Пред една великденска ваканция, в началото на април, когато с радост съм се завърнала при Учителя, един ден Го посещавам и Му нося нещо рядко за сезона, което Той обичаше - червени домати. Тогава нямаше уредено парниково производство. Казвам Му: "Това вместо червени яйца, както е обичая през тази седмица". Той ги прие усмихнат, поговорихме и току влезе зад паравана, питайки ме: "Ами аз какво да ти дам?" И се засуети с поглед, като че затруднен да направи избор. Надникнах зад паравана и аз и какво да видя - цяла изложба на лакомства донесени от сестри: по маси, по бюфет наслагани във фруктиери, в чинии всевъзможни сладкиши, торти, кексове, козунаци, курабии, великденски яйца, плодове. Но, нещеш ли между всичките тези деликатеси се намери и едно парче черен хляб - селски, но такъв черен, какъвто изобщо не бях виждала даже по време на стопанската криза. Със сдържана усмивка Учителя посегна към него и ми го подаде. Аз прихнах от непринуден смях, поради контраста, който се получи, разсмя се и Учителя и така смеейки се в унисон, ние се разбрахме. При това знаеше, че имам вкус към деликатеси, към сладкиши и плодове. Поблагодарих Му и след утихналия смях се замислих да открия какво вложи Той в тая наглед малка, невинна шега. Направих си превод: 'Ти дръж същественото, хляба, хляба на народа е черен, а ти работиш сред тоя народ, пък сладкишите са нещо, без което може".
