ТЕМЕЛКО СТЕФАНОВ ГЬОРЕВ (1.VI.1896-1.IV.1990 г.)

ПЪРВИ РАЗГОВОР С ТЕМЕЛКО НА 27.1.1978 Г.

Вергилий Кръстев: Жалко е, че през времето на Учителя не е имало такива магнетофони да се запише говорът на Учителя и неговия глас. И сега вместо да записвам на лист така е по-лесно с касетофона. Ти, брат Темелко, говориш, аз слушам и всичко се записва. Вече четири години откак съм идвал тука в Мърчаево и си казах: Ами ако не го заваря? Ами ако го заваря и не е добре? Ами ако не си спомня? Брей, как се изминаха толкова години. Ами много е трудно да намериш подходящо време. А ето днес такова хубаво време, чисто време, макар че е зима, отвори се времето, а вчера бе буря със сняг. Темелко: То отгоре се дава. В.: То се дава. Хубавите се дават. Но много е трудно да се намерят подходящи условия пък и човек да има разположение, защото аз искам тези неща подробно да се запишат, за да се запазят. И сега ти какво правиш? От време на време излизаш, работиш навънка. Т.: Ами работим по малко. В.: Около къщата копаеш, правиш това онова? Т.: Сега зимно време не копая. В.: Няма какво да правиш. Т.: Отивам за хляб. Сега събота на пазар отиват те - или Петър, или баща му. А другите дни аз съм тук. От понеделник та чак цялата неделя все отивам аз. И там намирам такива възрастни хора като мене, разговарям с тях ей така да минава времето. А пък днеска не ходим, пък ето ти дойде да си поприказваме. Все изпраща Учителя по някой и друг човек. В.: То е хубаво така да дойде човек, да поприказваш с него. Т.: Как не, как не, с човек да се срещнеш. Та животно с животно се среща, а къде е човек по-горен от тях. В.: Ти знаеш ли, спомням си, че някои от възрастните приятели се оплакват и с право ми казват: „Ти знаеш ли как бавно минава времето, никой не се мярка“. Понеже живота на хората се промени, хората се пръснаха от родните им места и всеки работи насам-натам. Като отидеш при някой по-възрастен човек да го почетеш, да поднесеш така уважението си към него. Така е по-трудно да си сам. Иначе е много лошо - сам си и никой няма. Т.: Лошо е да си сам и да кукаш сам. В.: Ти знаеш ли колко хора нямат деца, ти поне имаш деца. А колко хора имат деца, а все едно, че ги нямат. Т.: А, трудно е и с деца и без деца. В.: Няма кой да им донесе въглища, няма кой да им помогне, да им съдейства. Болни са. Т.: Има ги таквиз в селото. Има такива, знаеме ги, виждаме ги, срещаме ги. В.: Страшна работа, не е за разправяне. Виждаш много хора, а се движиш сам сред тях. Т.: Да благодарим на Учителя. Аз всичко си имам - и въглища, и къща. Сега въглищата малко ги употребявам, защото миришат. Не мога да ги търпя, повдига ми се от тях. В.: Те, новите въглища и брикетите много миришат. Старите по не миришат. Т.: Не миришат, ама си миришат на въглища.

Отиваме в стаята на Учителя. Темелко изпълнява молбата ми.

В.: Сега това е стаята на Учителя. Искам отново да я разгледам. Навремето я заснех на фотографска лента. Т.: Тук сега не се разрешават снимки по понятни причини. Властта не разрешава пропаганда. В.: А мога ли да говоря и мога ли да те разпитвам тук? Т.: Може, да, но снимки да се лра- вят не се разрешава, не може. В.: Ясно, разбирам. Т.: От властта не е разрешено. В.: Ясно, аз искам само да те разпитвам. Сега това е стаята тук на Учителя. Виждам, има много снимки по стената. Тука тая снимка показва гимнастика, Паневритмия на Изгрева. Т.: На тази снимка се вижда като е свършена гимнастиката, обиколили са Учителя и му задават въпроси. В.: А на тази снимка е синът ти? Т.: Синът ми. Там пък е другата снимка където Учителят държи беседи в салона. В.: Да, тука е Учителя. Сега, къде е спал Учителя, на това легло ли, на този креват ли? Т.: (много тихо) На този креват. В.: Ти си го поддържаш така както е било? Тука е прозореца, тука е масичката му, ето му стола, това неговия стол ли е? Т.: Неговия стол е този. Цигулката му тука стоеше, ама я вземаха и къде е не знам сега. Тази тук цигулка е на ръководителя ни. Ето тука е снимката с моето семейство. Тука на снимката е масата, на която жена ми е извадила хляба от кухнята и го е разчупила там пред Учителя. До него са Боян Боев и д-р Жеков и са седнали около Учителя. Тази снимка е на Изгрева. Тази е за Рила, на езерата. В.: Това е вече на Рила. Тази е Щилянова репродукция, нали? Т.: Да, това е снимка с брат Стоицев. Сега тази маса си е била също както по-рано и същите прибори ги имаме. Това са тука чиния, лъжичка, чаши, всичко, с което Учителя си служеше навремето. В: Тука виждаме френологична карта окачена на стената. Т.: Виж тука колко части има на човека в главата на тази цветна карта. В.: Да, има много неща. Това тук е Пентаграмата, това е разрешението за музея. Т.: Тази стая е цялата история. В.: Вие събирате ли се сега тук? Т.: Събираме се редовно и четем беседите на Учителя. В.: Кои дни се събирате? Т.: В сряда сутрин в пет часа, в неделя сутрин в пет часа и в десет часа пак. Значи два пъти в неделя. В.: Е, идват ли ти тука тия възрастните приятели? Т.: Тука идват наши хора, а идват и от София. Понякога идва Ганчо Генчев ако го знаеш. В.:

Не, не го познавам. Т.: Офицер беше преди войната. Понякога с брат Борис идва и Савата. Двамата идват от София, а понякога някои сестри и някои братя. В.: Тука на стената чета разрешение за регистрация. Тука пише: На основание Закона за вероизповеданията, чл. 16, Изпълнителния комитет на Ленинския народен съвет регистрира „Бяло Братство“ - София, с ръководител Никола Антов и Симеон Харалампиев Симеонов със заповед със седалище ул. „10-та“ No 2 и ул. „5-та“ No 13, кв. „Изток“ - София. Това е неговото разрешение, а това е вашето тука? Т.: Да. В.: Петнадесет души са регистрирани, много хубаво. А това ви са тука беседите. Вие тука ли ги четете? Е, това е много хубаво. Това тук е писалката, нещата от времето на Учителя. Хубаво е тука, слънчева стая. Т.: Е, ама Учителя си я избрал сам, тогава още не съм го познавал. В.: А кога правихте къщата? Т.: През 1939 г. В.:Ти тогаз навремето ми разправяше, че майсторите по цял ден пеели и чуруликали. То е много трудно така да се съберат майстори и съвсем случайно да пеят всички. Ти тогава си беше насадил тези дръвчета в двора, нали? Т.: Всичко бе насадено, с всякакво дърво. Какво ли нямаше в градината. А това е електрическата печка, с която си затопляме стаята. В.: Виж тука на снимката тоя стария Епитропов. Ей, колко народ си замина и отиде.

Аз ще ги оправя тези рабрти, ще ги измия тези чаши, с които закусвахме. Не е страшно, аз ще ги оправя. Спокойно. То е много трудно така да бъдеш в една епоха, да вземеш участие в нея и да минат след това 33 години. И смятай 33 години. Сега, днес сме 27.1.1978 г., а точно преди 33 години Учителят беше дошъл в Мърчаево. Бомбардировките в София са на 10.1.1944 г. Той тогава след 11-12.1.1944 г. идва тук в Мърчаево. Значи от тогава са изминали 33 години. Съвпадение случайно, нали и то след 33 години идвам аз, за да записвам и да ти правя интервю. Т.: Като да беше вчера. В.: Все едно, че си отива едно поколение и идва друго поколение. Аз съм бил тогава някъде към шест години, а по това време ти посрещаше Учителя в Мърчаево. И така виждаме как едно поколение си отива и идва друго поколение. Т.: Да, така е. Тече си времето. И ние с него течем, изтичаме и някой утече, па си замине от този свят. Ама аз още не съм утекъл и сега си говориме с тебе. В: Ти в ония години ставаше рано, отиваше на работа в кариерата по времето когато Учителят е бил тука. Т.: В пет часа ставам сутрин. В.: Отиваш пеша на шест километра. Къде са кариерите? Цял ден чукаш, биеш с чука. Т.: Цял ден чукам и чак вечерта към седем-осем часа се връщам. Изморен целия, вечер съм капнал от умора. Да чукаш цял ден камък, това не е лека работа. И тука е цялото Братство с Учителя. Някакси преспя тука и на следващия ден пак отивам на работа в кариерата. В.: Как посрещаха хората това нещо - да се съберат толкова много народ? Самите селяни в Мърчаево как гледаха на това? Непрекъснато тук при тебе се движат много хора. Т.: Никой нищо тогава не ми каза. Наблюдават какво става, какво правим, после отиват си по своята работа. Нали всички са на работа. На времето нямаше човек да без- действува и да не работи по полето и по нивите. Ако не работи и не изкара нещо от нивите, няма какво да яде. Стават рано сутрин у тъмно и до тъмно работят. Да, земеделието е робия. Тогава нямаше машини, нямаше вършачки, имаше само добитък и хора. Аз имах волове, кола, плугове, всичко, което трябва на село за работа на полето. В.: Към колко декара земя имаш? Т.: Около 20 декара земя. В.: Обработваше земята и едновременно отиваше на кариерите? След това как намираше време да обработваш земята и как ти стигаха силите? Т.: Не зная, ами навикваш някакси. И добичето дето е добиче и то свиква да оре, че после се връща от полето и си тегли само колата. В.: Сега виж как хората имат свободно време. Насам-натам се движат без работа. Т.: Сега са свободни. Работят по осем часа и после бездействат. Нищо не ги засяга нито па ги някой гони. След работа всекой вкъщи си отива. А по наше време от работа се връщат вкъщи пребити, пък там ги чака отново работа - да нахранят добитъка, пък жените месят хляб, готвят за следващия ден. Аз имах овце, волове, крави и трябва да ги нахраним. Аз като идех там на кариерата, тогава жена ми ги хранеше тук. В.: Сегашното поколение живее по-лесно, ама не признават и не го осъзнават. Т.: И пак недоволни. В.: И пак недоволни ама това го виждате вие, възрастното поколение, младите вече по-леко карат и нехаят. Получават всичко наготово. Т.: Иска се възпитание на това младо поколение. Ама възпитанието им е лошо, кой знае не прихватат ли, какво ли е, не знам. Не ми харесва. А сега много пушат тютюн, пиянстват, женски и мъжки са се омешали - само ядат и пият. В.: Знаеш ли, Учителят на едно място казва, че една от слабите черти на славянството, това е разврата и пиянството. Виж го, гледай го сега, същото стана и у нас, както в Русия. Т.: Учителят е казал много работи, но не се възприемат. Не искат да чуят за тях. Има ги написани, а няма кой да ги разнася. Няма кой да им го каже и да им го покаже как човек трябва да живее по новото Учение. В.: Няма кой да го разнася. Ами то си е от времето. Трябва да си дошъл като душа, да се род^ш тука на земята, па да ти дойде времето, па да се пробудиш. Ето, кой е накарал навремето Симо да ходи и да търси нощем какви книги учителката чете у нейната стая? Т.: Хайде де, отговори. Кой го накара? В.: И кой ви накара да ходите там в София на ул.“Опълченска“ 66 при Учителя. То трябва да се случи. Виж колко хора има в Мърчаево. Малко са тия, които са дошли при теб от самите мърчаевци, нали? Виж аз те открих и идвам при тебе от толкова далеч. Но друг това, което аз правя няма да го направи. Повечето са в кръчмата и тук в Мърчаево и в София. Както по-рано е било, така си е и сега. Т.: Как Учителят само ни извади нас мърчаевци от кръчмата. В.: Виж колко народ отива в кръчмата, а никой не идва при Учителя. За всяко нещо се иска времето. То трябва само да дойде - след дни или години, или пък десетилетия. Ето аз идвам при теб след 33 години от онова време когато Учителят е бил в Мърчаево. Т.: Всяко нещо си чака времето. Чака си своето да се случи. В.: Не можеш така насила да хванеш един човек и хайде хоп да го туриш в Учението на Учителя. Т.: Насилието насилие ражда. Не може със сила да му дадеш, нито със сила да му отнемеш. В.: Да му дадеш насила не става. Т.: Не става. Защото не иска и не го взима. Ни можеш да му дадеш, ни можеш да му отнемеш. Даваш му.- не ще да го вземе. Минава и заминава покрай тебе. В.: Разказваше навремето една интересна опитности брат Звездински. Отишъл при Учителя и му разправя: „Учителю, кога ще дойде времето та да излезем на площадите, да издигнем трибуни, да говорим за Бялото братство, да говорим така, така и онака“. Учителят го погледна и му казал: „Това нещо и този метод е отречен от вековете. Така сега няма да се върви. Сега ще вървим по пътя на теменугата. Като тръгнеш по пътеката, изведнъж ще почувствуваш някакво дихание на теменужка. Обърнеш се, мирише, обърнеш се гледаш - няма нищо. Погледнеш, потърсиш, а тя се крие у трънете. Там е и не се вижда, но мирише на теменуга“. Т.: Там се е скрила. И чека, който трябва. С добрите си дела, с делата си ще миришеш на добро. В.: И Учителят продължава: „И вие сега ще работите като теменугата. Ще живеете, ще творите и никой да не те познава, но с добрите си дела, с делата си ще благоухаеш. А не сега както навремето само приказки и днес също само приказки и проповеди. Та сега са точно тия времена дето човек може като теменуга при най-неблагоприятните условия, но с делата си да благоухае надалеч и на добро. А другата работа е празна работа. Нищо не се постига с нея, защото е лозунг. А да му говориш, да го викаш, да му показваш - то е насилие. Да го убеждаваш - не върви. Той си знае своето, защото заради него е роден“. Т.: Не, не, нищо няма да постигнеш, само ще се трудиш. Няма да те възприеме. Само ще си убиеш времето с него. Да ме запиташ лично аз ще ти отговоря. Ама той не ти обръща внимание, а ти да му насаждаш тия работи не върви. Той си върви човека по пътя. Върви по оня път заради който се е родил на земята. В.: Да, върви и ако му говориш ще мисли, че си завеян или че си откачен.

Казаха ми, че тука имало някаква тетрадка, в която всеки, който дойде записва по нещо и много интересни неща са записани. ИмаШе ли такава тетрадка? Т.: Имаше, но след като си замина Учителя дойдоха тука от Братството в София и всичко вземаха. Само тия работи останаха, които ги виждаш. Къде ги отнесоха и къде са сега, не знам. Даже на кревата постилките на Учителя взеха и ги отнесоха. После ние купихме други постилки, за да покрием кревата. Имаше много работи, но дойдоха, взеха ги и ги отнесоха. В.: А къде са сега? Т.: Колкото знаеш ти, толкова знам и аз. Няма ги нито тука, нито у София. В.: Е, защо им са, пък не смееш и да се обадиш, нали? Т.: Не, мълча си, гледам ги какво правят, а те дойдоха и ги отнесоха. А къде, колкото знаеш ти, толкова знам и аз. Само траем и наблюдавам. В.г Е, защо ще ги вземат от тука? Т.: Е, хайде де. Кажи ми, за да ти кажа. А тука щяха да останат. А там в София се затриха. В.: Може би, защото Учителят е спал на тях, затова са ги взели, че и те да спят върху тях, за да получат благословение. Т.: А, така разбирам. Може да е затуй. Това ясно, но те не знаят, че благословението идва от горе, от свише, а не от покривки. В.: Ето, ти виждаш сега как се случиха нещата и докъде стигнаха, че сега никъде нищо няма, само при тебе се задържа и то онова, което не са прибрали. Аз да съм бил на твоето място щеше да ме заболи много, не бих издържал. Ами си принуден да изтърпиш. Т.: Аз бях в миналото много неспокоен и нервен. Една крива дума не можем да изтърпим, веднага се палим и скачам на бой. А сега съм улегнал и каквото ще да става, аз си кютам. Не се закачам с никого. Казвам си: Така разбират, така да правят. Такъв ми е акъла днес. Ама днес, а по-рано беше друг. В.: Но то е много трудно да се издържа това нещо, то е мъка. И още по-трудно се идва до него - да гледаш и да търпиш. Т.: О-о. Аз съм доста работил по това, за да улегна. Дето съм дошъл в това положение днес - да гледам, да мълча и да си мисля свободно. Това е работа от години върху себе си. В.: Аз например знам това на теория, ама на практика трудно ми е да го издържа. Т.: Много трудно, много трудно. И треба години, ама много години да работиш върху него. В.: Ето, знам сега, че не трябва да се безпокоя за това и онова, обаче се безпокоя. Искам да не се тревожа, обаче се тревожа. Трудно се постига. Т.: Тамо е това майсторлъка. Майстор не се става за година, а требва най-малко двадесет години. Първо си чирак седем години, седем години калфа и след това седем години майстор. И като навършиш двадесет години си майстор вече, майсторлъка ти идва отръки. Работата е там да не се обезпокояваш, да не те засяга нищо. А онзи, че говорил така за теб, че казал онака, да не те е еня. Кой каквото прави за себе си го прави. В.: И вие сега като се събирате тук четете беседи, молитви, правите гимнастики? Т.: Да, правим всичко както бе при Учителя. В.: Ей, като помислиш за ония времена, като гледат как си заминават някои приятели, то трудно се издържа. Нали човек е свързан с цялото. А по ония години тогава знаехте ли тука в Мърчаево, че Учителя е бил болен? Имаше ли признаци, че Учителят е бил болен? Така, че е залитал нещо, да не е могъл да ходи? Т.: А- а-а-а, не, не! Нямаше такова нещо. Беше си здрав. В.: Значи тука в Мърчаево Учителя беше здрав? Т.: Чисто здрав и никакви такива работи, за които ми говориш. Десет месеца бе у Мърчаево и не е боледувал. В.: Не е бил болен и е бил винаги здрав? Т.: Точно така. В.: Той тогава Учителят излизаше, правеше си разходки тука. А до къде ги правеше? Т,: Да, правеше разходки до този извор горе. Една пътечка сме направили сега. Тука сега е заградено, но тогава имаше пътечка и по нея правеше разходки от извор до извор. Върви си с бастунчето и си прави разходки. В.: Значи онзи „Извор на здравето“, какво беше казал за него, че който пие от тази вода, то оздравява? Т.: Имаше тука две баби преди две-три години. От къде ли са научили? Гледам ги отиват натам и си наливат вода у шише. Първата, че втората сутрин, че третата. Не ги закачах. Вземаха си вода и си носеха. Знаеха от някъде, че е лековита. В.: Може би са били от наши хора или да са научили от тях за лековития извор. Т.: Не знам сега. Не мога да ти кажем нищо, само ги наблюдавах. В.: То работи ли още онова изворче, лековитото? Т.: Работи, сега когато е лето водата намалява, но иначе има вода. Има през всяко време. Сега намаля единият извор, но другият извор си работи. В.: Тогава Учителят ли го откри или си беше открито преди това и то си съществуваше като извор? Т.: А-а-, Учителят откри и двата извора. В.: Вие там го изкопахте, изровихте, направихте, каптирахте ги? Т.: Така направихме и станаха на извори. В.: А този извор тука Той го откри и вие после го изработихте? Т.: Тука има една ябълка, за която ми разказваха, че била с разголени корени. Учителят ставаше през нощта и я поливаше с вода и после нареди да я подпрат с камъни и да й се сложи земя. Тук бе Йорданка Жекова, която бе прислужничка на Учителя. С нея бе и д-р Жеков. Той изкара 96 години, а тя 86, дълголетници бяха. В.: С Учителя ходехте ли на топлия извор на Рударци. Т.: Ходихме. Учителят за него казваше, че имало подземна река отдолу шест метра широка. Но казва, че не се разрешава много вода да излиза на земята, на повърхността, само по малко колкото да има за пиене. В.: А то къде е това нещо? Къде е извора? На плажа ли? Т.: Да, дето е плажа. Направиха там здания, бирария, плаж. Не знам още какво. Много работи направиха и се развали онова дето беше по-рано. В.: Сега понеже видях една снимка, на която се вижда, че сте ходили на връх Острец. Вие кога правехте екскурзиите - в събота или в неделя? Т.: А, не, ходехме през седмицата. В неделя имаше беседа. Тогава идваха много хора от София на гости при Учителя. В.: И вие ставате сутрин рано и с раниците тръгвате полека-лека нагоре? Т.: Да, с раниците тръгваме. После сядаме, закусваме, почиваме и Той изнася редовната си беседа. В.: Ей, как са минали толкова години от тогава. Т.: Годините си течат и ние с тях изтекохме. Едни са вече горе, заминаха си от този свят, а другите са малцина долу като мене. Ама и на тех им е време да си тръгват нагоре. В.: Казваше ми навремето Весела Несторова как на този извор когато са правили извора Учителят бил рекъл: „Време е да открием втория фронт на запад срещу германците“. Т.: Да, така беше. Тука го откриха първо втория фронт, ако сега англичани и германци да се фукат, че те били го открили на запад. В.: Виж как някои събития, някои исторически събития са се ръководили от този дом. Това е нещо много трудно да разбереш. Това е много трудно за възприемане от обикновен човек. А на някой като вземеш да му го разкажеш ще ти кажат, че това са брътвежи и извеяни работи. Т.: Ясно е, че не трябва да се прави опит с чужди по дух хора. В.: Само оня, който е преживял това нещо и е бил в този дом той знае как са нещата. Т.: На некого да разправяш тия работи, той ще те направи на ненормален. В.: Вие сутрин сте там седнали на масата и закусвате. Ти ли си я сковал тази маса? Т.: А, не, един брат я скова, но дъските са от мен. В.: Един брат я беше направил. Вие там обядвахте. Виждал съм на снимки как всички седят на тези маси. Т.: Когато бивахме повече хора, отивахме навън на масите, а кога бехме по-малко оставахме вътре в стаята. В.: И това е сега същата снимка дето са седнали на същата маса Боян Боев, Стоицев и д-р Жеков. А хляба е този, който е опекла жена ти. Т.: Там долу имаше фурна, имаше кухня. Жена ми донесе хляба из кухнята. Учителят и брат Жеков седят и тя зема един хляб и го разчупва на големи парчета. Подава го на Учителя. Беше дошъл един фотограф и направи снимката. Когато дойде Учителят у Мърчаево, тогава прекарахме електричество в селото, тогава дойде електричеството и у моята къща.

В.: А сега твоят внук Петър, сега как живее? Той се ожени, живее си живота както всички? Т.: Направи си голяма къща. Баща им взе долния етаж, а двамата с брат му взеха горните етажи, хвърлиха жребие и на Петър се падна най-горния. Петър се ожени. Задоми се. В къщата вътре е всичко както трябва. Един дом, в него всичко има. Наредил е всичко хубаво както трябва да е. Много хубаво се е подредил и там си живее. Брат му е по-долу от него - по средата. Съдба. Вече е на тридесет години, а не се е оженил. Нищо не е направил понеже не се е оженил още и затова не прави нищо. Чака. Единия брат не се оженил, а Петър се е оженил. Има момиче, сега на училище ходи, а момчето му сега току-що проходи. В.: Е, това е малкото, което сега ходи на училище. Преди четири години все ми разправяше: „Чичо трябва да се ожени, та да се ожени“. Т.: А, то и сега много приказва. В.: Значи не се оженил още той? На мене ми направи впечатление навремето, че тогава говори много за чичо си, че трябва да се ожени и че трябва да доведе булка. Т.: Абе то е малко, така приказливо. Много е открито. А то, момчето се учи сега да говори всичко. Много помнят днешните деца. В.: Сега той не е вегетарианец този Петър и той си живее живота? Т.: Майка му понякога му казва: „Тука идват много хора, идвай тук понякога да слушаш“. Но понякога идва. Сега е ръководител на една фабрика у София. А другия ми син Велин, гдето остана жив. Той знае всичко, знае, че Учителят го спаси когато е бил на фронта. Когато ротата му заминаваше на фронта, тогава от трена се отби тука с ротния си командир. У коридора казва на този офицер: „Къде ще отидете с моя син?“ „Ще отидеме, бабо, да бием германците.“ „Добре, добре, ще биете германците, ама тука има един Учител та ще го попитате, ще ли ви разреши да идете да ги биете или да не ги биете“. „Хайде да послушаме майка ти“, се съгласил командира. Почукаха на вратата, Учителят отвори и цял час ги държа. Какво им е говорил, те си знаят. Какво са говорили с Учителя не са ми казвали и досега.

В.: Явявя ли ти се на сън жена ти, гдето си е заминала? Т.: Явява се. Питам я: Какво да ти приготвим за ядене, това онова. На жена ми казвам аз на сън: Вие много добре знаете щото сте учили. Е, кажем: Отиваш ли при Учителя на беседи? „Идем“, казва, „ама много редко. Възложена ми е друга работа, че не можем постоянно да ходим“. Това казва жена ми на сън. В.: А Учителя явява ли ти се на сън. Да си Го сънувал? Т.: Няколко пъти, така Го гледам ама не говорим с него, на сън го виждам често. В.: Е, много е трудно така, човек да се свърже на сън с Учителя. Той се явява само тогава, когато човек има дадени изпити, някои за разрешаване, някои важни работи. Т.: Тогава. Това знаем, това ти казуем, братко. В.: И сега, пак тук ти е добре, че тук ти идват някои хора от време на време да се разговаряш. Иначе то е много трудно така да се издържа сам. Т.: Сега ако отидем там в другата стая, те няма да ме напъдат - деца са ми. Е, син ми вече 50 и неколко години още не ми е една прека дума казал, че това не е така или онова е онова. Не. Казва: „Татко“ и това е - добър син е. В.: Друг живот живеят хората, защото са от друг свят. Т.: Друг живот живеят децата ми понеже искам тук в моя дом да съм служител, да си изкарам живота. Ето сега, ти си ми дошел. До довечера, че дойде пак некой да преспи тука. Утре пак ще дойдат, аз съм винаги на поста си като войник. В.: Ти трябва да си бъдеш на поста, така е редно. Т.: Така знаем и така правим, така е редно. Ето, миналата неделя от Пловдив бе- ха дошли - баща и майка, и син... Дошли хората от там, както и ти сега си дошъл. Да е затворено, не е хубаво. И я додека можем ще служим. В.: Доколкото може служи си тука и така е най-добре. Т.: Понеже дадено ми е живот, пенсия ми е дадена, не съм гладен, не съм гол, нито жаден. Всичко си имам. Благодаря на Бога. В.: Сега можеш да си услужваш. Ех, ще ти сготвят едно ядене, ще ти донесат тука. Т.: Не, не, не искам. Дори и това не искам. Сам си готвя. Те ми донасят някогаш така... баница ще направят, едно друго нещо, снахата ме уважава. Дъщерите ми донесат. Аз пазя строго вегетарианство. Също и Косена едната дъщеря, а другата е Тодорка. Тя кара малко по старому. В.: Е, сега тази Косена като си припомни за ония времена вика: „Е-е-е, какво беше, какво остана“. Т.: Не знам, не я закачам. В.: Ти не си я питал. Т.: Само казах: Виж, казвам, твоето непослушание до къде те докара. По-рано бе зле, а сега е добре. Сега вече е свободна. Направиха си къща. Малко измени положението. И така, идва та ме пере. Дойде у понеделник та ме изпере и си отива Косена. На работа, всички са на работа. А пък оная е касиер в селкопа, малката, Тодорка. В.: На едно място срещам от Учителя и Той казва: „Е, некой казва от вас: „Искам да живея до 100 години“. Ще живееш до 120 години. Ама този си замине, оня си замине и останеш сам. Никой не те познава и не ти обръща внимание“. Т.: Нема с кого да си говориш, да си размениш дума. В.: Нема с кого да си говориш. Защо? Те'идват други поколения, по друг начин мислят, по друг начин разсъждават и не пасваш с другите. На приказки не пасваш и ти казваш: Господи, прибери ме. Сега като ми разправяш си спомням за тази работа. Виж Учителя колко е прав. И наистина, поколение с поколение не си пасва. Сега, не си разбират от приказката, просто не върви, виж как се казва - не си пасват. Пък и новите, някак си не приемат старите, не ги възприемат и те ги гледат като че ли им са в тежест, понеже имат друг живот, други разбирания, нали. И по-хубаво нека си бъдат отделно, да не си пречат. Пък когато дойдат и ти донесат една баница, нещо, донесат хлеб, ех, благодари на Бога и това е. Т.: Това е, най-напред на Бога, после на Учителя. В.: Да, на Бога. Т.: Аз нека ти кажем, доволен съм от дъщерите, доволен съм и от синовете си, внуци и всичко. Уважават ме. Не мога да се оплача. В.: Ти знаеш ли, хората така как са ми се оплаквали и казват: „Ти знаеш ли, брат, кога беше Изгрева, ние бехме млади, имаше възрастни хора, изнемогват някои, някои си заминаваха, ние ходехме при тях, помагахме. Поне хлеб му занесеш. Това му занесеш, чорбичка. Отидеш... Ама сега ние станахме възрастни, никой при нас не се мерка. Не се мерка. Не можеш да отидеш и да си вземеш един хлеб“. Та така е. Такива са времената. Т.: И да иска не може. Зает със своята си работа. В.: И да иска, не може. Т.: Зает е, ами сега рейс тука чака. В Княжево трамвай чака. Отива в София. Работи. Вечер пак също. Ха тук, ха там и времето тече. Не му остава време. В.: После друго нещо ще ти кажа, тия големи неразбории в Братството гдето бяха. Тая дружина, бащина дружина се разби много, разпръснаха се хората, пък и времената такива, всеки си е на служба, пази се, стои си настрана и много, много не се изявява. Наплашиха се хората и от властта, и от лъжебратя и лъжесестри. Т.: Не, не смее и се крие - пази си хляба дето му го дава властта. В.: И сега е така, дали е редно или дали не е редно, не знам. Т.: Е, там друг има думата. В.: Такива са вече времената. Ти знаеш ли, че се сбъдна едно предсказание на Учителя, бях го чел някъде и Той казва така: „Ще дойде време когато, за да се срещнете помежду си ще минете стотици километри и тогава ще дойде най-големия празник за вас“. Ето аз при теб преминах 200 километра, два дни се придвижвам, за да дойда в Мърчаево. Т.: Така ми светна сега в съзнанието. В.: Ей сега дойде това време. Т.: Ето същото стана. От онзи край си дошъл при мен. В.: 200 км минавам, за да те видя, да си поприказваме. Т.: Да си дошъл тука да си поприказваме, това не е малко, а много е. В.: Виж как се сбъднаха тия думи. Ами след години? Т.: Учителя казва, но всичко се сбъдва. Няма нещо да не е станало. В.: Ами след години? Старите приятели ще си заминат от този свят, ще стават по-малко. Да, много бързат тия години. И не остава време за живите. Т.: Стават по-малко, няма що. Да сме благодарни, това се иска“ от нас. Нищо друго! Нищо! Всичко минава и заминава. Тука временно сме! Тука дохождаме като някои овчари на егрека. Седят малко и пак се връщат в къщи. Тука е егрек, не знам вие как го казвате - егрек. В.: Кошара. Т.: Кошара, да. Вие го казвате кошара. Ние го казваме егрек - овце, а кошара имаме, кога има едър добитък. Е, хубаво, дойде навреме та на воля да си поприказваме. В.: Чакай сега да вземем да сложим да обядваме. Ама аз си мисля, брей, дано така хубаво време да се случи и дано бъде сам, да няма други хора та да си поприказваме. Т.: А-а, нали хубаво стана, да благодарим. В.: Ето каня се толкова време да дойда. А сега сме сами. Щото нали като дойдат други хора започват да говорят за това-онова, объркват се нещата. Т.: Не може, не може, разнасят се нещата. Един тегли на една страна друг - на друга. Не върви приказката. В.: Пък си казвам, дано така се случи да поприказваме. Да те намеря в добро здраве. Ей, добре, че се случи хубаво време посред зима. Виж колко трудно е да се каниш, каниш, каниш и да дойде тоя момент, много е трудно време да намериш, много е трудно небето да ти отвори път. Т.: Но дойде си сам и мен ме има! Е, това е най-важното! Винаги в събота не идват хора. Идват към 3-4 часа след обед, после си отиват. Двама има тука да спат та сутрин за беседа да са у неделя. Неделя сутрин. Тука се чете беседа. В.: То сега е хубаво времето, то се оправя. Т.: Ама сняг нема както в минали години. Тука паднеше по 50-60 см сняг, студено е. А сега по 5 см, по-дълбоко нема. В.: Така, промениха се много годините. Няма такива яки зими като едно време. Т.: Няма яки зими. А тогава когато Учителят дойде беше ли яка зимата тогава? Т.: Беше, да. Студена. И сняг и студ. Пак имаше така хубаво слънце. Сняг имаше тогава през 1944 г. В.: А пролетта? Лятото хубаво беше? Т.: Пролетта беше много хубава, летото хубаво. Все на Витоша бяха. В.: Тук самолети минаваха ли тогава? През времето на Учителя. Т.: Да. В.: Минаваха, но не са бомбардирали? Т.: Ами тук, не. В.: Тука е село, къде ще бомбардират, малки къщи са. Т.: После, сега направиха много сгради. А тогава бяха ниски къщите от тази мойта къща по-голема немаше. В.: По-голяма къща нямаше? Т.: На два етажа, мазе и стаи. Това е. В.: А ти през 1938 г. си я правил. Тогава съм се родил аз. А ти си я строил тогава. Ти ли си прави плана? Майсторите от къде ги намери? Т.: План не съм правил. Така на ум го направих. Майстори-трънчани беха. В.: И къде ги намери тия? Т.: Тука работеха из селата. В.: По селата ти ги хвана. Скъпо ли ти взеха. Тогава скъпо ли вземаха за строежа? Т.: А, не, не взеха скъпо. В.: Значи работеше се за самата работа. Т.: Нашия каменарски занаят пак беше малко долу-горе платен та имах пари - с тях направих къщата. В.: Да. И ти си повече работил и ти работеше тука барабар с майсторите. Т.: Да, и аз. Лесно се построи, защото все пееха майсторите. Все пееха. В.: Такива, народни песни. Т.: Да, народни песни. Но доволни беха така, плащах им добре, хранехме ги добре. Аз съм каменар, познавам труда, требва добра храна. В.: Много е хубаво когато така с разположение нещо се строи. Т.: Винаги е така, строи ли се с разположение всичко е наред. В.: И да върви така с разположение не е случайно та всичко да е наред, фактически Учителят идва тук. Абе ти знаеш ли, че както старите художници рисуват Христа, рисуват горница. И сега като гледам тук терасата, като че ли е строена по план на старите художници. Ето, не е голяма тераса, но както е точно по рисунките. Има тераса, има и горница за Учителя. Т.: Има тераса и после е слънчево тука. Слънцето от тука почва и залязва там. Тук е чист въздух. После тука е водораздел. Мъгла не иде, ни от София, ни от Перник. От Перник минава долу нататък. От София пак не може да дойде. Така сме на водораздел. Винаги е чисто. В.: Както по въздуха, така и по водата. Т.: И по водата. Една вода върви към Черно море, една към Бяло море. Ние сме точно на пъпа и водораздела на планината Витоша. В.: Знаеш ли колко е интересно, че Учителят например разправя за Искъра, как като отива на север и всички, които живеят там около Искъра всички са дебелоглави. А тия, които пък са до река много е важно реката от къде върви - на изток ли, на запад ли върви. Това нещо е много важно. Т.: На запад много се различават хората. В.: Добре, сега едната вода, едната река отива вече към Струма, нали? Т.: Да, към Струма за Бяло море. А пък другата отива към Черно море. В.: Коя река? В.: Тук от Владая нататък. В.: Аха, Владайската река. Т.: Владайската река. В.: Тя отива низ Искъра. Така ли? Т.: Да, ний сме тука. Едната отива към Черно море,“ едната към Бяло море. В.: Виж за това нещо не се бях сетил, Не бях обърнал внимание. Т.: Ех, не можеш така сам да го разбереш. Учителят ми го каза това. В.: Водоразделът. Значи тука си е фактически пъпа на Балкана. Виж за това не бях се сещал. Нещо говорил ли е Учителят във връзка с това нещо?

Т.: Абе говорил е и всичко е казал. Ама нали ти казвам, аз работим, не съм постоянно тука, вечер съм изморен и така гледам да почивам и чак вечер пък съм дочул нещо, ама не е като постоянно да си около Него. В.: Да, а пък трябва да работиш, трябват пари! Трябва да се издържа тоя дом! Все гости, то не става така? Т.: Е и доста продукти докараха от София. Иван Каруцаря с каруца докарваше. В.: Той докарва хляб, брашно. Т.: Брашно - не. )6\яб - не. Продукти докарваха. Брашно имаме, жито и фурна. Другарката ми месеше. В.: Тя можеше да меси. Те помагаха и другите, нали? Т.: Пък помагат, разбира се. В.: То е много да месиш и да сготвиш. Трябва да направиш един харман. Т.: Едни това правят, други онова, помагат си. Като задруга. В.: А долу в старата къща какво правехте там на огнището? Готвехте ли манджа? Т.: Манджи правят. В.: Да събереш толкова много хора и да ги накараш да работят за общото не е лесна работа. Т.: Свикнах бе, брат, свикнах, свиква се. То не мой дом, а на другиго. После като си отидоха като кай нещо, опразни се. Гледам някой да продума, нема.А така сега ми светне, като дойде некой тоя каже ми нещо, по-натам ми каже друг и така минава времето. В.: Минава времето по-бърже. Т.: Хубаво, доволен съм. Много съм доволен, че прекарахме с Учителя тук, 10 месеца изкарахме. И после не останаха тука. Ама почти всички се прибраха в София. В.: То се минаха събитията - бомбардировките, войната отиде на запад. Т.: Стана си мирно, умири се всичко, хората се прибраха по домовете. В.: А този Владо-руснака до колко време стоя тука в Мърчаево? Т.: До дека си не замина. Той тука цял живот изкара. Т.: Тука живя значи! Т.: Тука работихме камъни с него. И той каменар беше. В.: А като дойде 9.септември 1944 г.? Т.: После кара няколко години и си замина. Има сега брат още жив и два братови синове. В.: От Русия? Т.: Тука се раждаха. В.: Аха. Т.: Брат му тука се жени, а Владо се не жени. Има две момчета. Те са и двамата музиканти. В.: Сега тази учителка Елена хаджи Григорова, тя тука доста време е била. Тя е запалила много хора, нали? Т.: Тя стоя две години тука. Никой не знае за нея. Тя не се изявяваше. Благодарение на брат Симеон, че вижда, че по цял ден чете някакви книги, та решил да провери какви са тия книги. Решил да провери лично, нали е негова къщата, та да ти кажа направо, че с шперц е отворил вратата, иначе беше у къщата му ама не знае каква е, какъв човек има у къщата, какво чете, какво работи. Никой-не знае. Тя не се изявяваше.

В.: Тогава преследваха много комунисти, анархисти, дъновисти. Т.: И сега е същото. Не ни гонят, но хората преследват, пазят кой идва, какво се прави. Нямаме условия сега за работа. Макар че Учителят дойде. Ама не знаят кой е Учителя и че за тях е дошъл. В.: Да, не знаят. Не им е дошло времето да узнаят това. Т.: А да му казваш, не иска да те слуша. Не възприема. Ще каже бош-лаф. В.: Те не вярват, че може да прави това един Учител, да даде Учение и да реформира света. Не могат да повярват, че това ще се случи тук в България. Т.: Учителят дойде и доведе руснаците и комунистите. Нужни са били тука такива хора, като тях да направят реформа. В.: Нужни са били да се направи една реформа на живота. Иначе... я се хвани да правиш реформа? Т.: Каква мизерия бе тогава. Какви фабрики има сега, какво нещо! Какво нещо! Ония не мислеха това да правят бе. Те си гледаха себе си и парите си. В.: Те по друг начин гледаха на живота. Т.: Те по друг начин гледаха на живота, само да ни експлоатират. И тия може да експлоатират ама и правят. Понякога правят и двете едновременно. В.: И правят все пак. Т.: И правят. Нали виждаме какво се построи. В.: Я сега например, на някой му дай земя да работи, никой не иска. Т.: Сега да върнат земята никой няма да я работи. В.: Те сега им дават по 15 декара, но никой не иска. Никой не иска. А на времето ще се убият и избият за земя. Т.: А така бе. Много има и убийства за земя. В.: Сега вече никой не иска да работи земя. Народи се, няма кой да прибере реколтата. С бригада от ученици и войници я прибират. Т.: Не искат. Мързи ги да работят.

В.: На едно място бях срещнал Учителя да казва: „Ще дойде време ще се допусне едно официално гонене на църквата от държавата“. И сега дойде това време.

Т. Абе всичко е казано, няма нещо да не е казано и да не се изпълнило от Учителя. В.: Понеже те, църквата го гонят повече от 25 години. Ето сега новата власт гони, ограничава църквата също 30 години след 1944 г. Върна им се с лихвите на свещениците.

В.: Тези картофи ти си ги садиш тука в градината? Т.: Да, да, садим си у градината, готвим си от време на време. Ще изкарам по един и друг чувал. И фасул си насадим и картофи. Друго не садим. В.: То поне трябва човек да поработва. Т.: А-а-а, не трябва човек да седи, а да не се отчайва, трябва да работи, да се движи, а не да се чека всичко наготово. В.: Сега стока не държиш, няма, не ти трябва. Млеко като ти трябва си купиш. Т.: Те ми оставиха една крава и я до едно време аз я пасех. Сега нема никой, не искат да я пасат. От 5-6 години я пасях, от децата никой не иска да я пасе и понеже съм пенсионер нямам друга работа, раздвижвах се с нея. Харно, ама една неделя пак отивам да я пасем, тоя внук неженения, не Петър, а брат му. Казвам: „Димитре, ха днеска кравата тия паси, я малко да починем тука, че ще ни дойдат гости, малко да съм на разположение“. „Слушай, дедо, не днеска, един час не мога да ги пасем, един час не мога.“ И я помислих какво да правим, пак вземах оглавника, поведох кравата и пак тръгнах. Един друг старец пак комшия заедно сме другари. Говориме си и пасем и на обед, долу в полето има манастирче и по него има река иде от Говедарци и там кладенец има. При кладенеца сме вързали кравите и да обедваме. Тъкмо се наобядвахме и ето една кола идва от Перник, камион. И дойде близо до нас и казва: „Хей, приятели, има ли некой крава да продава?“ „Ела, бе, брат ми.“ Слезна и една жена от камиона. „Ей тази крава я продавам.“ Жена му взе та измузе млекото, хареса я, огледа я, не знам какво прави и после ме пита: „Колко пари?“ „Пет бона.“ В.: В ония времена , да. Т.: 5000, та 4500 някъде. „Да бъде твоя. Немам в мене билет за кравата, документ немам.“ „Не ти искам билети. Нищо не ти искам. Само кравата искам.“ В.: И я тури на камиона. Т.: И наб- рои ми парите и тури камиона там на един слог и задните капаци пусна, а аз кравата поведох я, вързах я там, хубаво да не се отвърже като кара камиона и си слезнах и те си забръмчаха, отидоха си. Откараха кравата и аз си вземах парите и другаря ми казва: „Абе защо така направи?“ „То си е моя работа.“ И станах, дойдох си тука. Снахата ме срещна: „Ама, татко, кам кравата?“ Казвам: „Тя е у джоба.“ В.: Ха, у джоба. Т.: Извадих парите: „Ето я кравата. Дръж кравата.“ „Ама защо така направи?“ „Иди питай Димитър. Той знае. Карах го днеска да я пасе. Той знае. Кррах го днеска да я пасе, той не иска и кравата си намери друг, който да я пасе.“ И така се куртулисах от нея. Друга крава да купувам, не. И така. В.: Виж как понякога небето прати някого да те освободи от тази работа, от това бреме.

Идват и носят на Темелко за обед. Влиза внука му Петър, който е прероденият му убит син Константин. Т.: Това е доктора от София. Дойде ми на гости. И така сме на обед. В.: Вече години наред се каня да мина. Станаха 4-5 години от тогава като се видяхме. Тръгвам насам и казвам, дано го заваря, дано е жив. Т.: Няма къде да ходим. Внукът, т.е. прероденият син на Темелко: Нека още 20 да изкара, 30. В.: Много е важно да е здрав родът му. Когато е здрав рода, това нещо е много важно. Т.: Е, да. В.: хората виж как са казали, че и котката от сой се взема, защото не всяка котка лови мишки. Родът когато е здрав, аз точно за това се разправям. Колко работа е минало през него, четиридесет години да биеш камъни. Това много хора не могат да издържат изобщо. Хем с машини работят. Петър: С тия машини е по-лошо. Аз съм началник цех, работя по кариерата и зная какво е положението. Тези вибрации по машините дават 70% заболявания. В.: Когато човек работи такава професия - каменарска, се свързват с тоя камък, нали и хора, които имат тази професия са по-здрави, по-спокойни, защото самият камък ги прави да бъдат здрави. А сега като работят с машините вдига се прах, поглъщат я и ги хваща силикозата и тя ги затрива. В.: Вашето поколение не може да издържи като тех. Неспокойни са, имат си различни проблеми. Петър: Аз съм вече на 32 години и вижте целият съм вече побелял. Напрежение, много. В.: Напрежение, изнервя се човек, изразходва се. Т.: Абе и аз съм работил, горе в кариерата, тука имах ниви, семейство, требва да работим. В.: Да ходиш, да ореш, да копаеш - не е лека работа. Петър: Сега само да е добра пенсията, спокойствие, гости да посрещаш и никой не му казва нищо, ние го уважаваме. В.: Виж какво, има едно старо правило от ония времена, от времето на Мойсей, преди 3-4 хиляди години. Казва: уважавайте, почитайте.ба- щите си, за да се радвате на дълго здраве. Защото като не уважаваш, губи се връзката между рода, да се радвате на дълголетие. Виж старите хора как са го знаели. И то е действително така. Защото имаш една вътрешна тесна връзка между старото поколение и новото. Иначе режеш връзката между рода. Това е много важно, да ти бъде здрав рода, да черпиш сила от този род. Този род ти дава сила. Петър: Това е корена на дървото. В.: Корена на на дървото е родът ти, баща ти е стъблото, а ти си клоните на дървото. Много е важно рода да е здрав. Петър: Нашият род е каменарски - той, баща му, дедо му и аз, всички сме от тоя занаят - каменари. Т.: И баща ми е каменар, цяло поколение. В.: Благословение е човек да получи здраво тяло от рода. Много е важно това. Т.: Тука е открито, а там в града е всичко затворено, много шумно, трамваи, тролеи. В.: После тия хора са събрани на едно място и понеже слънчевата енергия, въздуха, праната се разпределя на квадратен метър, а тая енергия иде от космоса, която човек приема също се разпределя по квадратен метър. И сега тука например в селото ще се съберат 50 кв.м енергия на площ за един човек, а в града са 50 човека на един кв.м. То в града няма енергия. И оня човек, който е свикнал на село на много енергия, като отиде там почва го главоболие, да го стяга главата и едвам издържи. И веднага бяга от там. Веднага се чувства. Но ще дойде време хората да бягат от големия град. Т.: Ето тука имам комшии трима по една барачка си направили на чист въздух и тук живеят. Т.: Един, комшия ми беше. И така тука Учителя излезна на балкона да се разходи и той така вдигне си ръцете, върти ги да покаже, че е чалнат и луд Дънов. Върти съселянина на него с ръце. В.: Ама кой това? Т.: Комшията. В.: Комшията. Защо прави това, за да каже, че е ненормален. Т.: Че нещо му има на Дънов, дека го знам. И така беше говорил по негов адрес глупости, но какво така прави и така и него го застреляха. В.: Ама кога? След 9.IX.1944 г. Случайно ли? Т.: Случайно не, но сам! Понеже хвана го една болест неизлечима и той се самоуби. Самоуби се. Какво нещо е животът.

В.: Значи този, който влезна тука е Петър, нали? Този, който е убития Константин и сега прероден. Виж как си прилича. Т.: Ама той си прилича. Затова нали ти казвам. Дойде тук па се поогледа на портрета, пак, пак се размисли, но аз не повтарям нищо. В.: Не, няма смисъл. Той има сега друг път, други неща да разрешава. То е много трудно така да му разказваш, ти си бил на времето еди какво си. Пък сега си еди какво си. То е трудно да се възприема това нещо. Е, хубаво той се оженил вече. Той си има деца. Да е жив и здрав. Т.: Има си деца, момиче и момче.

В.: Чакай сега да изпием кафето. Значи сега това е стаята, в която всички лежаха. И сега как слагаха постелки? Т.: Немаше кревати тука. И така на цялото помещение имаше такива черги за покривка. В.: И вие сложите чергите. Т.: Да, така сме ги постлали и те налягат. В.: И когато беше лошо времето, тука пък се хранехте. Т.: На беседа тук слушахме и се хранехме. Тука има още една маса. Ето, на този стол, не съм го още сменил, Учителя тук седеше. В.: Значи на този стол? Т.: Тук седеше. В.: Тука Учителя седял на средата. Сега това е Константин на портрета, нали? Т.: И това е Константин, ама рисували са го негова дружина кога е мъчен. И донесли тази рамка с портрета и го оставили доле на масата. Не ни е имало тука. И го оставили на масата и като влезох прочетох тука ето къде пише. В.: Константин Темелков Стефанов, член на Ремса от 1938 г., роден 20.VII.1921 г., село Мърчаево, убит на 28.1943 г., убит на стрелбището в София. А тука това е неговия портрет. Т.: Тука пак неговия портрет. В.: Значи дойде сега тук Петър и се погледне така. Значи на този стол е бил Учителя. Тука е държал беседи. Значи тука имаш място като дойдат някои гости. Да, да. И да дойдат при тебе. Днеска е много хубаво времето. А тази стая какво беше отначало? Т.: В тази малката стая беше един руснак от белогвардейците, беше електротехник. Не беше Владо. Друг, който прави мрежата за електричеството на селото. Нямахме електричество, а бяхме на газени лампи. Когато Учителят беше, тогава правиха и докараха електричеството. През времето на Учителя го направиха. В.: Той ли даде идеята или? Т.: Не, не знам, знаят другите. В.: А в тази стая той спеше. А вие къде спехте? Т.: А тука, семейството на този руснак Корено живееше в другата стая. Аз и жена ми там, а децата в големата стая. В.: А после като дойде братството тука, ти къде отиде? Т.: Той си излезна руснака от тука и ние тука влезнахме, а пък Учителя там и там се настаниха братя и сестри в по-голямата стая. В.: Вие в старата къща спехте. Т.: Старата къща я имаше по времето на Учителя. Но спехме в тази стая. В.: Е, как сте издържали финансово, то трябва много продукти! Много храна, много готвене. Т.: Абе имахме земеделие тука, имахме си ниви, ливади, имахме жито, царевица, фасул, картофи. А пък никогаш до тогава освен през тая година не е имало такъв берекет. Най-много картофи ми се бяха родили там. Пълно бе мазето. Йорданка Жекова бе отишла долу: „Учителю-ю, бай Тамелко има пълна маза картофи...“ Рекъл: „Те са приготвени за много хора“. И имаше, всичко имаше. В.: Ти беше ми разказал един много интересен разговор, който сте имали със сестра Йорданка Жекова, ти и Учителя. Когато тя е попитала кой си ти бил в миналото. Той сега какво каза, как беше точно случката? Т.: Случката бе: приказвахме в стаята на Учителя някои други работи, запитах нещо Учителя, харно ама тя се намеси и намеси ре в нашия разговор и каза: „Учителю, кой е бил брат Темелко в миналото?“ Той й каза: „Този, който даде на Христа Горницата, даде я за една вечеря, а пък сега за много вечери я даде. Те това беше“. В.: Значи тогава наистина за една вечеря, а сега колко много - десет месеца. Десет месеца тайната вечеря. Т.: Десет, десет, десет. В.: То е голямо благословение. А интересно, че в оня период, в оная епоха и сега виж как се случват нещата, точно които са били тогава при Христа, същите идват и при Учителя и заемат същите места.

В.: Ти знаеш ли брат Темелко, аз съм от младите, ама така заварих старите как се карат за ръководство, кой да води бащина дружина и това дето го казваш много ми харесва. И се изпокараха, този говори срещу оня, оня срещу тоя, то не върви тази работа. Т.: не, не. В.: В един Божи дом такива работи не се допускат. Не вървят. Т.: Там може на чаршията да се говори отвънка, ама ние тука сме в братството. Аз да съм аз, ти да не си. В.: Тия работи не се позволяват. Т.: Трябваше най-възрастния да вземе ръководството, пък после онзи по него, така наред да се изреждат пък после пък друг, а те се изпокараха и ето до къде го докараха. В.: Да, да, това е най-лошата работа. Сега след като си е заминал Учителя, те дойдоха и ти казаха. Т.: да, да. В.: И ти с бай Ради копахте гроба. Т.: Не, и брат Владо и всички мърчаевци, всички вземахме участие у копането. В.: защото никой не иска да копае. Т.: Бягат, всички бегат. В.: Страх ги е да копаят. Т.: Само един брат Ради. В.: И то студ. Т.: Студ беше. И като изкопахме и зарихме, не се мина около половин час и рече кър-р-р-р и потуши се. В.: Я ми разкажи това, защото са ми го говорили, ама всеки ми го разказва така или иначе и аз все се чудя. Т.: Ето аз съм бил. В.: Ти си бил. А сега колко на колко метра беше гроба? Т.: Не помня. В.: Не помниш. Ясно. А беше вътре с тухли ли беше, как го направиха? Т.: Не, не. така си беше обикновен. В.: Обикновен гроб както се прави. А вътре да са го зидали? Т.: Не, не, не. После може да са правили всекакво, ама ние когато го изкопахме беше така. В.: Кой го беше направил ковчега? Вие ли го пратихте или други го правиха? Т.: Други го правиха ковчега. В.: Сега ти присъстваше когато го спуснаха там. Т.: Ние изкопахме гроба и спуснахме го и заровихме го и мина се половин час така и още бехме около него и из един път рече: кър-р-р-р ама силно излоботи и толкова. В.: Само ти ли го чу или? Т.: А-а-а, всичките и нашите хора там. В.: А беше ли се слегнал случайно, пръстта да се слегне или не се слегна? Т.: Абе всичко нагласено, затъпчено, натрупано с пръст. В.: Не, да не би да е пропаднал сандъка? Т.: Не, не е пропаднал. Понеже е турено от нас. В.: Ясно, да. Т.: Да. В.: И то силно се чу и всички го чуха. Т.: Силно, всички го чуха. В.: Нещо така да се разтрепера земята? Т.: Не, може би ама незабележимо понеже така бехме като обзети от уплаха.-В.: Е, то си е за уплашване, то човек ще се уплаши. Значи всички го чуха. Т.: Там що беха всички го чуха. В.: Защото интересно в Библията и на много места пророците казват нали: паднах в изстъпление в един какво си, нали, но аз го чух, другите не го чуха. Аз го видях, другите не го видяха. Значи тука всички го чуха. Т.: Всички го чуха. Само що бехме наоколо всички го чуха. В.: Е, сега след като си замина Учителят минаха доста години, ти направи стаичката на музей и от време на време идват приятелите тука, говориш и т.н. И сега, понеже ти си един от най-възрастните приятели, към които Учителят в първите години се обръща и впоследствие с името: приятели, Той така се обръща към тех, затова така казвам и на теб, и сега през теб са минали толкова много неща и сега като гледаш как се карат и как се разправят тебе ти е така тъжно а, не ти е приятно. Т.: Неприятно, затова не обичам да ходим при тех. Стоя си тука. В София не ходя. В.: Кои са били хората тогава по времето на Христа, пак се събират сега същите хора, това е много интересно. Т.: Случайни работи нема. Нам ни се види нещо така-иначе, ама нема нищо случайно, брат. Всичко е в реда на нещата, да. В.: И след като дойде 9.IX.1944 г. комунистите искаха да ти дадат пенсия за убития син, така ли? Т.: Да, аз отказах. Аз казвам, че съм си изкарал пенсия от моите ръце, от моя труд, достатъчно. „Ама малко е, ще дадем повече.“ Благодарим. Не вземах. В.: Значи пак, както каза Учителя. Т.: Както ми каза Учителя изпълнявам досега. В.: То си е редно. Т.: Не знам друго вече. В.: Това е много интересно, аз си спомням имаше един брат Руси Караиванов, на него заради заслуги му предлагат народна пенсия. Той ми разказваше: „Отивам при брат Боев, беше си заминал Учителя. Казвам: „Брат Боев, какво да правя? Така и така, така и така, дават ми народна пенсия“. Брат Боев го пита: „Ти имаш ли си пенсия?“ „Имам си.“ „Не ти трябва раница на гърба.“ Т.: Ха-ха. И аз казвам, верно, не ми трябва раница на гърба и не исках пенсията. И сега си живея с моята пенсия 80 лв. и жена ми 30 лв., така че си изкарва човека. В.: Така си изкарва. Пък всички го смятаха, че е ненормален, това е понеже не бил взел пенсия. Т.: Така казват. Имах аз приятели тука от село Църква, сега е Райко Даскалово новото име, като пукне с пушките полицията от горе, бегаха тука при мене. И сега дека не съм взел пенсия за момчето казват, тоя другар Темелко, казват не е бил верен другар, щом не взима за сина си пенсия. И не искат да дохождат при мене да ме видят. В.: Понеже не си другар. А си бил другар когато си ги пазил и си ги криел. Т.: Е, пазих ги и ги криех ама они не знаят историята на моя убит син и Учителя. Затова така говорят. Да им се не сърдиш. В.: То е така. Т.: Имам 10-15 души, които съм укривал, беха останали всички живи. Те са си заминали некой от тях, но има и живи ама не идат. В.: Не идват. Т.: И така не ми трябват вече. В.: Та този Руси Караиванов беше ми разправял. Казва: „Преди 9.IX.1944 г. ме биха враговете, след 9.IX.1944 г. ме биха и то другарите, понеже не искам да взема народна пенсия“. И понеже ги направил 10-15 души активни борци, понеже подписал, че ги е имало тогава, та ги направил заслужили борци. Като го питат: „Абе ти защо не искаш народна пенсия?“ Той казал, че не се е борил за народна пенсия, а за идеи! Та беха го подгонили много преди известно време, но той си замина сега. Всички се умириха след това. Но беше човек на идеята. Т.: На мене никой нищо не ми е казал. Уважавам хората. Там на сино му са направили паметник. В.: Да, аз минах и го видях. Т.: И улицата, първата улица е на неговото име. В.: То е все пак хубаво така, все пак да се почитат тия, които са си заминалите. Хубаво е да се почитат. Т.: И така улицата е Константин Темелков.

В.: Чакай, аз ще си припомня нещо и ще те питам още. Т.: Имахме кмет дето не искаше комунистите. В.: Значи той кмета, Петър Стоянов. Т.: Той пита Учителя: „Ще дойдат ли комунистите на власт у България?“ „Да, напълно! Те имат една работа, които други не могат да свършат. Само те ще я свършат.“ И така. В.: Разказваше Йорданка Жекова, че Учителят по едно време излезнал на терасата и казал: „Ние решихме да пуснем руснаците тука“. Спомняш ли си това нещо? Жекова разправяше, мир и светлина на душата й, че Учителят веднъж излезнал така сърдито на терасата и казал: „Ние решихме да пуснем руснаците в България!“ Т.: Не съм чул. Може би некъде съм бил, нали по цел ден работех в кариерата. В.: Те впоследствие, тоя бил с Него, оня бил с Него и си спомнят много неща. Т.: Понеже нали ти казвам, 40 години камъни съм чукал. В.: Ей това е много трудна работа. Това да чукаш камъни. Т.: А-а, после колко са ми минали премеждия! Един камък голем колкото къщата го разбивам и като се разцепи на две, я влезнах вътре. Вътре, така съм се разперил с двете ръце. Ако каже камъко така да се събере, да се затвори пак на пепел щеше да ме направи. Толкова голям колкото къщата камък и всички само чуват: „Хе-ей! Бай Темелко, убиха го!“ Само това чух. Иначе всичко идеше да съм на пепел. И всичката кариера се събра да ме гледа. А аз съм жив. В.: Плащаха ли ви добре или лошо беше заплащането? Т.: Абе слаба работа. В.: Ами то човек трябва да си изкарва хляба. Т.: Не може, трябва да работим! В.: А след 9.IX.1944 г.? Т.: Добре беше заплащането бе по-добро. В.: Пак работеше в кариерата. Т.: Пак в кариерата, за да ми дадат пенсия. Да изкарам. В.: И работеше. Т.: Ама то малко по-друго беше, по хубава наредба. В.: Нещата се изменят вече, да. Т.: Измениха се, не както по-рано. Тогаз немаше ни болници, ни лекари у кариерите. Сега и лекари и всичко, всичко имаше. По-хубаво обзаведено беше. Но сега много ги повредиха машините. Донесоха машини, да облекчат труда на хората. Харно, ама дигат прах и тая прах гълтат хората и ги хваща силикоза. В.: Силикоза. Тя е много страшна работа. Аз просто се чудя как си издържал толкоз години и на това нещо. Т.: Ама друго нещо е ръчното, а пък друго е машината. Карат 5-6 години и заболе. Та много хора имаха силикоза. В.: Родът ти е бил вероятно много здрав, как си издържал и още се крепиш. Сега на колко си години? Т.: Осемдесет и две. В.: Е, да си жив и здрав да караш още до стотака. Т.: Колко ми е определено. В.: Да, то е така. Т.: Никой не е останал, всекой, който му дойде време си заминава. В.: А какво ще ми кажеш за тоя Владо- руснака? Той е от тука. Т.: Той е белогвардеец. Ние бехме много добри приятели, заедно работехме по камъните. В Русия е бил дворянин. Той свикна, като дойде при нас, почна да работи и изкара дълги години с нас и като намери Учителя и ние отивахме на беседи заедно, всички. В.: Той вече дойде и се закрепи.Щото аз го виждах на една снимка тука, заедно с Веса Несторова, тука пред една група. Тука дето е правил изворчето. Т.: Хубаво. В.: Да си спомняш някои опитности той да е имал с Учителя? Т.: Абе може да е имал, не си спомням, не може да си спомниш всичко. Аз си спомням тия моите. В.: Твоите работи, важните работи. Т.: Къде да ме турят да разказвам не мога да прибавям, не мога да отнемам.

В.: Ясно, ясно. Тука вече след заминаването на Учителя, в тая стая вече никой не е влизал, ти я оформяш вече като стая на Учителя, нали? Т.: Стая на Учителя, там Му беха книгите, там всичко и този брат Антов изкара документи за музей, закачи го и така е досега. В.: И той си замина човек, мир и светлина на душата му. Т.: Добър брат. В.: Замина си. Виж какво нещо - идат едни, други заминават. Т.: Ами Изгрева, защо Учителя го даде на руснаците накрая? Защото нашите хора се сдърпаха, хванаха се за гушите. Скараха се кой да води бащина дружина. Щом се карате, хайде дай го на другите. И сега е техен. И е тихо и мирно. Неприятно ми е да ги слушам, затова не обичам да ходим насам-нататък, защото те се карат и се разправят. Тука съм си сега. Е, като Йорданка си замина нема как требва да отида. В.: Ясно. Т.: Ходих там на погребението, после си тръгнах, не чакахме, защото вечерта къде да спиш. На всекиго му е неприятно вечерта, не обичам и всичките си дойдохме тука, само седяхме през деня там около нея и си дойдохме. Така беше. В.: хубаво, че се запази тази къщичка така, хубаво, че не я затриха властите. Т.: Слава Богу. А пък, така беше. Пък аз бех у Партията тогава на комунистите, кога Учителят дойде тука. В.: Така ли? Ама ти преди 9.IX.1944 г. ли беше? Т.: Преди 9.IX.1944 г. си бех аз. В.: Ти партиен член. Т.: Партиен член, комунист напълно. В.: От кога? От коя година? Т.: От 1918 г. В.: Виж, това не го знаех. Т.: Темелко Ненков, Владимир тамо имаше перничани комунисти всички познавах. И тука питам Учителя: „Учителю, да седим ли у Партията или да излезнем? Доста време съм седел“. „Е-е, ще поседиш още малко пък ще се оправи работата.“ И след 9.IX.1944 г. нали правим събрания, събираме се, едно момче пак тука от селото казва там пред всички: „Абе защо бай Темелко, защо е тука у клубо, той е стар фашист? Защо е дошъл тука?“ И аз, комунист съм бил и съм дал жертва на партията рождения ми син го убиха. И така се възмутих, че целия се запалих, изваждам партийния билет и: „Другари, като съм такъв, ето ви билета, аз напускам, че отивам при фашистите, защото съм фашист“. И по тоя начин напуснах. В.: А те викат ли: Стой, чакай? Т.: Всичките викнаха: „Стой, той не те познава, той у София е бил, той не ти знае живота, не ти...“ Това е, пресекох и свърших. Дадох им билета и свърших. И после ми викаха: „Абе защо така направи бе, защо слушаш това копеле. То не знае ти живота, не знае ти нищо“. Казвам: „Знае-не знае, възмути ме и това е. Назад-напред нема. Свърши се“. В.: Виж какво нещо, точно на определеното време, а? Виж как случайни работи нема. Т.: Е, нема, я. Както Учителя каза, така стана. Кой го накара да ми каже тия думи? В.: Влезна някой в него и ти ги надума! Влезна някой в него и каза ти ги. Т.: По такъв начин напуснах партията. В.: Значи, Боже-е-е, какво нещо. Сега това например да го кажеш на някой от младите. Ще повярват ли? Сега това да го кажеш на младите, нема да повярват. Т.: Нема да повярват. Не, не казвам никому. В.: Няма да го възприемат, понеже не ти знаят живота. Т.: Да. Е, някак си, уважават ме братята. В.: Това е най-хубаво. Т.: Не, никой досега от тия що са дошли да управляват от 9.IX.1944 г. да ми е някой казал някаква дума или да каже, абе бай Темелко защо събираш тия хора там при тебе. Досега съм си в мир и така си карам. Това е. В.: От известно време чета, на едно место намирам в една беседа Учителят казва така: „Има три категории хора. Едни се молят, казват, че вярват в бога, но не живеят по Бога. Другата категория хора вярват в Бога, обаче не вършат Божията воля. А трети не вярват в Бога ама вършат Божията воля. Тия дето не вярват в Бога, но вършат Божията воля седят най-високо“. Т.: Най-горе са. В.: Най-горе са. Хем не верва, хем го върши. Т.: Е, пък това сега са комунистите. В.: Ето виждаш как са някой път нещата и значи Учителят казва, ще дойдат комунистите да свършат някаква работа друга. Т.: Ще свършат работа, която други не могат да я свършат. Колко партии са минали откак сме се освободили от турците. А сега виж какви строежи, какви фабрики, какво нещо се вдига, незапомнено нещо. В.: Промени се много живота на народа. Замогна. Т.: Сега кой се поплаче, грех му на душата. Всичко има. В.: Има. Т.: Едно време тука в наше село имаше бакалин с 5 кг халва и сол и газ, тези три неща се продаваха. А сега, както у София, така е и тука. Всичко има. В.: Кеф ти телевизия, кеф ти това-онова. Т.: Всичко има, всичко, бе. В.: Замогна народа, но понеже те старите помнят ама младите не го помнят. Т.: И не признават и пак им е тежко. Казва, че не е добре. Ама ако знаят старото. В.: Как си ти трошил камъни по цял ден. Т.: А- а-а-а, 12 часа бе, по 15 часа съм работил. Трошиш камъни. В.: Аз се чудя как си издържал. Родът ти е здрав бил и затова. Т.: Здрав съм бил и това. В.: Твоят баща до колко години изкара? Т.: Ами той до 75-76 г. В.: А от майчина страна? Т.: Майка ми до към 80 г. изкара.

В.: А интересно, че в твоята опитност, а и други дето са ми разказвали и за тоя полковник гдето си ми разказал то се вижда, че руснаците Учителят си ги доведе, Учителят ги пусна. И онзи Руси Караиванов отива при Учителя, казва: „Учителю, нали говориш за славянството? Какво става?“ И Той казва: „Вземи казва вестник „Братство“ и чети какво ще стане в следващия брой“. А Сава Калименов разправя: „Отведнъж ме обзе един дух за славянско обединение на славянството и за бъдещата мисия на славянството и написах една голема статия и я пуснах“. А онзи купил 600 броя и ходил да ги разнася на комунисти там и такива привърженици и каЬва: „Ето какво е бъдещето на славянството, Русия няма да бъде победена“. Той ми разказва. Виж какво нещо. Учителят дава отговор на тези неща. Т.: Добре, че дойде в това време Учителя, та ни отвори очите. Нашите очи бяха затворени, не виждаме нищо, не познавахме нищо. Велик Учител! В.: Много е трудно да промениш живота на хората. Сега ти припомняш ли си някои събития например, така човек като мине така една възраст, започва да си припомня, нали сега ти си по- спокоен, припомняш си минали работи, а припомняш ли си нещо от предишни прераждания нещо, така да си припомняш нещо или не? Т.: Не. В.: Не си припомняш. Аз те питам понеже някои може да си припомня. Т.: Може би някой, ама аз - не. В.: Ти не. Да. Виж как, ей това наистина е благословение от Учителя. Ама виж как ги събира в едно и също време, минават хиляди години и ги събира пак и това са едни и същи души. Т.: Едни и същи. В.: Само, че в различни тела са облечени. Т.: Телото е дреха на душата. А тя върви, дохожда, отива, дохожда, отива до дека се не подготви. Тука е на земята изплащането, тука човек се разплаща от минали векове. А сега нещо правим за в бъдеще. В.: Да, то всеки човек греши, минава през свой път. Трудно се оправят някои неща. Трудно се оправят. Т.: Що гледаш часовнико. В.: Не, аз гледам часовника, не че аз бързам, аз нямам работа за бързане, но гледам, защото тука на магнетофона трябва да знам колко има за запис минути. Аз нямам друга работа, аз съм определил днеска деня с тебе в приказки. Но така малко съм възбуден, да не би нещо да пропусна, да не ми разкажеш. Т.: Това което знам, разказвам всеки ден. В.: Сега, а тази снимка сега горе малката, тука? Т.: Малката е на връх Острец. В.: Тази на връх Острец? Т.: Е, Учителят си турил ръката на моето рамо. В.: А това си ти тука с ръката положена от Учителя на рамото ти. Другият тука с мустаците е Белев. Тука са. Сега мога ли да я сваля да те питам или? Т.: Може. В.: Сега това е Учителят, това си ти тук, така ли? Хм-м, аз не бих те познал. Т.: Тука е Теофана Савова, тука е Мара Савова. В.: И сега това е на връх Острец. Вие сте били на една от екскурзиите с него. Там Учителят обичаше да ходи, нали? Т.: На връх Острец. Точно на полянката на мястото. В.: На тази полянка. Е, много хубаво, тая е много хубава снимка. Аз след това ще я преснема. Да, виж как се изменя човек с годините. Т.: Е-е-х, разбира се. В.: Човек се изменя с годините. Т.: Изменя се. В.: Тая снимка е на Учителя. Т.: Тука има разни снимки. Тя тая е пак на момчето Костадин като войник-кавалерист, който е бил убит. Да, да. Хей там има няколко вида снимки. В.: А, и тази снимка. А-а, значи, който е бил убит като Костадин, а сега е внук ти Петър. Т.: Е, пък горе сме с брат Симеона, двамата. В.: А, това е Симеон, който фактически те завежда при Учителя. Ама това е наистина било много интересно. Вие чакате да ходите да пиете в кръчма. Т.: А той ни завежда на друго място. В.: А така погледна ли ви Учителят нещо по-особено или започна да си чете беседа за пиянството, за това, за онова. Т.: За всичко говори, но у беседите некъде се случва, ама за пиянството ни каза точно тогава, когато ходихме за първи път. В.: А така погледна ли ви нещо или усмихна се? Т.: Усмихна се. В.: Значи в дъжд до Княжево и от Княжево до София пеша. Т.: Да. В.: Това значи два часа ,три часа път. Т.: Е, три, ама пеша. Винаги тогава пеша ходим. В.: Сега вече има рейсове. Тогава пеша. Т.: Ей до тука са рейсовете. В.: А тази на снимката? Т.: Е, тази е на другарката ми. В.: Това е твоята другарка- съпругата. Тя как се казваше? Т.: Софийка. В.: Тя кога си заминава? Т.: Ами преди девет години. В.: Преди девет години. Сега сме 1978 г., значи 1969 г Т.: Да. В.: Тя кога е родена? Не си спомняш. Така. После ще минеме в стаята да те разпитам за някои неща. Т.: Щом си тука, разпитвай!

В.: Е, брат Темелко, казвай с£га. Т.: Тука е Петър Стоянов като дойде при Учителя на вратата и Го пита: „Учителю, ще дойдат ли комунистите в България?“ Германците още напредват в Русия. „Да, ще дойдат напълно. Те имат една задача, която други не могат да я свършат. Те трябва да дойдат и да си я свършат работата“. И така стана недоволен човеко. В.: Недоволен остана. Т.: Но и така си стана, те си дойдоха. В.: А той беше човек, тук от братството беше. Т.: Наш брат е, ама това е, че не обичаше комунистите, да, не обичаше комунистите. И така стана. Човеко остана недоволен, отиде си, но след време те дойдоха.

А пък за брат Лулчев да ти разправим. В.: Да, точно това искам да ми разкажеш за брат Лулчев. Т.: Той идва тука при стаята на Учителя и чека по два часа, Учителя го не пуска в стаята. И аз като видох така, наблюдавам го. Кажем, защо толкова време седи и Учителя не го пуска? По едно време пак дойде така и влезна вътре и като седе там при Него има цел час може и повече, като излезна целите дрехи му беха мокри от напрежение. От нещо изморил се. „Бе, брат Лулчев, защо си толкова изморен? Учителят те не пуска, а пък излизаш от него мокър?“ „Ще ти кажем, братко, ама сега не мога. Не може в това време“. В.: В това време той е изморен, развълнуван. Т.: Да, развълнуван, моля ви, не можа. И пак идва по едно време ама Учителя отведе всички ученици тука на Витоша. И „Добър ден, брат Темелко“. „Добър ден.“ „Тука ли са нашите хора.?“ Казвам: „Учителя ги отведе на Витоша.“ „Ела, ще ти кажем моята история, ама тука не смеем, тук в стаята. Че слезем долу на масата, вън, там ще ти разправям“. „И добре, казвам, къде и да е, щом си решил да ми разправиш нещо.“ Слезнахме доле на масата и почна. „Слушай, брат, аз се излъчвам от тялото си и отивам на източния фронт, та помагам на германците да бият руснаците. А като гледам отсреща Учителя води руснаците. И я идем тук при Него и Го молим да ми прости, но казва Той: „Не, няма прошка, скъпо ще платиш“. Та затова Му се молим да ми прости, ама досега не ми обещава да ми прости“. И така стана, след 9.IX.1944 г. го ликвидираха. Да. В.: Той често идваше тука Лулчев? Т.: Идваше често. Ама тука имаше квартира той. Идваше често и така с него стана.

В.: Сега искам да ми разкажеш така последователно, искам да почна от рода ти. Твоя род от къде идва? Т.: От село Мусибек. В.: А това от къде е? Т.: Тука Радомирско. В.: Мусибек. Т.: Мусибек. В.: А сега как се казва новото му име. Т.: Не знам. В.: А, да. И твоят баща е от там. Т.: Деда ми от там. В.: А майка ти? Т.: Майка ми е от Княжево, да. В.: И те се оженват. Т.: Оженват се. В.: И тука в Мърчаево живеят. Т.: Тука живеят. Досега тука сме. В.: Да, да. Ти се раждаш, в коя година си роден? Т.: В 1896 г. съм роден. В.: Кой месец? Т.: Август. В.: Кой ден? Т.: Дата не мога да кажа. В.: Да, то на времето беше така. Не се знаеше. В.: И сега детството, детските си години тука си. Т.: Тука съм изкарал целия си живот. В.: Като юноша тука какво почваш да работиш? Т.: Като юноша най-напред войник бех. Отидох на фронта там срещу Битоля бех до планината Пелистер, едно село се викаше Магарево.И там напираше противника и там имаше африканци, бихме се срещу черните. В.: Тия французи, африканци. Т.: Африканци. И там се бихме една година. После стана това отстъплението и ни уволниха и оттам като си дойдох тука семейството бе бедно, трябва да работим, да изкарвам прехраната. Отидох в мина Перник. В.: И колко години работеше тогава? Т.: Три години работих. В.: Под земята. Т.: Под земята. Тежка работа физическа. От доле сме на 30-40 м дълбочина и съм копал оджак отдоле. В.: Комин. Т.: Комин, нагоре 30 м и след това три години там работих, после откриха тука кариерите за работа и аз дойдох в кариерите, та тука около 40 години изкарах в кариерите. Каменоделство. В.: И в какво се заключаваше твоята работа? Чукате камъни за мозайка. Т.: Камъни, режем ги на големи блокове камъни, после за Съдебната палата, там стъпала що има, всичко през нашта ръка бе преминало, тука ги правиме, там идем и ги поставяме. В Русе на съдебната палата и там съм работил и така съм изкарал тия 40 години с камъни. В.: А в коя година се оженваш? Т.: Оженвам се у 1918 г. В.: Сега първото ти дете кога се е родило? Т.: Първото ми дете не мога да помня. То бе женско. В:: То почина. Т.: Не, живо е. В.: Жива е. Т: Тя доведе Учителя тук, тя ми разправя за Учителя. В.: Така. Аз понеже съм слушал. Сетихме се за нея. Ти си ми разказвал точно как е било. Т.: Ами ние бехме 5-6 души все пияници, такива. В.: Такива, да. Като всички хора, които работят в мините. Т.: Работим си, пием и така продължаваме. И имаше тука една даскалица Елена Григорова, на Пеню другарката. И един от нашите другари, тия пияниците, вземе та й отваря стаята с шперц. И взима беседите на Учителя и ги чете и след това една вечер събираме се, бе съботен ден, за да пиеме. Той командва. Този брат Симо се казва. Слушайте, братя, тая вечер няма да пиеме. Утре ще ви войим в София. Но искам в три часа и половина да сте до училището, рано сутринта. В.: И вие се чудите. Т.: И ние мислим, че ще ни води некъде на пиене. В.: На пиене. Т.: В три часа сме всичките там, на место и тръгваме да отидеме на София. Като ни почна един дъжд от тука до Княжево. Нямаше нищо сухо на нас. Всичко измокрено. То силен дъжд. Качихме се на трамвая, отидохме в София и слез- нахме у София пак от трамвая и той ни води на ул.“Опълченска“ 66. И ни въведе в един двор, гледаме насреща салон, неколко жени рано са дошли. И 2-3 мъже требваше да има и му казвам: „Абе, Симо, какво е това? Ние мислиме кръчма е. Пак там ни е акъло, у кръчма“. „Абе почакайте.“ Помина се малко и една сестра иде и казва: „Братя, вие отдавна тука седите. Ако сте за тука, заповедайте, ако не, какво тука сте се събрали на кюмбе. Ние сме седнали и вода тече от нас. И той пак команди тоя нашио другар. „Хайде, по тая жена да видите какво ще стане.“ И отиваме и право на първите столове пред Учителя, там ни постави и почнаха да пеят, дойде Учителя, станаха всичките, четоха молитва, Учителя почна беседата. Като почна беседата, точно почна по наш адрес. Как пиянството разваля здравето на хората, как разваля умовете, как разваля семействата, всичко по наш адрес. В.: Значи вие седите и слушате за вас. Беседата е за вас. Т.: За нас. Като точно за нас и свършва се беседата, ние нито знаеме некого, ни познаваме. Пак тръгваме, качваме се на трамвая, слизаме в Княжево и оттам нагоре пеш. И че умуваме, тоя пак командва брат Симо: „Слушайте, ако има някой цигари да ги хвърли и то сега, виж този човек, какво говори хубаво, как по наш адрес се говори. Ще дохождаме тука да го слушаме и у кръчма нема да улизаме“. И така стана. В.: Ти беше женен вече тогава. Т.: Женен бех и до днес. Три имах и деца, гледам голо-босо, а я у кръчмата къркам. В.: И после хората като разбраха, че няма да пиете какво казват? Т.: Абе що ги интересува хората. В.: Хората не ги интересуваше. Т.: Не ги интересува нищо. И така почнахме и до днеска. Ни един не се е отклонил от тия шестте. Има ли още някои живи? Те си отидоха, останахме само аз и Симеон, този що ни води и аз. В.: После имаше ли срещи с Учителя впоследствие? Т.: После по-късно имахме среща. В.: Колко години по-късно? Т.: Е, след година, така имахме. В.: Некакви опитности, някакви спомени от тия времена? Т.: Нема какво, немаше. В.: Немаше така. Сега първата ти дъщеря как се казваше? Т.: Косена. В.: Разкажи за нея. Т.: Тя преди аз да намерим Учителя тя, там дека е новата къща, имаше стара къща. Отгоре ние седяхме, отдоле майка ми и тя спеха у мазето. Една вечер тя взима едно столче, а аз й казвам: „Косено, къде взимаш това столче? Вие отивате да спите, защо ви е стол?“ „Слушай, татко, при мене дохожда един дедо, па ми разправя чудни работи. Cfon до мен до кревато, та ще му носим да седне, да седи и да ми говори.“ И аз й се скарах, още пиянствувах, не знаех нищо. Пак тя ме не слуша, отнесе го. Мина се известно време, пак й се скарах. И тя не обърна никакво внимание, но носи столче. А ние като намерихме Учителя, то някоя от сестрите ми беше дала портретче и дойдох и съм го сложил на масата, така и да си пременим тия дрехи, да облечем другите и детето беше навънка и като дойде,погледна портрета и се уплаши. „И какво се плашиш?“ „Ами от къде намери този портрет, татко?“ Аз я излъгах: „Купих го“. „Ето вижте, този старец идеше при мене та ми разправя велики работи.“ В.: Тя е малка, нали? Т.: А, малка, на десетина години. Т.: И после тя си продължаваше и когато да дойде Учителя, пак ми съобщи. В.: Точно как стана тогава? Вече почна войната. Т.: Войната като почна и като станаха бомбардировките, син ми, тоя по-младия, войник беше, та си дойде. Ние обедваме у големата стая: „Добър ден, наздраве, вие добре обедвате ама какви ти гости, татко, идват от горе!“ „Какви гости?“ „Вашият Учител и по Него върволица, има 50 души хора.“ На мен ми се дигна косата, понеже предупреди ме дъщерята по-рано. В.: Колко време преди това те предупреждаваше? Т.: Преди една седмица, преди три седмици ме предупреди. На втората пак ме предупреди, а на третата дойде. В.: Е, както ти вика? Т.: „Татко, изпразни стаята, защото ще дойде Учителя да живее у нея?“ Казвам: „Втори път да не съм те чул, ние не сме достойни да посрещнем един велик Учител.“ „Аз ти казвам, изпразни стаята!“ И като дойде тука- ,стаята му не бе подготвена. Като обедвахме, казвам: „Излизайте всичките от трапезата“. Станахме, слезнахме доле на стълбището и гледам Учителя отгоре слиза, така върти си бастунчето като че ли му е познато местото и по Него една върволица хора. Мене се дигна косата нагоре. Сега какво да правим? Нищо. Дойде Учителя, целувах Му ръката аз, по мене целото семейство. Той тръгна напред, аз останах назад и право влезна в големата стая. Той знае, че тая не е готова и ние тогава отворихме горния прозорец и отгоре през прозореца изкарахме багажа. В.: Изкарвате багажа. Т.: Всичко, низ прозореца изхвърлих и изчистихме и стана Учителя, дойде до стаята и си влезна. По такъв начин дойде. Да, да, десет месеца седе. В.: Десет месеца. Т.: точно десет месеца. В.: До кога седя Той? До кой ден тука стоя? Октомври, ноември? Т.: Да. В.: Сега тази Косена после какво става с нея. Тя порасна ли? Т.: Порасна тя, Учителя й казва: „За тебе женитба нема. Ти имаш много работа да работиш“. Но тя Го не послуша, ожени се, загуби всичко. И досега все плаща. Добре една стаичка сме й направили аз и брат й. У нея цяло семейство живее. В.: къде живее тя сега? Т.: Тука близко. В.: Към Мърчаево ли? Т.: До Мърчаево. Ние направихме една стая и тя в тая стая прекара живота си. Сега има момче и дъщеря. Момчето отслужи и сега си направи къща на три етажа. Още не са влезнали, не е довършена ама всичко е направено, време е вече да влизат. Та едно непослушание до там доведе. В.: И тя на колко години беше когато Учителя беше я предупредил да не се жени? Т.: Ами около 18 години. В.: 18 години беше. А-а, тя е голяма. Т.: Голяма беше. В.: Ей какво нещо е непослушанието! Т.: Много лошо е непослушанието. В.: Сега това е едното ти дете, което е най-голямо. Сега, другото дете, което е бил този Костадин. Т.: Костадин е този, що го убиха. В.: сега разкажи ми нещо за него. Т.: Ами той отиде войник да служи. 17 или 18 години беше, не помним точно, да служи в Божурище, на летището. И там прекара една година, повече от година и една вечер ми го докараха тука труп, убит. Какво, бе? Любовен характер, убил се, хвърлил се под влака. Това ми казаха ония, що го докараха. „Но по заповед на командира да го погребете още тая вечер, защото телото е раз*валено.“ Но аз не го погребах. Сутринта пак вземам тоя брат Симеон и пак право при Учителя. „Учителю, така и така работата.“ Той ме посреща, аз плачех. Той се изправи, усмихна се, каза: „Не плачи! Той е убит като войник на бойното поле. Но да не плачеш, защото ще дойде пак във вашия дом. Аз нема сега тука да му разправям историята. Той ще дойде във вашия дом, сам ще си разправи всичко“. И нема какво да правим и къде да ходиме. Да отидеме там у частта не ходихме. Дойдохме тука в село, нашите разбили сандъка и още иглите му зад ноктите стоят забити. В.: Те са го мъчили. Т.: Мъчили са го. И така след това губене на време, погребахме го.

На 9.IX.1944 г. пет часа сутринта снаха ми доби момче. В.: На 9.IX.. Т.: На 9.IX.1944 г. точно. В.: Хей гледай какво нещо. В 5 часа сутринта идват комунистите на власт. Т.: Пет часа сутринта. В.: Случайно стана. Няма случайно. Т.: Нема случайно. За нас е случайно. И така като порасна това момче на 7-8 години там къде старата къща имаше други гдето е новата и сме му отнесли дрехите там отгоре на мазетата, та в един шкаф, да не ги гледат, жена ми не може да търпи и да тъжи за него. Но аз събирам храна и детето играе около мене, този Костадин, а Петър сега. Сега се казва Петър и като играеше, паднал един обущък от сандъко и той се наведе и го взема и се обърна къде мене, ама тука ми се виде, че му се измени лицето. Каза: „Дедо, бе, що си ми турил тука обувката?“ Казвам: „Каква обувка? Тая е на чичо ти обувка!“ „Никакъв чичо, аз съм същия. Само едно не съм доволен от вас, защо ми сменихте името? Бех Костадин, сега ме викате Петър?“ В.: И ти седиш и като изтукан. Т.: Клекнах. В.: Спомни си за Учителя. Т.: Кажем: „Защо направи това? Защо така ни докара, че толкова тъжихме за тебе?“ „Ето сега ще ти разправим целата моя история“. И почна: „Бехме у поделението 18 души ремсисти. Отгоре ми наредиха партизаните да теглиме жребие тия 18 души, на кого се падне, на двама да разбиеме склада, да изнесеме оръжие на определено место и да чакаме партизаните и да избегаме с них. А другите чакат второ нареждане. Падна се на мене и на Владимир Бонев от Кюстендилско, сега министър, той ми бе другар. Разбихме, изнесохме, а партизаните ги нема. Я казвам: „Владимире, чакай ги тука, аз ще се върнем да вземем още малко пушки от складо. Видех, че нема опасност“. Връщам се обратно, но от склада ме хващат. Мъчиха ме, какво не правиха с мене, аз мълча, то ние сме дали дума, това е. Що съм направил, аз съм го направил. „Имаш дружина.“ „Немам дружина.“ Повече нищо. Били, клали, това е, немам дружина. Най-после ме караха на стрелбището да ме стрелят, но аз каже не бех в телото си, бех се излъчил от телото си и гледам как стрелят телото. И после, така ме турнаха като в едно кошче ли, сандъче, нагоре, нагоре отидох при Божето. Но вие много плакахте с баба, сега сте ми дедо и баба, тогава ми бехте майка и баща. И отгоре ми казаха стига е плакала майка ти и татко ти. Ха, иди пак на земята. И дойдох“. И разправя. И беше почнал тука по махалата си разправяше всичко, тука по селото. И на този ръководител, който е от братството нему беше разправял, на много места до известно време. После спря. В.: Той вече е забравил. Т.: Да, само дойде тука на портретите се поогледа на тях и пак си отива. В.: Ожени или се сега? Т.: Ожени се и две деца има В.: Тоя най-малкия. Т.: Не е най-малкия. Най-големия. В.: Тоя Петър. Значи той има вече оженен син. Т.: Да. В.: защото преди неколко години не беше женен. Т.: Не беше женен. В.: А сега вече има две деца. Да му са живи и здрави! А другия ти си, който отива вече на фронта и го спасява Учителя, я ми разкажи точно как беше? Т.: Ами как беше. Учителя беше тука още. И като гърмят оръдията, ние сме с един загубен син. Ето там на фронта за този има също опасност. И се съветваме с бабата. А тя беше по-умна: „Защо се тревожим кога е Учителя тука? Я влезни, та го питай, Той ще ти каже все нещо за него“. И я послушах, почуках. „Какво има?“ „Учителю, ти знаеш единия син загубихме. Ето този е на фронто, можеш ли да ми разрешиш да идем да видим там, жив ли е, как стои работата с него?“ Он пак се наведе малко и се изправи: „Нема да те пуснем, защото и да отидеш не можеш да го намериш. Германците са го обиколили наоколо, та нашите му пускат с аероплан храна. Некогаш падне при него та хапне, а пък некога, а пък некога настрани пада, та требва да яде диви киселици, но той е малко нетърпелив та го учат на търпение. Но бъди спокоен. Един косъм от главата му няма да падне. След 10 дена нашите войски ще настъпят и ще го освободят и ще му дадат отпуска да дойде да ти каже, верно ли говорим или не“. В.: Ха-ха. Т.: И ние с бабата броим деновете. На десетио ден към 1 часа ето ти го пристига. „Абе, Велине, твоята дружина се бият, да не си бегалец?“ Не съм, татко“ Както Учителят ми разправя, така стана. Той е картечар. „Един ден сме седем души на картечницата, заобиколиха ни германците, окупираха ни от всякъде. Нашите войски не може да настъпят и ни пускат с аероплани хлеб там. Много мъчно пада при нас, та ядехме диви киселици известно време и моята дружина всички ги изтепаха. Само аз останах. Благодарение, че имаше много патрони на картечницата та аз въртим картечницата на лево, на десно, заблуждавам германците. Они мислят, че сме много. Ако знаят, че съм един ще дойдат да ме намушкат на ножове там. Те мислят, че сме много. И нашите войски настъпиха и ни освободиха и веднага ми дадоха отпуска да дойдем да се видим с вас и пак ще отида“ И това си беше. И пак си дойде и един косъм не падна от него както Учителят каза. Тука шапката му, всичко изгорело от патрони. Тука шинело, всичко изгорело. В.: Обаче, нито един косъм не падна. Т.: Никъде. В.: Сега, той се оженва и той ражда Петър, нали? Т.: Той ражда брата си. В.: Брат си ражда. А-а, да. Сега, ами искам да питам друго. Учителят идва по ония времена, вие почиствате стаята, боядисвате я и Той се пренася вече там. Ами те, другите къде спят? Т.: Тука в големата тая като налегали един до друг като сардели. В.: Като сардели. Т.: Мъже, жени, всичко в стаята. Около 30 души. Ни ги разнесохме по братството, ама повечето тука беха. В.: И непрекъснато хора. И сутрин ли ставахте, Учителят четеше ли беседи? Т.: В 5 часа точно. Четеше непрекъснато. Мърчаевските беседи тука са говорени. В.: Да, „Заветът на Любовта“, последните беседи. Т.: Да, последните беседи тука са говорени. В.: И искам така да ми опишеш как протича един ден тогава, как е протичал. Сутрин ставате рано. Т.: Рано ставаме, вечер пак се- диме тука. Учителят влезне при нас, разправя хубави работи за живота как да се живее, как да си общуваме, как да се уважаваме едни други, все хубави работи разправяше. В.: И вие ставате сутрин в 5 часа, молитви, след това гимнастика, после беседа и закусвате. След това Учителят си имаше работа или приемаше гости. Т.: Да, приемаше гости. И пак долу на двора на масата на три смени обядваме и вечеряме. В.: Онази маса, която е на вънка, дървената маса. Т.: Дървената маса, там. И тука кога е лошо времето ядеме в големата стая. В.: А къде готвехте? Долу в казани? Т.: Некогаш тука готвят, неко- гаш доле, някогаш у старата къща. И там в старата къща беше свободно. В.: На оджака, слагате и готвите. И то много народ, то много ядене, то много готвене. И от къде получавате продукти? Т.: От София. Идваха, стичаше се, всеки носеше. Имаше един каруцар, казваше се Иван. Той докарваше. Той и хлеб е докарвал също и продукти. В.: А кой плащаше това? Т.: А хлеб тука бабата меси. Фурна имахме. Ей тука има един портрет на Учителя у стаята как от фурната тя начупи хлеба на масата и Учителя и брат Боев, и брат Жеков седнали тримата. В.: Значи твоята другарка, тя cfe казваше Софйка. Значи тя месеше хляба.Щото това е много нещо, за много хора да се меси, да се прави, много трудна работа. Т.: Навикнахме. В.: Навикнахте. Ами како се събираха толкова много хора, немаше ли нещо да се карат, да се сдърпат. Т.: Не, никой не смееше. Една дума някой на некого не съм чул да е казал, да. Толкова беха привързани към Учителя. Изпълняват всичко както трябва. Всяко едно нещо бе на мястото си.

В.: Сега искам да те питам тука за изворчето - „Извора на доброто“. Сега как точно стана тая вода съществуваше ли преди това? Изобщо как се построи? Т.: Нямаше вода, на пролет некогаш отгоре изтича вада ама имаше един брат руснак - Владо, та аз и той, той ми помагаше и направихме този извор отгоре. А той тука не сме го така докарали, ама и до него имаше пътечка. Така по нея по този хълм правиха си разходка хората до изворите. В.: Да, това е „Извора на доброто“, което е тук с цимента. Т.: А оня, който е там е „Изворът на здравето“. Така каза Учителя. В.: Сега за този „Извор на здравето“ беше ли казал още нещо? Нещо да си спомняш? Т.: Абе нали и аз съм бил повече и на работа, а те хората с Него непрекъснато се движат. Толкова много хора. В.: А през това време ти си работеше като каменар? Така ли? Т.: Каменар бех. В.: Значи сутрин излезнеш и се върнеш вечер. И си работиш, имаш семейство. Т.: Да, семейство. В.: А другите са непрекъснато с Учителя. Да. Сега Той правеше ли тука екскурзии, ходехте ли? Т.: Правеше на Витоша, има едно място тука, има парк в гората, при една полянка, там е беседи държал. В.: Ей когато се оправи времето искам да ме заведеш там да я видиме. Т.: На 500 м от тука е. Ама в гората, там има едни хубави борове и едно слънце така с една полянка, чудесно. Кога е хубаво времето може. В.: Ще отидеме, да. Т.: Ние преди два дена ходихме с един брат, който беше тука ръководител. Отидохме там на полянката и си направихме там молитвата. В.: Той кой е сега? Симо ли е? Т.: Петър. В.: А, Петър. Вие отидохте горе на полянката. Ами вие ходите ли иначе тука на екскурзия по Балкана, по хижите? Т.: Постоянно. Постоянно ходеха. Да, много държеше за разходките и за гимнастиките Учителя. Тая е цялата история. В.: Ами как се държаха тогава селяните? От самото село към тебе и към Него? Т.: Не обръщаха внимание, понеже си имаха работа, пък и сега всеки работи. В.: Не сега, а по онова време, по онова време. Т.: По онова време аз се държех добре с моите съселяни и все ме уважават и днеска ме уважават. Все викат: бай Темелко, а сега дедо Темелко. В.: Тогава беше бай Темелко.

Ами за тази учителка Елена. Тя идва тука да учи. Т.: Учи децата и живееше у брат Симо на квартира. И той с шперц й отваря вратата и взема беседите и ги учи и научи от къде е. В.: Виж как Духът работи. Тука беха ми разправяли за някакъв си кмет, който бил някакси неразположен към Учителя и имал някаква опитност - ходел е да пита какво ще стане с германците. Знаеш ли, спомняш ли си. Т: Не си спомням. В.: Ами тука нещо ми разправяха за някакъв си поп, свещеник. Т.: А, да, да. У черквата нали ходеха и моята жена ходи, а и този свещеник почва да говори: „Тука дошъл един Дънов да развращава народу та говори разни глупости. Не трябва да идете да го слушате“. „Ти ако знаеш кой е този Дънов, тука ще пропаднеш в олтара, ама не знаеш, затова тропаш по тия работи.“ И хората й викат: „Какво смееш да му казваш.“ И така.