43. ЛЕТУВАНЕ НА РИЛА С УЧИТЕЛЯ

Коя година беше точно не си спомням, но работната група, в която бях включен и аз, отново отиде на езерата. Като отидохме там гледаме, че а започнали да строят хижата на второто езеро. По това време се запознахме и с Кънчо, който беше отговорник на строежа. Кънчо ми каза, че тая година не ще можем да летуваме, защото ще строят. Аз го погледнах така и му казах, че нашето летуване не ще бъде пречка за тях, дори може да бъде и от полза, може да им помогнем в нещо, както и стана. Работната група се състоеше от двама, трима братя. Аз ги оставих и слязох в Говедарци. Отивах в Самоков да уредя този въпрос, защото след няколко дни ще започнат да пристигат групите. Аз ще трябва да отивам до София, за да ги вземам, като слязох в Говедарци не щеш ли на площада се срещам с председателя на партийния комитет в София. Ние се познавахме от преди с него. Викам му: „Тъкмо сега ми трябваш. Така и така отидохме на Рила, обаче там започнали да строят хижата и отговорника на строителството - Кънчо, ми каза, че няма да можем да летуваме тая година поради строежа и ще трябвало да си слезем. Аз помолих Кънчо да останем да летуваме като обещах, че ще му помогнем нещо, но той не се съгласи и затова съм тръгнал да търся разрешение на въпроса както и друг път съм идвал при тебе в София, в службата ти“. Той ме погледна така и каза: „Ще кажеш на Кънчо, че аз съм разрешил да останете и да си летувате“. Аз му отговорих, че ще е най-добре да ми даде една бележка, както друг път ми е давал, за други случаи. Добре, но той бил в отпуска и затова нямал право да дава бележка, защото този, който го замества той отговаря. „Но кажи му на Кънчо, че аз съм разрешил да останете“. Отговорих: „Добре“. И оттам се върнах на езерата и казах на Кънчо, че съм ходил в Говедарци и съм срещнал председателя на партийния комитет и че съм му казал това, което Кънчо ми е казал и че председателя в отговор ми е казал да предам на Кънчо, че той е дал съгласието си да останем на Рила и да си летуваме. Кънчо каза: „Щом председателят е наредил, ще останете“. Казах му, ако иска да провери, нали? Да не мисли, че го лъжа. „Няма какво да ме лъжеш“, отговори Кънчо. Тогава развалиха кухнята, развалиха и охлюва... Но ние от работната група и брат Крум Въжаров - няколко души направихме мозайката на хижата. Значи изпълнихме си обещанието. Поради това, че помогнахме с направата на мозайката на хижата три години ни даваха да ползваме един килер горе, в който слагахме колци, брезенти и други някои работи.

Веднъж играехме Паневритмия на поляната над езерото на „Чистотата“ и гледам няколко братя и сестри отиват да си налеят вода от чешмичката над езерото на „Съзерцанието“ където си строеше палатки брат Петър Филипов. Питам сестрите: „Защо носите от там вода?“ „Ами сестра Стойка от Тополица,която била ясновидка била казала, че тая вода била свещена“, казват те. Викам им: „Да, свещена, откак започна да грее слънцето по-силно, овцете и козите пладнуват в снега, с извинение акат и пишат и всичко това като се топи снега отива в извора. Учителят препоръчваше водата от чешмата с двете ръце, долу до езерото“. „А не“, казват, „сестра Стойка ни я препоръчва“. Та искам да ви обърна внимание как се изопачават нещата. Та пиеха напикана вода от овцете.

Веднъж реших да отида на Рила на 21.май. Приготвих си раницата, облякох се подходящо за едно такова пътуване, отидох в Самоков и после на Гюлечица където преспах. (С директора на горското стопанство се познавахме много добре. Той живееше в Говедарци. Ходил съм и у тях. Връзката ни беше от там, от горското стопанство, т.е. директора на стопанството ни освобождаваше една голяма стая когато отиваме на Рила. В тая стая слагахме багажа, който после вземаха конярите, натоварваха го на конете и го изнасяха горе на езерата. После някои братя и сестри като закъснеят преспиваха там и т.н.) Сутринта като станах видях в двора на Гюлечица една джипка, но не обърнах внимание на това. И тръгна брат Гради лека, полека, качих се на езерата, отидох на Молитвения връх, после минах край мястото на Учителя, после на чешмичката. Навсякъде беше снежно, но снегът не беше дълбок. Когато слизах от Молитвения връх видях една група на първото езеро. Като наближи обед аз се приготвих за слизане и поех пътя край първото езеро. Но като наближих гледам един руски полковник хвърля въдицата и лови риба. Аз поздравих, но се спрях да го позяпам малко и гледам, той хване рибата, откачи я от въдицата и пак я пусне. Рекох си на ума: „Детинска работа“ и си тръгнах. Отидох тъй покрай групата, оттам ми минаваше пътя и гледам познати хора - директора на горското стопанство, жена му, имаше един българин, работеше в железниците, добър приятел на брат Тодор Михайлов. След 9.IX.1944 г. той стана военен с чин майор. Поздравихме се, поприказвахме, а те тъкмо сложили да обядват и в това време извикаха полковника. Той като дойде, седна и първата му работа беше, да вземе вилицата и да набоде едно голямо кюфте ли, друго ли беше нещо и ми го подаде. Викам: „Извинявайте, но аз месо не ям“. Той ме гледа учудено и в това време директора на горското стопанство,който искаше да бъде по-интересен, почна да разправя за братството малко нелепости, но разправяше, всички го слушаха и се смеят. По едно време като привърши, аз се чудех какво да им разправям. Всичко, което кажа ще бъде за тях лъжа. Затова помолих директора на горското, нали се познавахме много добре, забравих му вече името, нали. Ако обича да каже нещо за братството, каквото знае. Той поседя малко така и започна: „Ще ви разкажа един случай за един брат когото познавах. Познавах и жена му много добре. Този брат изглежда се съмняваше нещо в жена си и ме помоли за някое време да проследя жена му къде и с кого ходи. А те стават сутрин рано и отиват на Молитвения връх където Учителят им държи беседа, после се връщат, закусват, ходят на Паневритмия. Него ден аз си определих да следя жена му с кого ходи, къде ходи, какво прави, за да му докладвам. И за сведение, целия ден я наблюдавах, тя сменяше компаниите, ходеше тук-таме, но нищо лошо не видях в нейното държане и след това казах всичко на мъжът й.“ Казах: „Мисля, че е доволно, вие познавате братството, но другаря полковник не го познава, да има представа“ Те ме почерпиха нещо, аз си взех довиждане и си тръгнах. Стигнах Гюлечица и след това се запътих за Говедарци. Още далеч от Говедарци ме настигна джипката, но като ме замина спря. Полковника ми каза: „Побързайте, ние ще слезем в Говедарци и ще ви вземем за София понеже джипката се освобождава, хората почти всички слизат“. Отговорих, че и да бързам пътя е дълъг, та ако имам късмет, добре ще бъде“. И те казаха: „Довиждане, довиждане“ и тръгнаха. Но минаха 20-30 крачки ли какво и джипката отново спря. Аз отидох до тях и полковника ми вика: „Я стъпи тука на стъпалото“. Стъпих аз. Той ми вика: „Хвани се добре тука“, защото долу беше топло, горе имаше сняг на Рила, но долу беше топличко нали и покрива на джипката събран. Той повтори отново: „Хвани се добре, така“. Хванах се. Той отново се обърна към мене: „Можеш ли до Говедарци така да пътуваш?“ Аз се наведох така малко навътре, понеже джипката беше пълна с хора и отговорих, че не само до Говедарци, но и до София мога да пътувам така.

Както и да е, стигнахме Говедарци, отидохме в къщата на директора, там сложиха разни работи за ядене и пиене. Аз ги погледнах така и им казах: „Аз ще сляза при шофьора да помогна да измием колата, нали?“ „Ама няма, той сам ще я измие“, викат те. „Нищо, вие се почерпете“, казах аз. Отидох, помогнах на шофьора и по едно време всичко беше готово. Шофьорът го извикаха и той си закуси и по едно време „довиждане, довиждане“, качихме се. Полковника и майора седнаха на задната седалка, пък аз седнах до шофьора. Тръгнахме и пътуваме. По едно време полковника ме пипа по рамото. Аз се обърнах и той ми казва: „Колко хубав човек си, а пък не ядеш месо, не пиеш, що за човек си?“ Аз помислих за момент и казах: „Ще ви отговоря, но малко ще помисля“. И по едно време се обърнах и му казах: „Вие сигурно знаете за Лев Толстой. Аз като малък, още в отделенията като учех съм чел от него брошурки. Той е вегетарианец, въздържател. Сега, за да ям месо ще трябва да хвана едно агънце или някое друго животно и да го заколя. Но аз не желая такова нещо. Ако река да пия алкохол, друго и друго, но виното много го обичам и по-голям пияница от мене няма да има. Като малък бях кръчмарче в една кръчма и оттогава макар и да бях още малък се появи това чувство у мене, че е по-добре да не пия. Когато исках да пия нещо вземах една бучка захар, капвах 2-3 капки коняк, колкото да ми замирише малко и смучех захарта. Ако взема да пия, от мене няма да стане никакъв човек. Два метра човек, а пиян да се търкалям по улицата, помислете така и да видим какво ще решите и тогава ще ми отговорите“. Като му казах това нещо се обърнах. По едно време той пак ме тупа по работа и вика: „Вижте какво, тъй както сте, така продължавайте. Аз мислих доста, но карайте казва така“. После като пристигнахме в София, аз слязох на „Цариградско шосе“, сега бул. „Ленин“, сбогувах се и си отидох. Майорът идваше от време на време на Изгрева, той знаеше къде се събираме на беседа. След това те дойдоха двамата с полковника няколко пъти, аз ги видях.

Друг път пак бях на Рила сам и вървях на връщане до Самоков пеш. Като стигнах в Самоков до автостанцията, всички автобуси, които отиват за София бяха заминали. А пък вечерта щеше да има много хубав братски концерт в братския салон. Имах голямо желание да се прибера в София и да присъствам на концерта. Гледам една луксозна кола пристигна от някъде и от нея слязоха две деца и още двама души. Колата седеше така. По едно време пътниците си тръгнаха и остана само шофьора в колата. Ама колата беше една от най-луксозните. Отидох при шофьора, поздравих го и му казах:“ За къде ще пътувате?“ „За София“, отговори той. Викам му: „Аз се връщам от Рила и за сведение работя в железниците. Утре трябва да съм на работа, а съм изтървал всички рейсове и няма как да се прибера“. И наистина аз работех в завод „Георги Димитров“ където правехме една стоманолеярна. Аз работех мозайките. Викам: „Каквото трябва ще платя, само да ме вземете“. „За ваше сведение“, каза той, „моята кола е министерска. С тая кола се возят само министри и ни е забранено да возим пътници“. Викам: „Абе аз тоя отговор го знам, кажи друг някой отговор, да мога да се прибера в София“. Той ме погледа, погледа и каза: „Аз от тука ще тръгна и като сляза там под фабриката (долу имаше ленена фабрика), ще спра и ще ви чакам“. Тръгна той и аз си викам дано не ме излъже. Всичко става. Ако иска само да се освободи от мене. Добре, но като стигнах фабриката и като я заминах малко, той се отклонил малко от шосето и чака. Отидох, свалих раницата, сложихме я в багажника и тръгнахме. Пътувахме така и като наближихме София стигнахме до разклона, до кулата мисля, че го казваха, имаше разклонение шосето - за София и за Дървеница. А пък аз нали исках да отида на концерта, викам: „Хайде моля ти се, мини през Дървеница ако може“. Той се съгласи. От Дървеница спряхме на мостчето и седя така и му казвам: „На две молби не ми отказахте. Обещайте, че и на третата молба пак няма да ми откажете“. Той ме гледа, гледа така и вика: „Това пък какво ще е?“ Викам: „Няма да е лошо, само ще ви моля да ми приемете молбата“. „Дадено, прието“, каза той. И аз вадя портмонето, тогава 200 лева не бяха много пари, тогава хилядарки- те вървяха и му давам 200 лева. Той си вдига ръцете да се пази. „Аз съм държавен чиновник и не мога да вземам пари“, вика той. Казах му: „Вижте какво, вие можехте и да не ме вземете, да не ме доведете, обаче ме доведохте до София, после ви помолих да минете през Дървеница - пак. Сега, ако щете ги подарете на някой друг човек, но ги вземете“. Той ме гледа, гледа и ги прие, слезе от колата, отвори багажника и ми даде раницата. Аз бях много доволен, че сварих навреме да отида на концерта.

Една година пак бяхме на лагер на Рила. Хижата още не беше построена. Идва една войскова част и насмалко да мине през лагера. Лагерът беше още долу, нали? Началника им, им дал заповед да минат през лагера и в това време видях много братя и сестри гледат, а войниците минават и се взират така като че ли правят обиск. Аз се спуснах при началника им и му казвам: „Абе, др.началник, вие сте военен, кога през вашия лагер ще пуснете така да минава който и да е, може ли такова нещо? Има пътека по средата или покрай езерото и оттам ще се изкачите, за да идете за където сте тръгнали, а не да минавате през лагера край самите палатки. Как може да вървите така? Забранявам ви, да минавате оттука! В лагера има възрастни хора и деца, ще се изплашат!“ като казах така всички войници се спряха. Те бяха още в началото на лагера. Началникът им ги извика и те тръгнаха по пътеката... Тогава по същото време имаше един брат Димитър Шишков. Той беше артист. С него бяхме много близки. Той наблюдавай моето държане към войниците и началника им и после ми каза: „Брат Гради, никой не можеше да направи това нещо, което вие направихте. Вие излязохте така и само за момент войниците бяха приковани към местата си“. Та ето ви още една опитност.

Сестра Цвета, съпруга на д-р Йончо, те имаха една внучка и веднъж сестра Цвета разправяла нещо за Рила и казала: „Оставете го брат ви Гради. Той постоянно ви се караше, искаше да ви бие, искаше да ви изгони“. Внучката гледала, гледала баба си и казала: „Ама, бабо, ама той много ни обичаше и затова се караше и на вас, и на нас, да не ни пущате на езерото и т.н.“ Сигурно е имало някакъв случай когато аз съм се карал, но то е забелязало, че това е било за добро. Нали някое дете като стъпи на някой камък може да се подхлъзне, да падне и да се удави в езерото? Та много съм й благодарен на тая внучка пък и на други братя и сестри, които са ми влизали в положението като знаят как е било на Рила. На другите съм казвал понякога: „Идете да питате сестра Цвета Йончева, тя ще ви каже какво е казала нейната внучка, че е почувствала, че аз съм ги обичал децата“. Но имаше и такива, които обвиняваха брат Гради.

Една година приготвяме багажа за Рила с брат Николай Дойнов. Всеки денк, палатка или друго нещо, кафез например, е надписано на кого е, има адрес, колко килограма тежи, за да се знае колко трябва да се плати на конярите, нали? Изтеглихме багажа и приятелите един по един си излязоха от трапезарията където се струпваше багажа. Аз останах сам. Предстоеше ми значи да изнеса всичкия багаж, който трябва да се натовари на камиона, да го вдигна и да го наредя. Почти беше невъзможно, защото багажа беше много, после беше тежък, а беше лятно време, горещо. А една от големите групи, които ще пътуват беше групата на брат Иван Антонов. В неговата група имаше повече братя и то все здравеняци - брат Славчо от Трявна, брат Крюгер, брат Милан от Кръклиново, учител. Понеже те са група помолих една сестра да отиде при брат Иван Антонов, да му каже да прати брат Таню, брат Славко Петков и друг някой да дойдат и да помогнат за товаренето на багажа. Отиде сестрата и по едно време гледам брат Иван Антонов идва и като дойде при мене такава кавга изсипа, че не е за разправяне: „Аз имам кокоша слепота, не мога да гледам, а ти ме караш да идвам тука да товаря багаж...“ Обяснявам му, че тяхната група е от 5-6 души и то все братя, да дойде някой да помогне да натоварим камиона. Няма никой кой да ми помогне. Кой ще натовари камиона? Както и да е накара ми се той и си отиде. Аз какво да правя сам, затворих салона, заключих го и се прибрах вкъщи. Ние ставахме сутрин с шофьора към 2.30-3 ч. и тръгвахме за Рила. Шофьора се казваше Гавраил. Беше много хубав човек. Той не беше от братството, но аз си го имах за брат. Викам му: „Докато не дойда утре да те събудя, няма да ставаш, нали?“ Той и имаше будилник и ще трябва да му дрънка за събуждане. Той беше шофьор към управлението на ДАП, но понеже през лятото имаше много народ, който се придвижваше за Рила, правех, струвах, намирах му работа и която работа после ме закара при прокурора, че съм правил черна борса - това беше любимия ми брат Антон. Пренасяхме разни трупи, дъски и други работи, само и само да ми бъде под ръка, защото като го изтърва като шофьор, друг надали ще намеря тъй подходящ, да може всеки момент да пътува когато поискам. Значи вечер той спеше у дома, на Изгрева когато ще пътуваме за Рила. И тъй отидох сутринта рано, брат Димитър Звездински, Бог светлина да му даде, дойде пръв и гледа камиона празен, нали? Чергило нямаше, времето беше хубаво, добре, но багажа не е натоварен. Викам му: „Брат, всеки дойде, остави си багажа, чака да го претеглят, да знае колко килограма има багаж обаче никой не се сети да остане, да натоварим багажа. Кой да го натовари?“ Постепенно почнаха да пристигат братята и сестрите, но аз не пипах да товаря. Казах: „Който иска да ми подава багажа, аз ще го наредя. Зная как да го наредя“. Почнаха да подават багажа. Дойде и д-р Йончо с жена си Цвета по едно време. Аз бях горе на камиона, но бях натоварил всичко. Цял бях изпотен от работата. Слязох и отидох при шофьора. Гледам д-р Йончо сложил жена си до шофьора, а и той нали трябва да бъде до жена си, та ми вика: „Ние ще пътуваме в кабината“. „Извинявай“, казах аз, „но досега съм товарил багаж и цял съм изпотен, дори нямам време да се преоблека, вие ще се качите на камиона горе. Ако искаш, може да оставиш само жена си тука най-много“. Той се развика, обаче слезе с жена си, тогава аз се качих и така потеглихме за Рила. Тогава отивахме вече до хижа „Вада“. След нея има един мост и поляна, на която стоварвахме багажа. Тая група беше от първите доколкото си спомням. Слязохме от камиона, разтоварихме всичко. А там имаше овчари 5-6 души, които дояха овцете. Имаше много овце и магарета. Върнахме се с шофьора отново в София. Натоварихме друг багаж на нова група и пак отидохме. На разтоварището на багажа сварихме само брат Влад Пашов, който ни каза, че конярите още не са дошли от горе, от планината да вземат останалия от вчера багаж. Той прибрал вечерта всичко останало, покрил го с брезента и си легнал на една страна. Като станал сутринта гледа, че липсва един газен сандък, в който слагали олио и други работи да не се чупят шишетата (така пренасяли олиото брат Влад Пашов и брат Димитрий). Обаче гледал насам-натам сандъка го няма - откраднат. А пък тия овчари ме познаваха от по-рано. Като почнем да носим багаж от София, нали разтоварваме, те ме заобиколят, зяпат и като имам зарзават или плодове, давам им нещо да се почерпят. Мисля си сега какво да правя, как да открия сандъка. А там горе брат Димитрий, той правеше мекици. Вземали сме олио може би цяла тенекия или зехтин и викам на шофьора: „Седни за малко тука. След малко ще дойда и ще закусим“. Отидох при овчарите. Те бяха докарали вече овцете и ще почват да доят. „Добро утро“, поздравих аз. Викам: „Вижте какво. Снощи тук е останал един наш брат да спи при багажа, но сутринта е забелязал, че е изчезнал един сандък-газен. За ваше сведение този сандък е на един големец, военен и мислих, мислих и реших, че никой друг не е способен да направи това нещо освен някой от вас“. Те почти всички викнаха: „Как може така да ни обиждаш, това, това...“ Викам им: „Добре де, да не дойде някой от Мальовица да вземе сандъка. Този,който е вдигнал сандъка, той е обиколил нататък, вижда какво е що е, после вие сте ни най-близки, няма какво да се сърдите. Но аз ще отида да закуся и ви казвам следното: „Ако дойдете да ми кажете къде е сандъка, за да го прибера, никому няма да кажа освен на вас, но ако не дойдете, ще се прибера в София и ща не ща ще ида да кажа на тия военни, а те са големци, ще дойдат с една джипка и ще ви приберат и после какво ще ги правите тия овце и магарета не зная. После като ви приберат няма да ви свалят в Говедарци или Самоков, а ще ви закарат направо в София. Така че помислете добре“. Те ме нахокаха, но както и да е. Аз се прибрах и седнахме да закусим с шофьора и брат Влад Пашов. По едно време гледам един малчуган към 19-20-годишен идва малко гузен и ми вика: „Бай Гради, искам да ти кажа нещо“. Станах аз, отидохме настрана и той ми каза: „Аз зная къде е сандъка, ама като дойдете и ще ви го дам“. Казах му: „Виж какво, ти виждаш, че имам тук камион. Където и да си го занесъл отивам, качваме го на камиона и го докарвам тука. Като отида в София винаги ме питат как сме стигнали. Интересуват се, не мога да ги лъжа тия хора, затова казвай къде е сандъка!“ Той започна: „Ама тъй било, тъй било...“ Казвам: „Сега шофьора е на мое разположение, аз му плащам превозите“. „Хайде ела с мене“, казва той. И тръгнахме по шосето, после се изкачихме нагоре и така като излязохме, то е към стотина метра една височинка и той се отби вдясно, гдето се отива към реката и край нея зад един голям бор сложил сандъка, набрал папрат и шума и го покрил по тоя начин. Да имаше 150-200 метра разстояние, ама нямаше. Вземахме сандъка и го занесохме на шосето, сложихме го на камиона и после с шофьора се прибрахме. Та и с тоя сандък имах една опитност и едно преживяване.

Имаше един период когато превозвахме багажа за Рила с колата на брат Йордан Бобев. Колата беше веднъж пред неговата къща. Натоварихме всичко. По едно време брат Йордан изчезна и след малко се връща. А той бил при сестра Невенка Неделчева и сестра Анка Иванова (Шишкова) идва и нарежда: „Братя, от тоя багаж ще трябва да свалим известна част, защото сестра Невенка ще трябва да натовари друг някакъв багаж“. Аз го гледам така и му викам: „Виж какво, за този камион аз те ангажирах, аз ще ти плащам, аз го натоварих с багаж. Братята и сестрите, които ще пътуват било с камиона, било с рейса за Рила, тях ги няма тука и като им свалим багажа те ще пътуват и ще отидат без багаж и после какво ще правят? Който е искал да пътува да каже по-рано. Сега ти забранявам да свалиш дори една игла!“ Поглеждам братята и сестрите и се обръщам към брат Пеню Ганев и му викам: „Брат Пеню, извинявай, но на друг нямам доверие. Ще вземеш да спиш тука“, защото и той щеше да пътува за Рила, „защото Йордан може да направи някоя беля и после ще се чудим какво да правим“. После сестра Каменка, другарката му, Бог светлина да й даде, ми се сърди доста време и казва: „Как намери брат Пеню да викаш“, понеже той беше най-възрастния човек между всичките“, него да посочиш“. Казвам й: „Нямах доверие на никого освен на брат Пеню!“

Като споменах сестра Каменка ми дойде на ум, че веднъж бях у тях и тя ми каза, че сънувала един сън. Това било по онова време когато почнали да събарят салона където Учителят държал беседите. До стаята на Учителя имаше едно балконче отвънка „и сънувам“, казва сестра Каменка, „брат Ради и брат Гради хванали балкона, а той вече ще падне, майсторите събарят, обаче вие го държите двамата с брат Ради. Понеже ми се видя някак интересно, затова ти го разправям. Та от цялото братство, вие двамата държите тоя балкон да не падне. А те го бяха съборили вече“. Та ми остана спомен тоя сън на сестра Каменка.