26. МЕТОДИ КОНСТАНТИНОВ

Сега искам да се върна по време назад, когато беседите са се осъществявали на ул. „Оборище“ 14. Както споменах, там като домакин е бил Иван Антонов. Обикновено брат Тодор Стоименов е отивал на ул. „Опълченска“ 66, където е живеел Учителят, вземал го е от там и го придружавал до салона на ул. „Оборище“ 14 някой път с файтон, а друг път пеш, в зависимост от условията, вътрешни или външни не мога да преценя. Но кандидати за ръководители на Братството е имало винаги. Може би в ума на доста хора положението на брат Стоименов е било такова, че те са му завиждали вероятно, искали са те да бъдат на неговото място, те видимо така да контактуват физически с Учителя, да бъдат по-близо до Него. Но не са го изразявали външно поне. Един такъв кандидат за близък контакт видим с Учителя е бил Методи Константинов. Той не е могъл винаги да го подтисне и да не даде повод да се види и той отивал от време на време с брат Тодор Стоименов така на ул. „Опълченска“ 66 и идвал с тях заедно. Веднъж пак брат Стоименов е отишъл, за да придружи Учителя от „Опълченска“ 66 до „Оборище“ и Методи Константинов е бил също. Той обаче чува, но не дочува добре, но разбира, че Учителят ще се забави или няма да дойде, нещо такова, не може да разбере добре и някаква идея се оформя в главата му и избързва. Не чака Учителят и Тодор Стоименов да тръгнат, но избързва да стигне в салона и успява да вземе един трамвай преди брат Тодор Стоименов. Това му осигурява малко време преднина. Пристига той в салона така засилен, наконтен, нагизден, както той имаше навик и самочувствие, понеже се познавах така много добре с Методи Константинов, бяхме съседи, така живеехме години наред, знаех това му чувство да бъде винаги елегантен, стегнат, добре облечен и да се движи със самочувствие. Така той влиза с това самочувствие в салона стремително. След като влиза вътре се упътва към катедрата където е седял Учителят и е държал беседите си. Като стига до нея се обръща към нашите приятели: „Братя и сестри“, сваля си едната ръкавица, качва се на първото стъпало и се обръща пак към приятелите и казва: „Историята се мени“. Сваля си през това време втората ръкавица от другата ръка, качва се на следващото стъпало, пак се обръща към приятелите и казва: „Едни слизат“ и се качва на третото стъпало и се готви да седне, „а други се качват“. В това време докато той извършва това действие и тия обръщения към нашите приятели, пристига Тодор Стоименов и ги вижда, че Методи се готви той да държи слово на приятелите и още от вратата с бастуна замахва и вика: „Долу!“ Тогава нашия приятел Симеон Симеонов, който е бил там години наред, той е свирел с цигулката си нашите песни и е стоял така винаги до катедрата за огорчение на много други пък приятели, като вижда каква е работата, а всички те до тогава не са знаели какво е положението, като вижда, вече той съобразява тия неща и понеже и той е бил един от кандидатите за ръководители, хваща Методи за ръката и го дръпва и го събаря на земята, вероятно е употребил доста голяма сила. Методи се строполява долу от катедрата, а брат Стоименов в това време пък се придвижва до катедрата и съобщава на нашите приятели, че днес Учителят няма да дойде и няма да има беседа. Всички си тръгват един по един, салона се опразва, а Методи остава да лежи на пода. Бай Иван като домакин на салона, след като всички си отиват, той взема и възстановява реда и порядъка на столове, на цветя, на всичко каквото е имало вътре, да бъде готово за следващата беседа и най- накрая стига и до Методи. Той продължава да лежи и да хленчи нещо, а бай Иван го подритва така малко и му вика: „Е, хайде де, ти сам предрече, че историята се мени, едни слизат, други се качват. Твоето качване беше до тука. Сега вече си слязъл и си отивай“. Така завършва този инцидент, малко хумористичен и малко тъжен, защото вътрешно много приятели искат да бъдат външно ученици, обаче вътрешно те са имали стремежа да бъдат учители, както пък обичаше да се изразява нашия приятел Боянчо Златарев. С Методи Константинов ние бяхме приятели с него и имаше един период от време, в който ние бяхме съседи, близко живеехме. Той живееше там до Гради Минчев, а пък аз живеех в така нареченото Полито и вечерите ги прекарвахме често заедно с него, с Боянчо, с Влад Пашов, Гради и така приятели много. Компания се събирахме ако не всяка вечер, то през вечер, а неделите ходехме и на Витоша. А Методи обичаше винаги да бъде елегантен и на Витоша ходеше също елегантно облечен, а не туристически облечен, лъснат, докаран, но не можеше да носи багаж. Носеше една раница, обаче в раницата винаги имаше един найлон, който я издуваше и изглеждаше, че раницата е препълнена, а тя всъщност беше празна и нищо нямаше освен тоя найлон и едно канче за топла вода. Това беше целия багаж на раницата. Но той хем елегантен, хем пък иска и да покаже, че носи голям багаж. Аз тогава бях млад нали в сравнение с него, с годините му и много ме избиваше да докажа на приятелите, че не са много прави, макар че не съм бил много прав, но тогава така постъпвах. Веднъж една такава мисъл ми дойде хумористична, а Методи седнал, но полулегнал така на полянката в тоя кръг от стена от камъни, която беше направена на Бивака на Витоша. Полулегнал, други приятели наоколо - приказваме. Аз леко се измъкнах отзад, отворих му раницата без той да усети и взех два камъка и ги сложих в раницата и пак я затворих. Отдалечих се и после пак се приближих и така той нищо не можа да разбере. Когато в един момент ставаме, Методи става, но нещо му подпира раницата и не може да стане. Тогава аз не мога вече да се удържа от смях, а това мисля, че Христо, с когото живеехме заедно години наред, той също знаеше това. Пък и другите приятели видяха аз какво извърших, но никой нищо не му казва на Методи. Вероятно и те са искали така той да получи един урок. И тогава той така много строг ми се кара на мене. Изхвърли камъните, но с това предизвикахме смях пред другите и това стана материал за приказки отново на Боянчо, той пък вече подхвана така и имаше така един хумористичен момент от живота. Но тоя урок не съм му го давал аз. Методи като мозайкаджия в бригадата на Борис е получил особен урок. Там е имало много шопи от тукашните и те шопите не обичат така някой да се глези и да им продава номера, каквито те ги знаят и ги предвиждат, трябва да вмъкна тука, че Методи беше мозайкаджия с голям разряд, с голяма заплата, но всъщност така малко работи. Той физически труд не може много да работи, пък ми се струва, че и не е искал. Щото е дипломат, завършил дипломация в Полша. Тия шопи решават да му дадат урок и така предизвикват разговора, че се хващат на бас може ли Методи да изнесе две торби цимент наведнъж от първия етаж на втория или на третия, там на постройката където работят. А той се хвали, че може. „Щом можеш, хайде на бас да видим дали можеш. Защото гледаме те, ти освен така лекичко с малката мистрийка да заглаждаш мозайката, друго не правиш. С лопатата да бъркаш цимент, бетон не правиш. Значи не си як“. И понеже той се обижда на темата, че не е силен, решава да им докаже. Слагат му те два чувала на гърба с цимент -100 кг и той взема, че ги изнася на втория етаж. Той печели баса, но вече те не го оставят само да глади, ами и да бърка бетон. Така шопите му дават един урок, който не знам дали той го е разказал в спомените си. Но нашите приятели-мозайкаджии го знаят.