През втората година на моето следване в института през юни, в града ни (живеехме тогава в Шумен) бе дошъл Учителя и отседнал у ръководителя на малката братска група, каквато тогава съществувала в града. Аз бях дочула нещо, но нямах възможност да проявя интерес, пък и имах може би и известно предубеждение, допущах, че се касае за спиритуализъм. Дъщерята на ръководителя на тази малка духовна група бе съученичка на сестра ми и тя бе й дала един том беседи, доколкото си спомням, трябва да е бил тома първа или втора серия "Сила и живот". Сестра ми донесе книгата у дома, а трябва да отбележа, че и двете ние бяхме любознателни, обичахме да четем. Аз прочетох само заглавието, което изведнъж ми подсказа богато съдържание и изказах съжаление, че не мога сега да прочета тази книга (а тя трябваше да се върне скоро) тъй като бях в разгара на сериозни изпити, завършвах института. Обаче в себе си казах: "Аз ще подиря тази книга по-късно". В същото време, при една набързо станала среща с моя преподавател, последния сподели впечатлението, което получил от личната среща с Учителя, която имал. Бил поканен като идеен човек в дома на ръководителя на духовната група на вечеря и разговор. Така възторжено бе ми предал впечатленията си, че у мен се създаде представа, че Учителя е необикновен човек и у мен се зароди желанието да го видя.
Три месеца след това аз бях вече прогимназиална учителка в едно голямо село в Търновско. Когато напущах дома на баща си аз взех само три книги със себе си от скромната семейна библиотека, от които едната беше "Наука и възпитание" от Петър Дънов. Бях положила много усилия, много труд при тежки и оскъдни условия докато си извоювам терен, на който да стъпя в живота. При това, от никъде видимо съдействие. Баща ми бе сключил втори брак. Аз изживявах голям нравствен конфликт, голямо противоречие досежно любовта в семейството и това даде в резултат отчуждаване, но не и спокойствие. Сега пред мен се очертаваше учителското поприще, за което не бях мечтала, а се бях приготвила по необходимост. И в себе си, бях изправена едва ли не пред нерадостна перспектива. При мисълта за незадоволените желания от една страна и от друга - като помислих, че ще се проточат дългите еднообразни години на село, в среда, която не е интелигентна, не ми е близка, чувствах в самото начало, че ще се задуша. Тогава още не съм съзнавала ясно и дълбоко, че трябва с радост да отдам силите си в служба на народа. По-късно това се промени, аз намерих приятност в самата работа с децата и с общуването с хора от града. Бях затворена, самотна, предпазливо пристъпвах към всичките нови хора, сред които трябваше да живея и работя. Аз, която съзнавах, че отсега нататък започва дългия процес на самообразование, оставих да изминат първите 1-2 месеца без да се докосна почти до книгите, които ми бяха изобщо любими приятели. Но съдбата се намеси. Тя ме изведе от тази временна апатия.
