Аз вече съм на работа като учителка в гр. Дупница през учебната 1944/45 г. Това е нова страница в живота ми. На 27.Х11.1944 г. получих телеграма от София: "Учителят си замина". Скръб ме изпълни, но нещо ми подшушна, че съм вътрешно подготвена за тази скръбна вест и това бе вярно. Аз поисках от Учителя да ме преместят по-близо до София. Силно желаех да дойда по-близо до Учителя.
На 15, 16, 17.Х11.1944 г. аз бях при Учителя. През всичкото време почти плачех от вътрешно едно чувство, което имах, като умиление и като скръб. Беше сряда и Учителят отиде в дома на Мария Тодорова, за да се окъпе у тях. Аз Го придружих. Къщата щеше да се запали и пак Учителят с чаша вода изгаси пожара. Искали всичко да изчистят, но Той не им позволи. Милият Учител, така фин както беше, сам се изкъпа, макар че банята беше тясна и пълна с пара. Водата се топлеше на един бойлер с печка и имаше отгоре душ. След като се окъпа и се облече сам, ние със Сийка Динова влезнахме при Него. Предложихме Му да си изсуши косите с електрическа печка, като я поставихме далеч от Него. За няколко минути почнаха да хвърчат капчици от тънките, сребърни коси. Възкликнах пред Учителя, че толкова малко изисква Неговата коса, за да се изсуши. След това Го придружих до вкъщи на Изгрева. Там Го помолих на колене. Той отказа. Каза ми: "Главата трябва да бъде перпендикулярно към слънцето". В този смисъл Той ми говори. След малко влезе Савка, по-право почука, аз отворих и седнах пак пред кревата на Учителя. Почувствах силно умиление към Него, тъй като не почувствах вече онази отрицателност, която съществува между нас. Веднъж Учителят ми беше казал, че ще се примирим с Него когато Той си замине. Това именно сега почувствах - помирението между нас. При заминаването си за гр. Дупница, сутринта рано Му целунах ръка и двете Му ръце допрях до страните на лицето си. Каза ми: "Не се страхувай, не се страхувай, давай (брат) песните!" Да бъде волята Ти, благи Учителю! Последното ми желание беше да имам отглас, отговор, за да може това да ме вдъхновява.
Тръгнах веднага, след като получих телеграмата без да кажа за кого искам отпуската. Веднага ми даде директора на училището десет дни отпуска. Тръгнах на края на града да моля да ме качи някой автомобил или камион. Първият ми отказа и след малко се строши. Такава голяма скръб. На вторият камион също ми отказаха. Но качих се на третия камион натоварен с бали от тютюн. Имаше и други хора. В София щом стигнах на моста до реката срещнах една сестра, попитах я и тя ми разправи случилото се. Макар че плачех, аз отивах с едно чувство, като че ли отивам при жив Учител. Даже скръбта ми не беше тъй голяма. Той беше полегнал на кушетката, покрит с бял чаршаф. Облечен в бял костюм, елегантен, хубав. Сякаш не беше заспал, а сякаш че медитираше. По едно време ми се стори, че беше заспал и че тялото Му е живо. Повечето от времето стърчах при Него, даже вечер, макар че салона не беше отоплен, нещо ме поддържаше да стоя. Четох беседа, караха ме да чета. Чудни бяха картините, които видях, когато повечето братя и сестри се приближаваха да целуват ръцете на Учителя. Хубави картини се запечатаха в съзнанието ми, картини, в които можех да видя отношението на учениците към Учителя. Все пак Неговото присъствие ме държеше, даваше ми сили да стоя при всичкия студ. Беше минус 30 градуса.
На петия ден Асен Арнаудов пожела да изпеем нещо на Учителя. Донесоха арфата, която Учителят беше купил на Асен, за да свири. Чудна картина. От една страна Учителят облечен в бяло, а от друга страна арфата, сякаш ангели бяха я донесли, за да се свири на нея. Аз изпях песента "Аин фа Си". Мария Златева свири "Идилията" и Асен свири също на арфа. След като изпълнихме номерата, три ябълки се търкулнаха от фруктиерата, една след друга. Аз извиках: "Учителят ни даде три ябълки!" И това беше вярно. Това бе първото чудо, което Учителят направи за мен. Почнаха да се готвят за погребението. Донесоха ковчега и сложиха тялото Му вътре. Тялото на Учителя беше огъваемо, а не втвърдено като останалите мъртъвци. Това беше второто чудо, което видях. Хванах ковчега с двете ръце, а под възглавницата Му сякаш бе топло. Ето, трето чудо. Почнахме да пеем песните Му и едновременно всички се изреждаха да целуват ръцете Му. Когато видях да се приближава към ковчега Ангел Янушев, да снема с фотоапарата, нещо каза в мен: "Аз съм с теб!" Разбрах, че Учителят ми го казва, тъй като след малко мина жена му и детето му да се прощават с Учителя. "Аз съм с теб!", продължаваше да звучи в мен. Колко бе внимателен Учителят в този момент към мен и не забрави да ми каже, че не съм сама. Трябваше да ми помогне, че не съм сама. Защото Ангел Янушев бе мой годеник и в деня на сватбата ни той не дойде, а в същия ден отиде с друга жена и се ожени. Вместо на моята, отиде на друга сватба с друга жена. И сега той минаваше с жена си и детето си на поклонение на Учителя. Ако не бяха думите на Учителя дошли до мен, едва ли бих могла да издържа. Той беше погребан, пръстта беше натрупана върху гроба Му и към главата Му бе забита една дървена Пентаграма с името Петър Дънов. Така Той бе положен в най-скромната могилка. На втория ден след погребението Му си направих шестте упражнения и почувствах истинска радост. Великият Учител можеше да насърчава, да укрепява, да ни развеселява и ни хранеше със Словото Си.
