Всеки път когато ходех при Учителя, Той ми даваше по нещо да изнасям от Неговата стая, от онези неща, които приятелите Му носеха. Обикновено това бяха сладкиши, баници, сладка, хранителни продукти, плодове - пресни и сушени и какви ли не още неща за ядене. И така когато слизах по стъпалата, аз винаги носех нещо в ръцете си, а долу имаше сестри, които ме пресрещаха и виждаха какво Учителят ми е подарил. А аз се стеснявах, все едно като че ли съм откраднала от Учителя и съм хваната на местопрестъплението. Това се повтаряше всеки път. Така, че онова което ми беше дал Учителят често ми засядаше на гърлото. Веднъж Учителят ми се скара. "Знаете ли как ме измъчват тези, които ми носят нещо за ядене с мислите си? Подаряват го, а мислено ми казват: "Само Ти ще го ядеш и няма да го даваш на никого!" Мога ли аз да изям всичко това? А на тези, които давам да изнасят навън, подарената ми храна, те също се стесняват и казват: "Дано няма никой долу на стъпалата и дано никой не ме види". Всичко това ме измъчва, аз чувам тези мисли, които ми причиняват неприятно чувство. Щом взимаш, благодари на Бога. Щом даваш, благодари на Бога, че е взел твоето приношение. И в двата случая трябва да се благодари. А тук какво става? И в двата случая искат да ограничат Бога в себе си и извън себе си, че дори и в другите". И от тогава аз започнах да излизам от стаята на Учителя по-спокойно, когато държах нещо в ръцете си. Долу вече не се стеснявах, когато другите ми оглеждаха ръцете, какво Учителят ми е дал. Дори стигнах до там, че когато виждах да носят другите излизайки от стаята на Учителя и слизайки надолу по стъпалата, аз се радвах и славех изобилието, което изтичаше от Горницата на Учителя.
