Тъй като на Учителя аз гледах като на едно духовно слънце, ще си послужа с астрономичното понятие "перихелий", в който аз попаднах съвсем неочаквано за мен през лятото на 1930 г. на Рила. Той не трая дълго, но беше връхната точка в живота ми, в ученичеството ми, когато съм имала най-сюб-лимни преживявания. Тогава съм вникнала по-дълбоко в отношението Му и доверието, което ми е гласувал като на душа. Тогава съм имала съкровени разговори, записани в душата, не на книга. Той ме викаше сам по-често в палатката Му и на открито край нея на разговор, даваше ми някои формули, упражнения, по някое зрънце познание за самата мен, за родителите ми, за развитието ми, обръщаше ми внимание на какво специално да се спра в работата над себе си. И това продължи и след като се завърнахме от Рила и с прекъсвания, когато заминах на село - почти цяла година. Моето отношение към Него растеше, растеше и аз знаех вече в себе си, че не мога да живея без Учителя. За мене като във фокус се събра и кристализира всичко най-възвишено, което душата долавя, но думите не могат да изразят - Той ме научи да вниквам още повече в себе си и у другите, да гледам и на света с отворени очи, да търся и откривам навсякъде красотата и доброто, да позная възвишени състояния като щастие, блаженство, дълбок мир. И все пак, на два пъти Го чух да прави мек упрек: "Че аз гледам, вие вода газите, жадни ходите". Разбрах, какво искаше да каже, че недостатъчно използуваме любовта, светлината, която се струеше обилно от Него, за да живеем повече в радост, доволство, веселие, песни, мир, а ние опознахме и скръбта край Него. Пък нали радостта и скръбта са двете граници на живота на земята, а ние живеехме един богат, интензивен, пълноценен, разнообразен живот, който минаваше през бързи вътрешни промени. Дали успях да изразя още тогава всичката дължима благодарност за това, Той знае. И когато става въпрос за щастие на земята, с оглед на епохата, в която живяхме, преходна, бурна, ликвидационна епоха, аз казвам, че ние въпреки това бяхме щастливи, тъкмо защото срещнахме Учителя. Да познаеш мигове, когато се чувствуваш като душа, която общува с друга по-напреднала, с едно велико съзнание, какво по-високо от това на земята? Че имаше толкова беседи, от които се излизаше с криле, като че не стъпваш на земята, но това с човешки език не може да се предаде, пък и не е нужно. Едно трудно нещо, на което Учителя се стараеше твърде много да ни научи, бе да приемаме, да понасяме страданието с радост, да го осмисляме, щом поне не роптаем и бързо да трансформираме скръбта в радост. Мога да кажа, че бързо мислех в Негово присъствие, мисълта ми като че се силеше да се изравни до някъде по вибрации с Неговата мисъл. Обичайното Му изявление беше разположение на Духа. Но не се манифестираше шумно, фрапиращо, то се предаваше като аромат от цветя, то заразяваше. Особено по време на екскурзии в природата, Неговото разположение се предаваше на всички ни, ние се отваряхме като цветя на слънце и ставахме по-достъпни за благотворното въздействие на планината. Той осветяваше мястото, в което пребиваваше в даден момент и времето, през което това ставаше. Затова планините Витоша и Рила станаха за нас скъпи места, свещени места, където витае Духът Му. Но да не пропусна да кажа и за друга една страна на твърде сложното и многообразно естество на Учителя. Що се отнася до физическите работи, Той имаше умение, разбиране, сръчност за всичко, като че ли го е работил години и винаги всичко вършеше с рядко усърдие и любов. Всичко онова, което изискваше от нас, а Той беше взискателен, защото в далечно време бе минал из него, както сам казваше. Аз не срещнах друго човешко същество с такава проницателност, може би защото бе ясновидец от висок ранг, но достатъчно бе да те погледне, някой път с края на окото си дори, и вече е видял и узнал каквото трябва. Но понякога Той сам разкриваше, че прави това, макар че никак не Му бе присъщо да говори за себе си. Очите Му галеха топло, понякога ставаха далечни и строги, но всякога проникваха направо в душата. Като си помисля колко сърдечни рани бе превързал, колко неспокойни човешки сърца бе усмирил, утешил, колко тайни бе разкрил, колко болки бе излекувал, казвам, че за дейността Му, за всичко сторено от Него, все пак не остана пълна представа. И досега продължава разкриването на всевъзможни случаи, станали с наши приятели.
Но нека кажа няколко думи за онова, което виждаха физическите ни очи, като обект на обичта ни. Външният облик на Учителя, цялата Му хармонична фигура беше израз на човек идеален, напълно завършен, у когото и поглед, изражението на лицето и глас и походка и движения и говор бяха отмерени, красиви, естетични, нищо излишно, нито пресилено. Леката Му подвижна походка аз за себе си тълкувах така: леко да се носи човек по земята, леко да се справя човек с мъчнотиите, бързо да излиза от тях и умело да ги трансформира. Походката му биваше бърза като на юноша. Според случая и бавна, величествена според друг случай. Облеклото безукорно, чисто, семпло, с предпочитание на светлите меки тонове и не напълно съобразно с модата на времето. Всеки, който имаше очи да види знаеше, че е видял нещо необикновено, съчетание на изящество, простота и одухотвореност. Нямаше с кого да бъде сравнен. Когато нещо си отиде, то дълго още в нас звучи в мелодия душевна претворено.
