17. ПОБОЙНИК И БОЖИЕТО ВЪЗМЕЗДИЕ

Беше един пролетен ден на 12.май 1936 г. Бяха се събрали много братя и сестри на общ братски обяд. Братството беше насядало на дървените маси, които бяха пред салона. Всеки един обед се изчакваше Учителят да дойде, правеше се обща молитва, а дежурните по кухня донасяха казана и след като бяха разсипали яденето в чиниите пожелаваха „приятен обед“. След като се нахранвахме, отново се казваше молитва и всеки ставаше и си прибираше чинията и лъжицата. Така направихме и този обед в този пролетен ден. След това се пръснахме и всеки отиде в бараката си. Обикновено това бяха часове за почивка. Някои дремеха, някои си поспиваха и Изгрева беше някак си пуст. В тези часове, непосредствено след обяда рядко се виждаше и срещаше човек по поляната и около салона.

Случва се така, че около 14 часа след обед Учителят е с брат Иван Кавалджиев-музикант и в момента се намират в салона, покачени на сцената пред пианото. Разговарят за разни неща. В това време в салона влизат двама яки мъже и се нахвърлят върху Учителя, като единият от тях го е удрял с юмруци. По това време Иван Кавалджиев избягва от салона. Навън на двора стоят двама наши приятели. Единият е Стоян, който по това време боядисва с боя пейките пред салона. Като излизат побойниците, Йордан-шофьора ги вижда, но единственото нещо, което могъл да направи е да вземе един стол и да го вдигне над главата си и така да го държи дълго време. Вдигнатият стол е имал друга задача - с него да удари някой от побойниците. Но той в този момент стои като вцепенен без да се помръдне от мястото си. Имал е усещането, че някой го е заковал с един голям пирон, за да не мърда. Така че никой не можа да защити Учителя. А какви яки братя имахме и какви смелчаги бяха те. Но Учителят така бе направил, че тези братя - яки и смели, ги нямаше в този момент. Те надойдоха по-късно и след като разбраха за побоя само стискаха юмруци и търсеха във въздуха ония, които бяха изчезнали от Изгрева. Този, който беше нанесъл побоят на Учителят се казваше Райков. Неговият рожден брат беше съдия. Та този Райков беше военен и когато брат ми Гради бил мобилизиран в с. Момково, та като негов военен началник се яви именно този, именно този, който беше нанесъл побоя върху Учителя. Той не беше тогава на редовна военна служба, а бил запасен офицер. Като човек той не го мразел, обаче като разбрал, че е човек от Братството много го ненавиждал. Като офицер той ги занимавал и разправял за пушки и картечници, но Гради не го гледал и погледът му не бил в него, а малко в страни. Не искал да гледа човека, който бе нанесъл побой върху Учителя. Но внимавал и всичко записвал в акъла си, защото той на няколко пъти го изненадвал: „Гради Минчев, ти не внимаваш какво приказвам. А стани и повтори какво говорим сега!“ Гради ставал и повтарял какво е казал, ама точно като научено стихотворение. Той се изненадвал. Но той отново на няколко пъти се опитвал да го изненада, за да може да го накаже, но не успял, за което много се ядосвал. А това му личало по лицето. Затова той го тормозел по всякакъв начин, че е от Братството, но иначе не смеел да бъде груб с него. Особено като разбрали, че е вегетарианец и че не яде от войнишкия казан, започнали подигравки от войниците и тормоз от началниците. Правел, струвал, дали му накрая суха храна, кашкавал и сирене, защото бил зачислен като телефонист в картечната рота. Обаче го били изпратили във ветеринарната лечебница и бил разквартируван с войниците от неговата рота в селските домове. Така че можел да си отдъхне малко от неговия началник, който бил едновременно не само негов началник, но и негов мъчител. Та този, който беше нанесъл побоя на Учителя дойде време да си довърши работата до края като отмъщението бе прехвърлено на един представител от Братството какъвто бил Гради. Защото в този момент той бил мобилизиран, бил редови войник, бил редник, а онзи побойник бил негов началник. И такива случки се случват и такива събития стават, за да може тази история да остане описана така както трябва за онези, които ще дойдат след нас.

След побоя Учителят заболя, получи пареза на десния крак и дясната ръка и с мъка се качи на Рила. Дойде време, Той оздравя и всички се върнахме на Изгрева. Изгревът продължи да съществува.

Изминаха 45 години от заминаването на Учителя. Всички, които знаеха за тези събития отдавна се бяха преселили в онзи свят. Аз останах с брат ми Гради един от последните и накрая ме помолиха да разкажа всичко. Всички смятаха, че името на побойника е загубено и че този човек ще си остане така без име. Но неговото име е записано не само в моята памет, но е записано й на Небето. Там са записани и имената на онези, които го изпратиха да нанесе този побой. А на следващия ден след побоя вестниците бяха написали: „Вчера на Изгрева Божеството Дънов бе бито“. Та какъвто бе побойника,такива бяха неговите началници, такива бяха и писачите и вестникарите, такива бяха всички ония, които хулеха Учителя и Братството. Но Писанието казва: „Бог поругаем не бива!“ Та след като дойде 9.IX. 1944 г. и след като дойдоха комунистите на власт, то с тях дойде една вълна, която заля и удави цялата тази пошлост, която воюваше срещу Братството и Учителя. Та тези, които биха Учителя,техните имена бяха също записани горе на Небето, поради което Небето изпрати свои служители на земята, та да въздадат своето възмездие. И ние бяхме свидетели на това възмездие от Небето и го проверявахме цели 45 години. Та аз и Гради видяхме с очите си побойникът, а доживяхме да видим с очите си как действу- ваше Божието възмездие, за да възстанови Божията Правда.

Магнетофонен запис от Вергилий Кръстев от 1988 г.