Отново сме на Витоша и отново хубав, слънчев ден. Имаше едно правило дадено от Учителя, което спазвахме стриктно. Щом се качиме на Бивака, всеки един от нас трябваше да се преоблече, да свали потното си бельо и да се облече със сухо, което носеше в раницата си. Аз съм се завряла в храстите и се преобличам. По едно време се обръщам и виждам брат Цеко, върви по пътечката и ще мине покрай мене. А аз съм разсъблечена. Извиквам: "Цеко, не!" Цеко продължава да върви към мене. Отново изкрещявам: "Не разбра ли бе, Цеко?" Следващият момент Цеко вече се обръща да се върне, но ето по същата пътечка се задава Учителят. Учителят се спря. Аз вече си бях надянала роклята. "Учителю, ето аз съм готова. Моля ви се, извинете. Минете, аз съм готова." Изпитах ужасен срам и скръб ако Учителят не ме чуе. Но Той ме чу и наново тръгна по пътечката, придружен с Цеко. Той мина покрай мене, поздрави ме. На следващия ден Той допълни правилото за преобличането: "Ще се преобличате и сменявате влажните и мокри ризи, но там, където няма пътеки и хора не минават". Учителят отново ме поглежда. Аз разбрах, че се отнася не само за мен, но и за всички.
