възторг й  отговорих: "Да!" Когато стигнахме у дома, ние живеехме тогава в Красно  село, в градината на къщата имаше гости. И в пламенно настроение казах:  "Бяхме при едни хора, които живеят по Христа!" И така постепенно се  ориентирах към Изгрева, който се разполагаше зад гората на едно от  най-здравословните красиви места и освен това най-високо място в близост  на София. Брат ми редовно посещаваше школните лекции, които Учителят  провеждаше в неделя, сряда и петък от 5 до 6 ч. сутринта и тези в неделя  от 10 до 11 ч. преди обед. Аз все още не ходех на утринните лекции, тъй  като бях ученичка и имах много ангажименти в училището, а освен това и  преподавах частни уроци по латински и немски език на слабите ученички.



, , г., (Четвъртък) (неизвестен час)

ИНФОРМАЦИЯ ЗА БЕСЕДА



НАГОРЕ