Минавам по пътя човешки на страдания и скръб. На Изгрева съм и търся помощ от Учителя. "Защо, Учителю, когато плача лицето ми просто като че подпухва и стои така с дни?" "Това е от ропот." "Как от ропот? Не разбирам нищо." "Голям господар си била в миналото." "Какъв господар?" "Някакъв си голям турски бей." Учителят се смее, а аз изпитвам срам. Аз изпитвам недоволство от себе си и от миналото си. Така разбрах какво означава ропот.
На следващия ден още ме занимава този случай и Го питам: "Защо съм дошла, Учителю, на земята?" "Да си поправиш погрешките." О-о-о, стана ми ужасно скръбно. Тогава разбрах, че моят недъг в недоразвитата ми ръка е данък, който плащам от миналото. И че това е кармична развръзка. Значи, ще си плащам грехове от миналото. Но с какво ли ще ги плащам? Вероятно със страдания, както е досега откакто се помня. Но в този момент чувам гла сът на Учителя. Повдигам глава. "Е, с поезията, рекох, ще се разплащате." И продължавам да пиша, за да си плащам греховете на миналото. Едната, детската стихосбирка днес се печата. А духовната остава за утрешния ден.
