Доколкото знам, в първите години на Школата е имало повече спириту-ализъм и е бил доста разпространен. След това вече нашите хора се оттеглили. Но аз знам случая с мене. Георги Тахчиев с когото живеехме наблизко, той изучаваше философия в университета, аз музика и понеже бяхме всеки ден заедно, хубаво приятелство стана между нас, а беше медиум. И действително, питахме Учителят, ние направихме няколко сеанса и с Него споделихме, Той някакси се съгласи. Нали, аз на такъв сеанс например се запознах с един от заминалите ученици, най-добрите музиканти на Учителя - бр. Дързев. И след това Учителят каза: "Спрете дотук". И ние самите видяхме, че този свят е опасен, той е как да ти кажа, не мога да ти кажа защо, но спряхме до тука без да чувстваме, че нещо ни липсва. Говорейки за Дързев обаче, тъй като Той ми говори за Дързев, аз въобще не го познавах, той си е заминал много преди това, тогава ми обясни един въпрос защо толкова рано си е заминал. Тогава Той ми обясни един закон. Учителят ми обясни, Учителят ми обясни по повод на това, че чрез медиума ми се осъществи срещата ми с Дързев, питах Го аз защо е заминал рано. "В Школата, когато хората в Школата, техните близки, родата им, кръвната връзка не са съгласни, дърпат то учениците преживяват много тежко и даже рано си заминават". А например също Той спомена и за Георги Радев. Неговата рода
от Пловдив също е била много против. В края на краищата те са имали една голяма надежда, че той ще стане един голям учен, за което той имаше всичките условия. А той си отиде в една Школа да работи и се оттегли от света. Това за едни родители сигурно не е лесно и аз мога да кажа, че нашето семейство, когато сестра ми, която завърши в Рим и се върна в София и смятахме, че ще направи кариера в операта, тя като видя какъв е порядъка там, напусна. Нашите родители също бяха смутени. Но след моето идване на Изгрева, а след няколко месеца след това дойде баща ми, срещна се с Учителя. В този едночасов разговор, когато баща ми излезе, аз го видях, той имаше много изразително лице, така сияеше нещо в него. Той беше много доволен от разговора с Учителя и когато замина за Пловдив Му писа едно писмо, в което писмо той, дето се казва официално ни оставя при Учителя,! така да се каже. Като кажа, че за мене специално, аз каза не можах да го командвам него, може да съм командвал полкове и дивизии, но аз видях, че за пръв път той се подчини на един авторитет. "Ръководете го духовно, аз материално ще го подкрепя колкото мога." Това нещо, мога да ти кажа, че това писмо зарадва Учителя. Така, това беше едно хубаво нещо, което става в нашето семейство и между нас и Учителя. В: А за Дързев какво беше? Той композитор беше, така ли? Д: Да, в Братството имаше една песен, много се пее: "Аз съм бялото кокиче". Бил много добър музикант. И имай предвид, че в изкуството, колкото минават годините, човек повече зрее. Той ако е имал възможност да живее повече според моите приятели, той е бил една голяма надежда като музикант, но си е заминал доста рано.
В: Вие бяхте споменали, че Учителят е пратил Боев да ви каже да направите Паневритмията. Д: А, да. Абе то и войната беше почнала, това беше 67 месеца преди бомбардирането на София. Боев дойде при мене и ми каза, че Учителят е казал да направя Паневритмията за голям симфоничен оркестър. Ние до тогава си я свирехме с цигулки и китари само и аз така бая се сепнах, защото работата е сериозна и се заех. Заех се просто и след това обаче, щото почнаха събитията, въобще започна се бомбардиране на София, всички се евакуираха и ние разбира се не можехме да останем в тоя трясък и Учителят също отиде в Мърчаево и аз Го питах тогава: "Има ли условия за работа?" "Страх ли ти е?" "Не ме е страх." "Щом не те е страх, стой тука и си гледай работата!" И действително, Школата не можем да оставим без присъствие. Аз останах с много голямо съзнание и с много голямо вътрешно спокойствие. И бай Ради остана, градинаря, а когато Учителят напусна Изгрева, Той като че ли остави нещо много хубаво. Така хубаво беше на Изгрева, това беше. Мина лятото, дойде пролетта също бомбардировките продължаваха, а тази градина, която се беше разцъфтяла, една тишина имаше. Имаше нещо много хубаво. Право да ти кажа, ние нямахме тревога, от друга страна някои от нашите братя и сестри, които не издържаха финансово на тази евакуация се върнаха и Той каза: "Събирайте се на молитва в малкия салон". Той каза: "Това е най-сигурното място". А това сигурно място беше покрито отгоре с един шперплат и една керемида само. Никой от нас не отиваше в скривалището Виларов, където имаше специална кабина и за книги на Евдокия и се криеха всички там, ние си стояхме в малкия салон на молитва през време на бомбардировката. Това беше много интересно положение, когато отвънка всичко се тресе, хвърчат дървета, щото и ние вътре си пеем и се молим. Имаше нещо много възвишено в смисъл, това са как да кажа, това са неповторими неща. Аз никога в живота си сигурно няма да преживея с едно голямо спокойствие, като че ли тази бомбардировка, всичко това, не ставаше за нас, ами трябваше да бъдем свидетели на такава една
история, грозна и страшна. В: Вие бяхте споменали, че сте казали на Учителя, че тук няма работа за вас. Д: А да, виж какво сега, аз съм амбициозен и обичам като се включа някъде да бъда цялостен. И аз чувствах, че съм в Школата обаче, но тук има стенография, има да кажем редакцията на Георги Радев, издаваше "Житно зърно", бай Ради, градинаря, други работят, Казвам: "Учителю, тука няма работа за мене. Не ми е удобно". "Работа ли? Един ден ще видите, толкова много работа ще има, че няма да можете да си вдигнете главата! Но внимавайте, когато дойде време за работа, да не кажете, че нямате сили." Такова разминаване действително ще бъде доста неприятно и доста тежко. И то дойде. Ти си свидетел на всичко това.
