Ние сме на Витоша. Бях се качила още от вечерта и цялата нощ усещах студа, зъзнейки облечена в едно обикновено палто. Рано на другия ден виждам, че идват отдолу хора единично и на групи. Не знаех тогава, че това е обща екскурзия на братството. Тогава аз тръгнах откъм храстите, където бях престояла цяла нощ отсам изворчето на Бивака и минавам край кошарата, а това беше една ограда от камъни, висока над един метър, която ограждаше Бивака от постоянните ветрове, идващи от северо-запад. Виждам Учителя при запаления огън. Седнал, току-що пристигнал. Лицето Му розово, гледаше лъчезарно. Аз се спирам пред Него, навеждам глава и Го поздравявам. И Той ме поглежда особено. А защо ли? Ето защо.
В момента, когато слънцето започна да изгрява, всички се бяхме наредили за молитва с поглед вперен в изгрева. А изгрева беше особен. Когато слънцето се подаваше на хоризонта, с първите му лъчи видях Учителя на хоризонта, до кръста, свири на цигулка. След малко в едно ново избликване на светлина пак виждам същото: Учителят свири с цигулка. За трети път същото. Аз виждах на хоризонта. А иначе, Учителят беше сред нас в общата молитва, която произнасяхме по Неговото указание. Ето защо след като свърши молитвата и се греехме на огъна, Учителят ме гледаше по особен начин. Той знаеше какво съм видяла. Бях видяла истинския изгрев.
