Точно в това село, в което имах карма с населението му, дойдоха и много неприятности следствие, при което получих невроза, не можех да спя, бях неспокойна и се задушавах от напрегнатата психическа атмосфера създала се около мен. Не можех да се храня, храната ми засядаше на гърлото и падаше като топки камъни в стомаха ми, не можеше да се смели храната и да премине нататък. Понякога повръщах упорито. Бях обезпокоена за здравето си. В една от предстоящите учителски ваканции аз отидох при Учителя и Му обясних всичко. Той ми даде съвет. Препоръча ми сутрин да изпивам на гладно една топла чаша вода и като се минат 10-15 минути да изпия една-две супени лъжици зехтин. Записах си указанията. Накрая Той завърши с думите: "Храна, която не лекува и лекарство, което не храни, не е за препоръчване".
Отидох си на село. Започнах да изпълнявам съветите. Стомахът ми се отпусна и можех да поемам течности и по малко храна. След една-две седмици храносмилането ми се оправи. Възвърнах жизнеността си и възстанових здравето си. Иначе щях да си замина млада и зелена като едно и две, както казваха учениците тогава. Колежките с внимание ме наблюдаваха, как можах сама да се справя със здравето си. Те не знаеха нищо за Учителя, макар че виждаха, че съм вегетарианка и че чета дъновистки книги. Това за тях бе достатъчно да си създадат негативно отношение към мен. Но въпреки всичко аз нали оздравях и досега съм жива. Това малко ли е? Моля ви се, това дори е много.
